Гръцкият огън

Гръцки огънСпоред някои легенди, за първи път неизвестен вид огнехвъргачки са били използвани в древна Асирия, при обсадата на един град, намиращ се върху територията на днешен Ирак. Историците обаче твърдят, че първият достоверен случай за употреба на запалителна смес, „изстреляна” от специални тръби, е свързан с битката при Делия (424 г.пр.н.е.) в Древна Гърция. Тръбите са представлявали кух дървен ствол, а запалителната течност – смес между суров нефт, сяра и масло. Малко по-късно гърците създават и огнехвъргачка изстрелваща вече не запалителна смес а истински огън. Според схемите, стигнали до нас, за тази цел се използвало нещо като пещ с дървени въглища, в която с помощта на големи мехове се нагнетявал въздух и пламъкът, съпроводен от оглушителен шум, изригвал от специалния ствол, вероятно на не повече от 5-10 метра. Разстояние, което не е чак дотам безопасно, ако огънят е бил изстрелван срещу чужд кораб, непосредствено преди абордаж или ако са го използвали за подпалването на обсадните съоръжения на противника. Известно е, че с подобни огнеметни оръжия са били снабдени и някои римски кораби.

Що се отнася до истинския „гръцки огън”, той се появява едва през „тъмните векове”, т.е. в ранното Средновековие. Смята се, че е изобретен от един сирийски грък на име Калиник, принуден да избяга след арабското нашествие от родния си Баалбек. Според византийските източници, годината, в която Калиник създал страшното си оръжие, е 673. „Течният огън” се изхвърлял от специални сифони, като продължавал да гори и във вода.

Постепенно „гръцкият огън” се превърнал в истинско „абсолютно оръжие” в морските битки, защото скупчените един до друг дървени кораби са били идеалната цел за подобна запалителна смес. И византийските, и арабските историци са единодушни за смайващия ефект от употребата, отбелязвайки, че опитите да се гаси с вода само подхранвали пламъка и единственото спасение било за тази цел да се използва пясък.

Точната рецепта за изготвянето на „гръцкия огън” обаче, си остава загадка и до днес. Сред съставките обикновено изброяват нефт, различни видове дървесни масла и смоли, както и (задължително) някакъв секретен „компонент”. Според някои изследователи, „огънят” най-вероятно е представлявал смес от негасена вар и сяра, която се запалва при съприкосновение с вода, а също и от някакви смолисти „носители” като нефт или асфалт.

За първи път тръбите с „гръцки огън” били монтирани на византийските бойни кораби „дромони”, а после се превърнали в основно оръжие и на останалите морски съдове от флота на Империята. През 673, според византийския историк Теофан, арабският флот за първи път потеглил към Константинопол. Корабите презимували в Киликия, след което се насочили към столицата. Когато император Константин ІV разбрал за приближаването им, наредил да бъдат подготвени няколко огромни двупалубни „дромона”, снабдени с „гръцки огън”, както и други, натоварени с резервни тръби. Още при първия сблъсък византийците запалили два от най-големите кораби в арабския флот, а арабите били така потресени, че моментално потеглили обратно към Сирия.

Второ подобно нашествие арабите подготвят през 718, този път с два огромни флота. Единият дори успял да стовари десант в Тракия (който обаче бил напълно унищожен от армията на българския владетел Тервел), но по-късно и двата били разгромени напълно от въоръжените с огнепръскачки византийски кораби.

Гръцки огън 2По-всичко изглежда сифоните, изхвърлящи „гръцкия огън”, били направени от бронз. Как точно са изтрелвали тайнствената смес обаче, си остава загадка. Вероятното разстояние на обстрела е било около 25-30 м., т.е. напълно достатъчно да попречи на вражеските кораби да се сражават пълноценно. Така, въпреки съкрушителните поражения, претърпени от византийците срещу арабите в Сирия и Мала Азия, Константинопол и континентална Гърция останали недостъпни за арабските бойци. Впрочем, Империята успешно използвала страшното си оръжие и срещу други враждебни флотилии. В частност, през 941, с негова помощ, напълно бил унищожен флотът на руския княз Игор, появил се край Константинопол.

