Легенда за лястовицата

ЛястовицаЛястовицата била невеста и живяла с мъжа си три години. За тези три години дума не продумала. Говяла, че майка й така заръчала.
Мъжът траял, траял и решил да се ожени за друга. Когато се венчавал с новата жена, първата му жена била зълва. Тя се опряла о булката, а тая се разсърдила, блъснала я и й рекла:
— Махни се оттук, немтурнице!
Първата тозчас отговорила:
— Чакай да те венчая първо. Защо цвъркаш като лястовица?
Като изрекла това, чул я мъжът и посегнал да я хване. Но тя хвръкнала и той успял само да докачи дрехите й. Те останали в ръцете му.
Затова на лястовицата сега опашката е раздвоена.

Старите майстори

Българска къща 1Когато човек гледа някои възрожденски къщи или вековни мостове, трудно може да повярва, че повечето строители в миналото били самоуки. Много от тях не разбирали от чертежи и архитектурни планове. Но получавали знанията си от опитни майстори, които им предавали тайните на занаята. Камък, определени видове почва, дърво и малко слама – това са традиционните материали, от които майсторите изграждали българските къщи векове наред. А в хоросана слагали понякога яйца и кръв от животни, наред с традиционните вар и пясък. Така зидовете ставали толкова здрави, че понякога дори съвременните машини трудно могат да ги разрушат.

В някои райони на страната ни има много добре запазени къщи, построени от кирпич – ръчно направени тухли. Интересен е фактът, че тази технология се е съхранила до средата на ХХ век, а сградите и до днес са в много добро състояние, запазвайки чудесна топлоизолация. В миналото популярен бил и т. нар. „паянтов градеж” – конструкция от дървен скелет, пълнеж и мазилка. Колкото и странно да изглежда, този градеж е не само здрав, но и устойчив на атмосферни влияния и земетресения. Някога майсторите владеели различните видове строителни техники, а също – дърводелство и каменоделство.

Според легендите, строител е и „българският Икар”. Историята е следната – един турски султан преживял премеждие, при което едва оцелял. Решил да построи в Одрин джамия в знак на благодарност към своя Бог. По това време България била част от Османската империя. Извикал султанът най-прочутия строител – българинът Манол. Седем години строил майсторът. Храмът, който издигнал, бил „за чудо и приказ”. На раздяла султанът попитал: „Можеш ли, майсторе, да построиш по-хубава джамия от тази?” Майстор Манол отговорил: „Човек се учи докато е жив. Сигурно тук съм направил грешки, които няма да допусна при следващия градеж и той ще стане още по-хубав.” Управникът заповядал да затворят Манол в едно от минаретата докато е жив. Изобретателният майстор успял да сътвори друго чудо – криле от дърво. Един ден хората в Одрин видели огромно летящо създание да се рее в небето и да се отправя към родната Тракия. Така майсторът успял да спаси живота си и да остане в народните предания и песни.

Българска къща 2У нас и до днес за запазени десетки възрожденски къщи, които удивляват със своята архитектура. Съхранени са и редица мостове. Строени преди векове, много от тях са действащи съоръжения – със или без съвременна намеса. Един от тях е Кадин мост, построен над река Струма. На него има надпис на турски език, който разказва, че мостът е построен през 1469-1470 година. С този мост са свързани няколко легенди. Една от тях разказва, че мостът бил поръчан от високопоставен турчин като признание за смелостта и красотата на една българка. Според друго предание, в този мост е била вградена жива съпругата на един от майсторите.

Мотивът за вграждането на човешка сянка или дори на жив човек е много разпространен в традиционното ни словесно и песенно творчество. Учените го откриват и в редица древни исторически източници на други народи. Разтърсващо звучи българската легенда за тримата братя строители, които започнали голям градеж. Всичко, направено през деня на „ясно слънце”, нощем се разрушавало на „ясна месечина”. Спомнили си те поверието, че за да е здрав строежът, трябва да се вгради човек в основите му. Решили да вградят сянката на първия, който мине покрай сградата на другия ден. И да не казват на никого за това решение, та съдбата да избере жертвата. По-възрастните братя предупредили жените си да не им носят храна, както имали обичай. Само най-малкият постъпил честно и не казал на младата си невеста. А тя, в стремежа си да бъде добра съпруга, рано-рано отишла да занесе закуска на любимия си. Двамата по-големи братя вградили сянката й, а младата жена скоро се разболяла и напуснала този свят.

