Легенда за съзвездие Риби

PiscesТова съзвездие, последно в зодиака, се свързва с гръцката легенда за Афродита, богинята на красотата и нейния син Ерос, богът на любовта. Те двамата се разхождали един ден по реката, когато изведнъж от нея изскочил Тайфун, възнамерявайки да ги нападне. Тайфун бил ужасен. Той се идентифицирал или като плод на Гея и Тартарос, или на Хера и Кронос. Без значение какъв бил произходът му, Тайфун бил силен като титан. Той бил висок до небесата и от очите му хвърчели искри. Вместо пръсти, той имал сто драконови глави, които се показвали от ръцете му.
Никой от живеещите на Олимп не можел да го победи сам. Всичко, което успявали да направят, било да избягат, превръщайки се в някакво животно. Афродита и Ерос постъпили по същия начин, превърнали се в риби, гмурнали се в реката, където две риби им помогнали да се скрият. Рибите били поставени на небето, за да отбележат деня, в който красотата и любовта били спасени.

Advertisements

Вавилонски мит за сътворението

Мардук 0Едно време съществували само водният свят и двете същества, които го управлявали: Апсу — богът на гладките води и съпругата му Тиамат — богинята на солените води. Техните две владения били примесени едно с друго, защото по онова време не съществували нито океаните, нито реките. От този съюз, който продължил много дълго време, един ден се родили две създания: Лахму и Лахаму.

Те били две чудовищни змии, които можели да живеят единствено в неясното царство на водния хаос. Те отгледали две деца — Ансар и Кизар — бога на височините и бога на низините. От тази трета двойка по-късно се родили големите богове: Ану — богът на небето, неговият син Еа — бог на океана и на края синът на Еа Мардук — бог на земята.

Тяхното присъствие, което до известна стенен въдворило някакъв ред в хаоса, съвсем не се понравило на Тиамат, богинята на солените води. Голямата водна майка почувствувала, че нейната безгранична власт е към края си и разбрала, че най-големият й неприятел е Мардук, защото е бог на земята, макар земята още да не съществувала.

Тиамат сторила тъй, че от огромния й течен корем да се появи необикновена войска — това били страшни животни с остри зъби, готови да разкъсат всекиго. Още щом се появявали от бездните, Тиамат изсипвала във вените им отровна течност вместо кръв.

Това били жестоки, бълващи пламъци и мълнии чудовища. Светлината, която излъчвали телата им, била толкова силна, че който ги погледнел, се превръщал в пепел. Казвали се Пепелянка, Дракон, Мамонт, Гигантски лъв, Сърдито куче, Вампир и Кентавър.

Битката между Мардук и ТиаматКогато излезли всичките, те се строили в боен ред и боговете затреперали от страх. Само Мардук останал спокоен. Баща му Еа, богът на океана, като видял, че всички се страхуват, разбрал, че единственият способен да се бори с бъркотията на примитивния хаос е Мардук.

Успял да убеди и другите богове да възложат на Мардук да ги защитава. Мардук поставил своите условия:

— Ако искате да покоря Тиамат и да възстановя мира, аз трябва да стана ваш цар завинаги.

Боговете приели и завикали:

— Мардук е цар, Мардук е цар! — Дали му скиптъра, възкачили го на трона и после спокойни се завърнали по домовете си. Мардук приготвил оръжията за сражението. Взел лък и стрели и помолил мълнията да върви пред него.

После изплел една огромна мрежа, за да хване в нея своите неприятели, и помолил урагана да върви редом с него. Когато всичко било готово, той взел в ръце гърмящия боздуган и се качил в колесницата на бурите.

Четири чудовища я теглели: Гневен, Жесток, Бурен и Бързи. Мардук начервил устните си с червена охра, която трябвало да държи настрани злите сили, и взел една ароматна трева, за да се предпази от отровната смрад на Тиамат и на нейните чудовища. После потеглил.