Една от многото загадки, свързана с това, може би най-страшно, оръжие на древността, е, защо византийците не са могли да защитят с негова помощ столицата от обсаждащите я кръстоносци, а по-късно и от турците? Между другото, от ХІІ век нататък съобщенията за използването на „гръцкия огън” съвсем изчезват, или са очевидно недостоверни. Едно от обясненията е, че тайната е била известна на съвсем тесен кръг от посветени, които са загинали в династичните междуособици по онова време. А може би, загубвайки достъп до нефтените находища около Каспийско море, Империята е загубила и необходимите суровини за изготвянето на „гръцкия огън”? Кой знае?

 

Индра

Индра 1Индра е бог на бурите, гръмотевиците и мълниите. Символизира силата, енергията и виталността. Индра едва не погубил своята майка Адити, разпорвайки корема й при раждането си. Веднага след това метнал мълния, която осветила всичко, правейки земята видима за небето и небето видимо за земята. Той задвижил слънцето, което стояло неподвижно до този момент. Виждайки това, небето, земята и въздуха се разтреперили, а майка му се скрила от страх.

Още с появяването си превъзхождал останалите богове по сила и мъдрост. Те се изплашили, че новороденият ще промени установения порядък и опасенията им се потвърдили. Завземайки върховната власт, заедно със слънцето започнал да преустройва света. Новия свят бил изграден като дом – поддържали го четири стълба и бил покрит с небето, като покрив. В този дом имало две врати – всяка сутрин, през широко отворената източна врата влизало слънцето, а вечер излизало през западната.

Индра осигурявал устойчивостта на света, поддържайки небето и оправяйки земята. Независимо от могъществото си обаче, поведението на Индра било като на обикновените хора. От всички богове, само той си позволявал да мами, да пиянства и бил винаги готов за любовни похождения. Тези негови качества биха могли да го превърнат в лош, плашещ бог, но той прощавал с лекота хорските прегрешения, пазел хората от нещастия и се грижел за добитъка. В негово лице те виждали приятел и покровител.

Още от самото начало той бил почитан като бог на бурята, олицетворяващ пречиатващата й сила. Негово оръжие е божественият огън – мълнията. Ежегодно, в края на сухия сезон, Индра повтарял велик подвиг, убивайки Вритра. Този огромен дракон, лежал в планините и държал цялата небесна вода в деведесет и деветте пръстена на тялото си. Хората се обръщали с молба за помощ към всички богове, но те се бояли да встъпят в бой с чудовището. Единствен Индра се съгласил да им помогне. Преди да започне битката, той изпил три езера „сома” (божествения еликсир) и изял триста бивола. Вятърът управлавал колесницата му, а останалите богове се съгласили да му помогнат, но при първия рев на дракона, избягали.

Индра 2Бойният дух на Индра бил поддържан от химните, които пеели жреците и от жертвите, принасяни от обикновените хора. След тежка битка, Индра убил Вритра и освободил водата, спасявайки всички от сушата.

Тясно свързани с Индра са пет митични персонажа, символизиращи различните прояви на бурята: Трита Аптия – някога заемали високо положение в йерархията на боговете, но след това били изместени от Индра; Апам Напат – небесният огън, който живеел в буреносните облаци; Матаришван – мълнията. Него, както и Апам Напат ги отъждествяват с бога на огъня – Агни. Призовават го на брачните церемонии, за да съедини сърцата на младоженците и да възпламени искрата на новия живот; Аджа Екапад – понякога е видим като лъч, пробиващ буреносните облаци; Ахи Будхния – добър дракон, който обитава небесните и земните води.