Мост на Кольо ФичетоМайстор (или Уста) Кольо Фичето е най-известният строител от Възраждането. Истинското му име е Никола Иванов Фичев. Не легенда, а истинска история е сътворил този уникален строител, архитект, човек със забележителен естетически усет. С безброй забавни истории народните разказвачи разнасяли славата му на професионалист. Една от тях пресъздава следния сюжет – строил Кольо Фичето мост на труднодостъпно място. Когато хората тръгнали по него за пръв път, се страхували да не рухне. За да ги успокои, майсторът легнал под моста и изчакал всички да преминат през него. Така с живота си Уста Кольо Фичето гарантирал творението си. Според друга легенда, майсторът пеел и свирел много добре. Бил весел и безкрайно обичал своята работа.

Източник:

http://bnr.dev.bsh.bg/sites/radiobulgaria/Lifestyle/Folklore/Pages/Folkstudio_Vgrajdai_maistore_200911.aspx

Кадин мост

Кадин мост 1На пътя Кюстендил – Дупница над река Струма при с. Невестино е издигнат здрав мост с внушителна и оригинална архитектура – пет свода със сталактитови орнаменти и розети по стълбовете, които  подпират стометровия гръбнак на моста. Според надписа на турски език върху гранитна плоча, зазидана в източния парапет от южната му страна, мостът е построен през 1469-1470 година по нареждане на Ишак (Исак) паша, везир на султан Мехмед ІІ. Изграждането на моста е свързано с две легенди.

Едната от тях разказва, че трима братя от близкото село строели мост над Струма, ала нощем речната стихия събаряла и отнасяла съграденото през деня. Стреснали се тримата майстори, че няма да могат да изградят моста без да принесат жертва. А и не искали да посрамят името си и майсторската си чест. С люта болка на сърце решили, заради здравината на строежа, да вградят онази от съпругите, която първа донесе закуска на своя мъж. Подранила най-младата снаха – Струма невеста, жена на майстор Манол. Младата булка носела на едната си ръка своята първа рожба, пеленаче, а в другата – яденето. Едва издумала „Помози бог, майстори!”, и братята скочили, сграбчили я и насила я зазидали в основите на средния свод. Докато я зазиждали, тя се молела да й оставят отвън гърдите и да й направят дупки за очите, за да може да кърми и да гледа детето си. Майсторите останали непреклонни – строежът искал скъпа жертва и те трябвало да я дадат. Плачейки и кърмейки детето си за последен път, Струма невеста издъхнала.

Местните хора разказват, че и до днес, когато придойде реката, в нощна доба се чува писъкът на злочестата майка. Млякото от гърдите й се вкаменило, както е текло по зида. Безмлечни майки от целия Кюстендилски край дохождали на моста, откъртвали късчета от гранита, варели ги и пиели водата, та да им дойде мляко за рожбите.

Кадин мост 2Според друго, по-късно предание, мостът е сватбен подарък от султан Мурад за една смела българска невеста. Турска войска начело със султана преминавала по тези места. Когато приближили река Струма на мястото на сегашния Кадин мост, насреща им се задала българска сватба от близкото село. Уплашили се сватбарите, много от тях побегнали. Други обаче след колебание решили да не бягат пред войските, толкоз повече, че и самият султан вървял с тях. Когато се срещнали войска и сватбари, невестата, както бил българският обичай от онова време, се поклонила на войската, поклонила се и три пъти на султана и го дарувала с невестниски дар. Впечатлен от красотата и смелостта на българката и трогнат от показаното уважение, той я попитал какво иска за подарък от него, за да запомни тази среща на сватбата си. Нямало тогава мост над Струма и невестата рекла: „Царю честити, нищо друго ти нечем за спомен, но бродината тува ни е много мачна…”

Досетил се султан Мурад за желанието на невестата и заповядал да се построи мост на река Струма точно на мястото, дето станала срещата със сватбарите. Мостът бил построен и наречен Невестин мост, Кадън кюпруси на турски, произнасяно по-късно Кади кюприси или Кадин мост, уж по името на някой-си кадия, който се погрижил за съграждането му. Близкото село и до днес се нарича Невестино.