Когато войската на Тиамат го видяла да се задава, потреперала от страх. Никой не очаквал толкова дързък и могъщ противник. Само Тиамат не трепнала, запяла своя победен марш:

— Ти си цар на боговете, Мардук. Вече всеки би трябвало да ти прави път. И все пак, както виждаш, други богове се събраха, за да те предизвикат. – Още щом тези думи стигнали до ушите на Мардук, неговият отговор се издигнал към небето:

— Ти беше царицата, Тиамат, и твоята сила нямаше равна на себе си. Ти си майка на всички нас, но сега твоята душа е обладана от долни и безразсъдни чувства. Тъй като не смееш сама да предизвикаш боговете, ти се доверяваш на една сбирщина от чудовища. Ако имаш кураж, ела да се биеш на дуел с мен.

При тези думи яростен гняв обзел Тиамат. Без да се колебае, тя се нахвърлила върху този, който я предизвикал. Разтворила своята течна паст, сякаш за да го погълне и запрати в дълбините на утробата си. Но Мардук не се поколебал нито за миг.

Битката на МардукКогато видял, че тя се втурва към него, разпънал мрежата си и я пленил. После призовал урагана и той се устремил към устата на богинята на хаоса, като й попречил да я затвори. А Мардук взел лъка си и запратил една стрела в тази чудовищно раззинала уста.

Няколко секунди след това Тиамат издъхнала и нейните течни тленни останки останали да лежат в краката на Мардук. След всичко това войската на Тиамат се разпръснала и боговете дошли да изкажат благодарността си на новия цар.

Но Мардук имал друга работа, която трябвало да свърши, и едва ги чул. Той се навел над бездиханното тяло на Тиамат и с един удар на сабята си го разсякъл на две. После вдигнал едната част и съставил небесния свод и небето, а другата послужила за основа на сушата. Така светът бил създаден от тялото на Тиамат.

 

Оризала и Одудуа

Суданска легендаЕдно време съществувало само Окун, морето, и то представлявало маса вода, която се разпростирала по всички посоки. Над него било Олорум, небето. И морето, и небето съществували от памтивека и били господари на света. Олорум имал двама сина, по-големият се казвал Оризала, а по-малкият Одудуа.

Един ден Олорум, небето, извикал при себе си Оризала и му наредил:

— Вземи пилето с петте пръста и това малко късче земя. Спусни се до морето и създай света.

— Да, татко — отвърнал Оризала и тръгнал на път.
Той пътувал дълго през лабиринтите от облаци, които задръствали небесните пътища, и на края се загубил.

Обикалял, обикалял, стигнал до една палмова горичка и тук спрял да си почине. Докато спял, един мех, пълен с палмово вино, спрял до него. Като се събудил, Оризала го видял и решил да пийне малко от виното.

Една глътка иска втора и така скоро мехът се изпразнил, а Оризала се напил. После отново заспал и забравил бащината си заръка. А Олорум, който виждал всичко, разбрал какво се е случило и извикал Одудуа, второродния си син, като му казал:

— Бях заръчал Оризала да отиде и сътвори земята. Но той се напи и сега спи. Ти трябва да го заместиш. Слез, вземи пилето и хумуса и иди в морето. Там ще сътвориш земята.

— Да, татко — отвърнал Одудуа и заслизал към горичката, където бил заспал Оризала. Видял вълшебния мех с палмовото вино, който отново се бил напълнил, но устоял на изкушението да пие.

Взел хумуса и пилето с петте пръста и стигнал до морето. И тук се зачудил какво ли трябвало да стори, за да сътвори земята? Замислил се и така минало доста време.

Най-сетне, като го видял колко е затруднен, Окун — морето, решил да му се притече на помощ.

— Разстели хумуса върху вълните ми — прошепнал той — и постави върху него пилето!

Легенда от СуданОдудуа го послушал, разстлал хумуса и сложил върху него пилето. А то като се почувствувало свободно, започнало да рови и разпръснало малкото земя по всички посоки.

Постепенно падащите зрънца хумус се спускали към морското дъно и там, смесвайки се, набъбвали неимоверно много. Така били създадени земята, островите и континентите благодарение на небето, океана и пилето с петте пръста.