Агни

АгниАгни (от санскрит-„огън”), най-големият син на Брахма, е бог на огъня, бог на жреците и без него не можело да се проведе нито едно жертвоприношение. Той имал две глави, първата означавала безсмъртието, а другите две представлявали непознатия символ на живота. Бил е изобразяван още с дълга коса, падаща по гърба му, заоблено коремче, шест очи, седем ръце, четири рога и три крака. Седемте ръце представлявали седемте пламъка,  трите му крака – трите свята, които управлявал, а заобленото коремче подсказвало за слабостта му към мазна храна. Негови съпруги били Сваа и Свада. Други имена в Ригведа, епитети и аспекти на Агни са включително Матаришван, Джатаведа и Бхарата. Той бил прекрасен, чист, променял формата си, винаги се стремял нагоре – да достигне небесета. Можел да вижда с четири, но и с хиляди очи. Въоръжен бил с лък и превозното му средство бил овен – типичното жертвено животно, което асоциира връзката на този бог с жертвените ритуали. Месторождението на Агни не е установено, тъй като огънят можел да възникне, където и да е. Той не живеел постоянно на едно и също място. Можел да блесне в небето, за миг да се спусне на земята във вид на мълния и да влезе в сухо дърво, а след това във вид на пламък и дим, да се издигне отново в небето. Понеже Агни е вечен, той винаги е млад, защото се ражда ежедневно. Най-важната му функция е освещаването, а за жреците най-важен е огънят в жертвения олтар. Пребиваващ едновременно в три свята – небето, въздуха и земята, Агни изисквал разпалването на три ритуални жертвеника. Омиротвореният Агни носел на хората огромна полза. По време на битки изпълвал враговете със страх, а през нощта прогонвал демоните и злите духове. Изгаряйки предметите, той изгарял и злото, скрито в тях. Огънят в домашното огнище, дарен от Матаришван трябвало да се пази като светиня, защото той защитавал семейството от нещастия и се явявал най-добър приятел, пазейки главата на семейството.

Суейжън и огънят

В китайската митология и приказки има много мъдри, смели и правещи всичко за благото на хората герои, един от тях е Суейжън („добиващия огън”).

В далечната древност, когато хората още били диви, те не знаели, как да използват огъня и даже въобще не знаели, що е огън. Когато падала нощта, навсякъде ставало тъмно, дивите зверове надигали вой и хората са скупчвали един в друг и им било хем студено, хем страшно. Понеже нямали огън, хората ядели само сурова храна, често се разболявали и животът им бил много кратък.

На небето имало велик бог, който се казвал Фу Си. Той се трогнал от тежкия живот на хората и решил да ги научи да използват огън. С магическата си сила, той предизвикал силна буря. Една светкавица паднала върху дърво и го запалила и скоро се превърнала в голям огън. Хората се уплашили от светкавиците и огъня и се разбягали навсякъде. Не след дълго, дъждът спрял и паднала нощта, като така станало още по-студено. Разбягалите се хора пак се събрали заедно и в почуда загледали горящото дърво. В това време, един младеж открил, че обикновено бродещите наоколо зверове се били изпокрили и рекъл : „Да не би зверовете да са се уплашили от това светещо нещо?”. Тогава, той смело се доближил до огъня и усетил, че му става приятно топло. Той възбудено извикал към другите : „Елате по-бързо, този огън въобще не е страшен, той може да ни дари със светеща топлина!” В това време, хората открили изпечени в огъня животни, от които се разнасял вкусен аромат. Скупчили се около огъня и започнали да ядат месото, като това им се сторило най-вкусното нещо, което някога били яли. Така, те открили, колко ценен е огънят и решили да го запазят, като донесли клони и дървета за да го подклаждат. Всеки ден се редували да пазят огъня за да не изгасне. Но един ден, пазачът заспал и като свършили дърветата, огънят угаснал. Хората пак се върнали към тежкия тъмен и студен живот.

Великият бог Фу Си гледал от небето и накрая се явил в съня на онзи младеж, който пръв разбрал ползата от огъня и му казал: „Далече на Запад има царство Суеймин, там има огън, ти можеш да идеш да вземеш и донесеш.” Младежът се събудил, спомнил си за думите от съня си и решил да иде да вземе огън от царство Суеймин.

Той прекосил високи планини, дълбоки реки и гъсти гори и след много трудности най-накрая стигнал до царство Суеймин. Но там нямало слънце, нямало ден и нощ, навсякъде царяла пълна тъмнина и въобще нямало никакъв огън. Младежът се натъжил и седнал да си почине под едно дърво, наречено „Суей”. Изведнъж, пред очите му всичко се озарило със светлина и така няколко пъти. Младежът се изправил и тръгнал да търси източника на тази светлина. Тогава той видял, че на дървото имало няколко птици, които с късите си и твърди човки търсели буболечки в дървото. Като клъввали по дървото, от него изскачали искри. Като видял това, младежът получил озарение. Той веднага откършил клон от дървото и с малка пръчка започнал да пробива дупка в клона докато се появили искри. Но не се запалил огън. Той не се обезнадеждил и събрал всякакви клони и почнал търпеливо да ги изпробва. Най-накрая, от клона се появил дим и скоро се запалил огън. От радост, младежът заплакал.