 

Легенда за Баба Марта

Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Братята й носели едно име – Сечко. Само че единият наричали малък, а другия – голям Сечко. От високата планина те виждали и чували всичко, каквото ставало по земята. Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла простора с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали весело птичките.

Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, топло слънчице огряло, птички се обадили, та тревица стоката да попасе.
– Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! – думал й свекърът. Преживял много той и мъдро можел да поучи. По-слънцето познавал старецът кога ветровете ще завеят, по месеца разбирал кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.
– Кирпикожусите цъфтят сега, снахо – топло й напомнил старецът.- Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
– Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи – казала невестата и подбрала овцете и козите към планината.

Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо че е жена, и тя можела да покори слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали да посее, и тя знаела кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й думат!

Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветровете заблудили безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея.

Непокорната млада овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците си горе в планината.

Река Струма

Някога водите на река Струма не се оттичали към Бяло море, а се спускали към София и се вливали във водите на Искър. Водата била бистра, бистра като човешка сълза. Тогава реката имала друго име. По тукашните села, които са край реката, живяла в това далечно време невеста хубавица. С хубостта си надгрявала и слънцето, което дълго се запирало на небето да я гледа. Когато дошли турците по тоя край, пленили и потурчили много хубави моми и невести. Цялото село се бояло за Струма невеста, за хубавицата-нея искали да запазят от потурчване, защото очаквала своята първа рожба.

Един ден турците нахлули в селото, а Струма успяла да се скрие в долината. Дълго време обикаляла и спряла до реката да се напие с вода. Помислила, че се е спасила, но неочаквано един турчин се изправил пред нея с изваден ятаган. Нямало къде и как да дири спасение Струма невеста и се хвърлила в буйните води на реката, ала те от милост към голямата й хубост се обърнали датекат нагоре-не искали да загине красивата невеста. Когато Струма скочила в реката, скочил след нея и турчинът, разпорил корема й с ятагана си и извадил мъжкото детенце „живо-живуленце”. Като видяла това невиждано по жестокост чудо, реката от жал станала мътна и досега не се е избистрила. Загинала Струма невеста и на нейно име нарекли реката, както я знаем и днес.

Дяволският мост

Години наред местните жители от Иридерската околия (днешната община Ардино) се опитвали да издигнат мост между двата бряга на р.Арда. Но за жалост всичките им усилия се увенчавали с неуспех-винаги някаква невидима сила сякаш им се противопоставяла и съоръжението рухвало. Нищо не издържало на буйните води на реката. След безброй опити строителите се отказали и обявили мястото за прокълнато. Но един младеж се противопоставил на решението им и започнал сам да гради моста. Този момък бил млад майстор, който възнамерявал да пожертва най-скъпото си нещо-своята любима. Той решил да вгради сянката Ѝ, за да бъде мостът здрав и непоклатим.
Узнал, обаче, Дявола за намерението на майстора, затова една тъмна нощ му се явил и му разкрил тайната на устойчивия градеж. В замяна му поставил условие-за да бъдел мостът здрав и вечен, трябвало да бъде изобразен ликът на Сатаната, който да бъдел едновременно видим и невидим, да можел да се докосне и все пак да не бил материализиран, при това в рамките на четиридесет дни. Ако момъкът не успеел, Лукавия щял да вземе душите на майстора и невестата му.
За изумление на всички, включително на Дявола, зидярят изпълнил всички условия. Но скоро след това се споминал и тайната му останала неразгадана. Факт е обаче, че Дяволският мост и до ден днешен стои непоклатим (вече 500 г.), а злокобният образ наистина съществува-един малък хексагон, гравиран на централния свод.