Шумерски мит за сътворението

Много, много отдавана, всички стихии, съставящи вселената били едно цяло и като огромна планина се носели във водите на световния океан. Все още нямало никакви треви, нито тръстика, нито дървета, нито риби, нито зверове, нито хора. Тогава богинята-прародителка Намму създала от себе си своя син Ан (Небето) и дъщеря си Ки (Земята) и ги разделила: Ан – на върха на планината, а Ки – отдолу, в подножието й. Щом пораснали децата, Намму ги съединила, като мъж и жена. Така Ки родила Енлил, който изпълнил всичко с могъщото си дихание. След това родила още седем сина, седем могъщи стихии, без които не би имало светлина и топлина, влага и живот. Ки родила и по-младите богове, които станали помощници и слуги на Ан – Ануннаките. Те също започнали да се съединяват, като мъже и жени и раждали нови синове и дъщери.

Постепенно, планината станала тясна за потомството на Ан и Ки. Виждайки това, Ан призовал най-големия си син Енлил и му казал: „Планината стана вече тясна за теб и твоите братя и сестри. Нека да отделим върха и я разделим на две части.” Речено – сторено. Ан издигнал високо върха на планината, а Енлил спуснал подножието й надолу. Така се появило небето, като свод над земята. Ан избрал за себе си небето, а земята оставил на сина си. Енлил се понесъл над новопоявилата се земя, изпълвайки я с животворното си дихание. Без него не биха се появили облаците, събиращи и отдаващи влагата, не би имало треви, нито тръстика, нито дървета, раждащи плодове. Братята и сестрите на Енлил осветили и затоплили земята и тя станала прекрасна. Виждайки това, боговете пожелали да останат тук и помолили Енлил: „Отдели ни място на земята, където бихме могли да живеем заедно!” Тогава той издигнал за братята и сестрите си град в самия център на земята и го нарекъл Ниппур. След това създал закони и бдял да бъдат спазвани, за да е спокойно и да няма престъпления. Уверявайки се, че в Ниппур всичко е така, както трябва да бъде, Енлил издигнал в центъра на града възвишение и съградил върху него за себе си дом от лазурит, който се издигал до средата на небето.

По това време, в Ниппур живеела сестрата на Ан, старата Нунбаршегуну, заедно с прекрасната си дъщеря Нинлил. Тя не пускала красавицата да излиза сама, но момичето било упорито и настояло да се измие в прозрачните води на потока, течащ край града. Най-после Нунбаршегуну й разрешила, но настояла да бъде предпазлива, защото в полето зад Ниппур се появявал често самият Енлил. И наистина, малко след като излязла Нинлил, към нея се спуснал като вятър Енлил, но девицата не отстъпила пред огнената му страст. Тогава той се отдалечил, преструвайки се, че се е примирил с отказа й. На следващия ден обаче, когато Нинлил се върнала, Енлил връхлетял върху нея като ураган и се насладил на невинната й красота. Научавайки за това, боговете решили да изгонят насилника в подземното царство. Енлил бил принуден да се подчини на волята им, но за негово очудване Нинлил го последвала, защото междувременно успяла да се привърже към страшния бог. Там, под земята, Нинлил родила първата си рожба – бога на лунната светлина Нанн, комуто било съдено да се издигне в небето. Едва след като изтекъл уречения срок, Енлил и Нинлил се завърнали на небето, където се усамотили, стараейки се да не общуват с хората.

Независимо от това, човечеството страдало от пристъпите на Енлил, който изпращал болести, сущи и наводнения всеки път, когато кротката Нинлил не успявала да усмири гнева му.