Младежът се върнал в родния си край и донесъл на хората незагасящ способ за добиване на огън чрез триене и от тогава хората вече не живеели в студ и страх. Хората възпели смелостта и мъдростта на този младеж и го поставели за вожд на племето. Те го нарекли „Суейжън”, което означава „Добиващият на огън”.

Прометей

Синьото небе се оглеждало във водите, пълни с риба. Във въздуха летели птици, а по поляните пасели стада. Никой не пазел стадата, никой не ловял риба и не слушал песните на птиците. На земята не живеели хора.Тъжен ходел по земята Прометей, потомъкът на божествения род на титаните, и напразно търсел живо същество, което да ходи изправено и да прилича на него. Навсякъде виждал кална земя, която давала живот на тревите и на дърветата, и дъждове, които ги напоявали.Дъждовната вода поддържала живота в природата, защото там, където на валяло, дърветата умирали, умирали и храстите – и всичко се превръщало в пустиня. Когато разбрал силата на земята и водата, Прометей смесил пръстта с дъждовна вода и създал първия човек.Прометей смесил пръстта с дъждовна вода и създал първия човек. Той приличал на боговетеАтина Палада, богинята на разума и мъдростта, вдъхнала живот на мъртвата статуя и сивата глина започнала да става розова, сърцето затуптяло и безжизнената дотогава статуя се размърдала, краката и ръцете й се раздвижили. Така Прометей създал първите хора.

Дълго време те не знаели как да използват душата си – този дар от Атина Палада. Живеели като малки деца. Виждали, но не познавали, слушали, но не разбирали, и ходели по земята като насън. Не умеели да пекат тухли, да дялат греди и да строят къщи. Като мравки се движели по земята и в тъмните пещери под нея. Те не знаели даже, че след лятото идва есента, след есента -зимата, а след зимата – пролетта. Тогава Прометей отишъл сред хората и започнал да ги учи да строят къщи, да четат, да пишат, да смятат и да разбират природата. Научил ги да впрягат животните в каруци, за да не носят товарите на гръб. Показал им как да си правят лодки и им обяснил защо платната помагат на весларите. Посочил им скритите в дълбините на земята богатства. От планинските находища започнали да изкопават мед, желязо, сребро и злато. Преди това хората не познавали лекарствата, не знаели какво им помага и какво им вреди. Прометей ги научил как да приготвят лечебни балсами. Показал на хората всички изкуства и те с отворени очи възприемали и на всичко се учели.
Боговете, събрани на Олимп – планината на боговете, гледали с недоверие на хората, населили земята, които се научили на труд, на наука и изкуство от Прометей. И по-специално владетелят на всички богове Зевс ставал от ден на ден по-недоволен. Той извикал Прометей и му казал:

– Ти си научил хората да работят и да мислят, но не си им показал как да почитат боговете, как да им принасят жертви и как да им се кланят. Ти знаеш, че от боговете зависи дали годината ще бъде плодородна, дали на земята ще има мор или благоденствие. Боговете владеят съдбините на хората. Аз самият хвърлям своите светкавици там, където поискам. Иди при хората и им кажи как да принасят жертви за нас, в противен случай върху тях ще се стовари нашият гняв.

– Хората трябва да принасят жертви на боговете-отговорил Прометей, – но ти, Зевсе, трябва да избереш това, което ще ти принесат в жертва.

Прометей убил вол, месото му скрил в кожата и отгоре го прикрил с търбуха. На друга купчина поставил костите, които покрил с бяла лой, така че те да не се виждат. Тази купчина изглеждала по-голяма и на пръв поглед по-хубава. Едва Прометей направил това, Зевс усетил приятната миризма на жертвеното животно и се спуснал от небето на земята.Прометей видял Зевс и извикал:

– Богове, изберете тази част, която повече ви харесва. Която купчина си избереш ти, господарю на боговете, нея смъртните хора ще ти принасят в жертва.Зевс разбрал, че Прометей иска да го измами, и затова нарочно избрал купчината с бялата лой. Прометей с усмивка пристъпил към купчината и отделил мазнината. Отдолу се показали костите. Когато отмахнал търбуха на вола, се видяло чистото месо. Оттогава хората принасяли в жертва на боговете кости и мазнина, а месото оставяли за себе си.

Зевс не оставил ненаказана постъпката на Прометей и решил да вземе от хората огъня. Така или иначе те получават по-добрата част – месото, нека тогава го ядат сурово. Господарят на боговете поръчал на облаците да се превърнат в дъжд и да угасят всички огнища. Силният вятър измел пепелта чак до морето. Така хората загубили огъня, който им бил необходим и в обикновения живот, и в работата. Те не могли вече да пекат хляб или да готвят, ковачниците запустели и работилниците се обезлюдили. През хладните дни и мразовитите нощи нямало къде да се стоплят.

Прометей виждал нещастието, което постигнало хората, страдал заедно с тях и не ги напуснал. Той знаел, че в двореца на Зевс денонощно гори силен огън. Използвал нощта, за да се приближи до златния дворец на върховния бог. Тихо, незабелязан от никого, взел малко огън от огнището на Зевс и го скрил в кухото стъбло на тръстика. С огъня се върнал зарадван при хората. Донесъл им това, което те толкова много искали.
Отново лумнали пламъци в огнищата на хората и в техните работилници и ароматът на варените ястия и на печеното месо се разнесъл чак до небето, достигнал до носа на господаря на боговете. Зевс погледнал към земята и видял дим, който излизал от комините. Разгневил се с гнева на боговете. Веднага избрал ново наказание за хората. Извикал при себе си хромия бог Хефест, който бил изкусен ковач. Живеел под вечно димящите вулкани, където били неговите работилници. Зевс му поръчал да направи прекрасно момиче. Хефест се съгласил и скоро сътворил най-красивата девойка, която някога светът бил виждал. Зевс й вдъхнал живот. Богиня Атина Палада й дала прекрасна наметка, бяла дреха и блестящ колан, а богинята на красотата Афродита я дарила с неземна красота. Хермес, пратеникът на боговете, вложил в устата й приятни думи и съблазнителен глас. Зевс положил в ръцете й златна кутия и й дал името Пандора – тази, която получава дарове. Коварният Хермес отнесъл Пандора на земята при Прометеевия брат – Епиметей.

Много пъти Прометей предупреждавал брат си да не приема дарове от боговете. Но при вида на красивата Пандора Епиметей забравил за това предупреждение и за всички съвети. Той любезно я приел в своя дом заедно със златната кутия. Бил любопитен какво му изпращат боговете и помолил девойката да повдигне капака й. Пандора се съгласила и отворила капака. Със свистене, вой и стонове от златната кутия излетели болести, злини, беди се разнесли над целия свят, който до този момент не знаел що е зло. Пандора също се уплашила и побързала да затвори капака. Всички злини от кутията излетели, а в нея останала само надеждата. Но болестите и нещастията я били притиснали на самото й дъно, затова в света има толкова малко надежда. Болестите и злото дошли неканени при хората, а след тях идвала и смъртта. Тежки мисли будели хората през нощта, а кошмарите притискали гърдите им. Само надеждата, единствено надеждата рядко ги навестявала. Тя оставала затворена в кутията на Пандора.

Гневът на Зевс се изсипал върху Прометей. Владетелят изпратил Хефест и неговите помощници да приковат непокорния Прометей е най-тежките и най-здрави вериги към една висока скала в планината Кавказ. Хефест изслушал с нежелание заповедта на Зевс, ала приковал Прометей така, че да не може да се помръдне.

Високо над пропастта, в царството на мъглите, Прометей висял между небето и земята, но не се покорил и не помолил Зевс за милост.
Когато Зевс видял, че Прометей не се разкайва и че гордо понася своята съдба, изпратил на Кавказ огромен орел. Орелът долитал всеки ден до прикования Прометей и с острия си клюн разкъсвал и кълвял чернияму дроб. През нощта дробът отново пораствал и орелът всяка сутрин имал своята плячка-храна. На такива мъки Зевс го осъдил за векове. Изминали столетия, но Прометей не се подчинявал.