Легенда за Сътворението у древните славяни

Летели в небето над безкрайното Море три сокола. Единият летял отпред, а другите два – отзад. Първият избирал пътя и предвождал другите два, които го следвали. Този, който летял зад дясното крило на първия сокол, стискал в клюна си сноп класове, пълни със зърно и гледал нагоре, към Небето. Другият, този който летял зад лявото крило, стискал в клюна си буца суха земя и гледал надолу, към дълбините на Морето. Първият сокол бил Прародителят на всичко – бог Род, вторият сокол бил светлият Белобог, а третият сокол – мрачният Чернобог. Дълго летели трите сокола, но изведнаж Чернобог отронил от клюна си буцата земя, която полетяла към бездънното Море и вълните я погълнали. Тогава, по волята на бог Род, той се превърнал в сива патица и се гмурнал чак до дъното на развълнуваното Море, взел буцата пръст, издигнал я над вълните и бог Род я превърнал в Остров. По негова воля, всред острова се издигнала чак до Небето висока бяла Планина, а на върха й израстнал грамаден Дъб. Около планината обикаляли Слънцето и Луната и от едната страна било Ден, а от другата – Нощ.

След като направил всичко това, бог Род-Соколът кацнал на върха на величествения Дъб и тогава настъпило време да действа Белобог. В миг, той се превърнал във величествен Орел, стрелнал се високо, високо в Небесата и хвърлил от високо житните зърна. Зърната паднали в плодната земя и ден след ден за тях започнал да се грижи Ярило. Тогава бог Род заповядал на Белобог и Чернобог да дарят с душа всички същества на земята. Дал им той вълшебен чук и заповядал да удрят с него по Камъка, който лежал на върха на Планината, в подножието на величествения Дъб. Белобог и Чернобог се превърнали в могъщи великани и започнали да удрят с все сила по Камъка. Заудрял с вълшебния чук Белобог и на всички страни се разлетели живи искри, блестящи като злато. След него, Чернобог заудрял с вълшебния чук и в същия миг излетели черни врани и пълзящи змии. От този момент, душите на живеещите според законите на Правдата приличали на златните искри, а на тези, които живеели според Кривдата, душите им били като черните врани и пълзящите змии.

Легенда за Пангу

Според легендите, в много-много стари времена, небето и земята били едно цяло и цялата вселена била като едно яйце, в което всичко било хаос и тъмнина, без посоки. Но в това яйце се зародил един велик герой, който впоследствие разделил небето от земята. Пангу прекарал цели 18 000 години в яйцето и най-накрая се събудил от дълбокия си сън. Той отворил двете си очи, но видял само тъмнина, усетил голяма горещина и задуха. Той решил да се изправи, но черупката на яйцето държала така здраво тялото му, че даже не могъл да си протегне ръцете и краката. Пангу много се разярил и сграбчил големия чук, който се намирал вътре, ударил със сила и се чул само едно мощно оглушително звънтене и яйцето се разчупило. Лекото и ясно нещо от него веднага литнало навън и се превърнало в небе, а тежкото и мътно нещо паднало надолу и станало на земя.

След като разделил небето и земята, Пангу много се зарадвал, но понеже се страхувал, че те пак ще се съберат заедно, с глава подпрял небето, а с крака стъпил на земята и на ден се променял 9 пъти. Всеки ден той пораствал с един джан и съответно, небето и земята се раздалечавали с един джан. Така минали общо 18 000 години. Пангу вече се превърнал във великан, стъпил на земята и опиращ с глава в небето и тялото му било дълго 90 000 ли. След още неизвестно колко години, чак когато небето и земята се установили здраво на едно място и нямало възможност те да се съберат пак заедно, Пангу се успокоил. Но този велик герой вече бил на края на силите си, не можел да се вдигне повече и голямото му тяло паднало на земята.

Малко преди да умре, с цялото тяло на Пангу се извършило претворяване. Лявото му око се превърнало в яркото слънце, дясното му око – в сребърната луна. Последният му дъх станал на вятър и облаци, последният  му глас – на гръмотевици; косата и брадата му – на блещукащите звезди, главата и ръцете – на четирите посоки и високи планини, кръвта – на реки и езера, вените и сухожилията – на пътища, месото и мускулите – на плодородна земя, кожата и малките косъмчета – на треви и дървета, зъбите и костите – на злато, сребро, мед, желязо и на скъпоценни камъни, потта му – на дъжд и роса. От тогава светът съществува.