Дълги години прикованият към скалата герой живял в мъки и самота, докато бил забелязан от Херакъл -син на Зевс, който се бил отправил да търси златните ябълки от градината на хесперидите. Точно тогава долетял орелът за своя кървав пир. Херакъл обтегнал лъка си и пуснал стрелата, която пронизала злия кръвожаден орел. След това разбил оковите на Прометей и му подарил свободата. Но за да се смири Зевс и да се изпълни неговата клетва, Прометей трябвало да носи железен пръстен, в който е сложен камък от кавказката скала. Така той трябвало да остане завинаги прикован – според волята на Зевс.

Оттогава хората носят пръстени с вградени камъни, които да им напомнят делото на Прометей. Носят ги и днес, когато вече са забравили за Прометей, който не искал да се покори на боговете и останал верен на хората.

Феникс

Фениксът (древногръцки: Φοῖνιξ; персийски: ققنوس; арабски: العنقاء أو طائر الفينيق; китайски: 鳳凰 или 不死鳥; иврит:פניקס) е митична свещена огнена птица, легенди за която могат да се открият в персийската, гръцката, римската, египетската, китайската, японската, корейската, индийска, славянска и други митологии.

Китайската митология гласи, че птицата живее далеч от хората, високо в планините Кунлун, където свива гнездо върху масивните дървета У-Тунг. Появява се за пръви път по времето на императора Хуанг Ти (около 2600г. пр. н. е).

Източните легенди разказват, че огнената птица олицетворява Огъня, от който се е родила майката Земя. В азиатската митология Фениксът е един от четирите свещени пазителя на света, известни още като четирите небесни краля / воина. Те са:

—   Костенурката-змия – Пазител на Севера и елемента Вода, нейният сезон е Зимата, цветът – черен.

—   Белият тигър – Пазител на Запада и елемента Метал (или стихията Земя) , сезон – Есен, цвят – бял

—   Драконът – Пазител на Изтока и елемента Дърво (или стихията Въздух), сезон – Пролет, цвят – син/ зелен

—   Фениксът – Пазител на Юга и елемента Огън, сезон – Лято, цвят – червен

Тук е моментът да отбележим, че в китайското изкуство Фениксът е изобразяван понякога и с окраска, преливаща в цветовете бяло, черно, синьо, зелено и червено – тоест всички багри и на останалите три пазителя. Това на свой ред още веднъж потвърждава преданието, че Фениксът е най-силният пазител.

Китайските легенди разказват, че първоначално това са били две птици – мъжка и женска. Женската е носела името Хуанг и е символизирала лунния цикъл, а мъжката – Фенг: лятото и слънцето. Едно от древните имена на Феникса е именно Фенгхуанг. В последствие боговете завинаги свързали мъжкия и женския Феникси, като ги превърнали в една единствена птица, която става символ на Ин и Ян, на грацията, мира и любовта.

Корейската митология гласи, че Фениксът има два духа – този на огнената птица, пазител на Света, но същевременно и Черния Феникс, олицетворяващ същинската, безгранична ярост, способна да изгори в пламъци Земята.

Всяка отделна част на свещената птица символизира нещо: главата – целомъдрието, но и доблестта; крилата – отговорността, но и свободата; гърба – благоприличието и сигурността; корема – вярата;  гърдите – милостта и състраданието.

Японските предания гласят, че огнената птица (при тях изобразявана със златни пера и украсено със скъпоценности чело) се появява на Земята винаги и само с цел да помогне на хората. Появата ѝ се свързва с началото на нова ера. Символ е на Слънцето, верността и Любовта.

При корейците птицата е изцяло огнена, създадена от пламъци и олицетворява Жената – като символ на безграничната обич на майката Земя към чедата си. Драконът е бил изцяло отдаден и влюбен във Феникса.

Всички митологии гласят, че птицата може да се преражда в жив човек, който може да изживее цял един живот, без тя да се „активира.”
На Земята винаги може да има само един Феникс, едва когато той избухне в пламъци и се прероди от пепелта се появява нов.

В Древен Египет Фениксът е свещеният бог Бену, обикновено изобразяван като чапла или паун с красиви огнени (или златни) пера. Неговият истински дом е бил в Арабия. Но на всеки 500 години птицата е идвала върху парчето скала Бен-Бен, намиращо се в Храма на Слънцето, Египет, за да изгори и се прероди в пламъците на Свещеното Дърво. Очаквайки изгрева и първите слънчеви лъчи, възпламеняващи Дървото, Бену е пеел своята приказно красива и единствена песен, звуците от която карали целия свят да притихва в захлас. Египетският феникс символизира прераждането, благоденствието и слънцето. Безсмъртието му е дар от Озирис, за да може птицата да служи вечно на хората, олицетворявайки живота и силата на съзиданието.

Персийският аналог на Феникса е Симургх. В тяхната култура е изобразяван като голяма, силна, сребърна птица с огнени метални криле, опашка на паун, нокти на лъв и глава на куче. Домът ѝ (гнездото) се намирал в Дървото на познанието, което понякога птицата разклащала толкова силно, че семената му се понасяли във всички земни посоки. Древните перси са смятали, че Симургх  живее във всеки един човек.

В Талмуда евреите наричат своя Феникс „Милчам” или „Хол”. Според легендата, когато Ева е изяла плода от Дървото на познанието, била обзета от завист заради безсмъртието и чистотата на останалите райски създания. По тази причина ги убедила и те да ядат от плода, за да станат като нея. Всички с изключение на Милчам я послушали. Господ го възнаградил като го поставил в опасан с високи стени град, където да живее в мир 1 000 години. В края на тези хиляда години всички негови пера окапвали и той се свивал до размера на яйце, от което се прераждал. Наричат Милчам Пазител на земната твърд. Той следва слънцето по неговата орбита, улавяйки слънчевите лъчи с разперените си красиви криле. Без него животът на Земята би бил невъзможен. На дясното му крило са изписани думите: „Не съм роден нито от Небето, нито от Земята. Роден съм от огън.”

Славяните и по-точно руснаците наричат Феникса  Жар-птица. Описват я като вълшебна птица с многоцветни, сияещи като огън пера. Жар-птицата обитава короната на Свещеното дърво и е вестител на божествената воля, тъй като има способността да прелита между света на боговете Прав и света на хората Яв. Огнената птица охранява и плода на живота — златната ябълка, която расте по клоните на Дървото. Когато Жар-птицата умре, тя се превръща в пепел, след което се възражда от нея.

Класическият Феникс (въпреки, че самото име най-вероятно е с асирийски произход) е роден от гръцки мит, който до голяма степен обединява елементи от всички изброени дотук култури, като в по-голямата си част стъпва върху египетската легенда. Фениксът е красива птица, подобна на паун или орел с огнено-златисто оперение. Гърците са вярвали, че Фениксът живее в Арабия край прохладен извор. Всяка сутрин при пукването на зората се къпе в извора и пее толкова прекрасно, че Аполон, запленен от гласа ѝ, спира колесницата си (Слънцето), за да се наслади на песента ѝ. Фениксът се храни с утринна роса. Циклите на прераждане варират между 500, 1 461 и 12 594 години. Птицата е надарена със способността да се регенерира и поради това не може да бъде наранена. Но е самотна. В един отрязък от време може да съществува само една птица, тъй като се възражда от собствената си пепел. След изтичането на поредния жизнен цикъл Фениксът си построява гнездо от най-благоуханна дървесина, канелени клонки и мирта и се самозапалва в него. Птицата и гнездото горят заедно, превръщайки се в пепел. От пепелта след три дни се възражда новият Феникс, млад и силен. Събира останалата пепел в яйце от смирна и отлита до Хелиополис, където полага яйцето на олтара на бога на Слънцето. За гърците Фениксът е символ на възкресението (прераждането), безсмъртието, живота след смъртта, триумфа над бедствията, на огъня и живота, на новото начало, на божественото и Любовта.

Почти няма народ, който да не е разказвал и пази легенди за Феникса. Тук са само някои от най-популярните, но огнената птица присъства и в индианската, филипинската, скандинавската и много други митологии. Стотици автори – и съвременни, и древни са били запленени от мистичната аура на Феникса и са го изобразявали с думи или по приложен начин. Независимо от различията ни – цвят на кожата, религия, местоположение, обичаи и т.н., легендата за Феникса обединява определени характеристики и е доказателство, че ние сме просто хора, изповядващи едни и същи непроменливи във времето ценности и идеали – любовта, божественото, знанието, вярата в доброто, чистата сила, състраданието и благоденствието.