Змейова дупка

ЗмейИма в Тревненския край, някъде около Чернева поляна, пещера, за която се говори, че била обитавана от змей. Хората наоколо почитали змея, смятали, че пази посевите от суша, болест и град. Някои дори го били виждали, но само за миг – толкова бързо минавал край тях, изгубвал се и само вятърът свистял в косите им. После разказвали, че бил хубавец – дрехите му светели като слънце, а очите му разбунвали моминските сърца.

Почитали хората змея, но и се страхували от него – гледали да не го разгневят, заобикаляли пещерата и дори не помисляли да влязат вътре. Говорело се, че там има голямо езеро, в което змеят обичал да се къпе, че златни късове и какви ли не скъпоценности покривали дъното. Толкова много били, че водата около тях блестяла. Казват, че просветвала дори и извън пещерата. Понякога тази вода тръгвала мътна – тогава и птиците замлъквали, а дърветата странно шумели. По това хората разбирали, че змеят е излязъл, оглеждали се в очакване да се появи отнякъде, приготвяли му дарове, сипвали му току-що издоено мляко. След това всичко тръгвало по старому.

Един ден змеят напуснал пещерата, облечен във войнишките си дрехи, и повече не се върнал. Някои се радвали, че вече не живее по тези места, други тъгували за него. Останала само Змеювата дупка и легендата…

Пещерата на червенокосите гиганти

Червенокосите гиганти 1Много индиански племена от американския североизток и югозапад и до днес разказват легенди за червенокосите гиганти и как техните предци са водили ужасни и продължителни войни срещу тях, когато за пръв път ги срещнали преди почти 15 000 години в Северна Америка. Други, като ацтеките и маите са отбелязали техните срещи с раса от гиганти живеещи на север по време на техните изследователски експедиции.

Кои са били тези червенокоси гиганти, които историческите книги игнорират? Техни погребални места и останки са били откривани на почти всеки континент. В САЩ те са били изкопани в щатите Вирджиния Ню Йорк, Мичиган Илинойс, Тенеси, Аризона и Невада.

Невада е щатът, в който историята за войните на местното племе пают срещу червенокосите гиганти се трансформира от местен мит до научна реалност при разкопките на пещерите Лъвлок през 1924 г.
По едно време пещерата Лъвлок била позната като конска подкова заради вътрешността й с форма на буквата U. Пещерата се намира на около 32 км. южно от днешния град Лъвлок – Невада и е около около 12 метра дълбока и приблизително 18 метра широка. Това е много стара пещера и в праисторически времена е лежала под огромно вътрешно езеро с име Лахонтан, което покривало голяма част от западна Невада. Геолозите са определили че пещерата се е формирала от теченията на езерото.

Червенокосите гиганти 2Северноамериканското племе пают което е автохтонно за части от Невада, Юта и Аризона разказало на ранните бели заселници за битките на техните предци със свирепа раса от бели червенокоси гиганти. Според племето гигантите живеели там преди тях. Паютите наименували гигантите „Si-Te-Cah”, което буквално означава „ядящите папур”. Папура е водно растение, което гигантите използвали при направата на салове, за да избягат от продължителните атаки на племето пают.
Според паютите червенокосите гиганти достигали до 3,6 метра и били злобни и студени хора, които убивали и изяждали заловените членове на племето им. Те казали на ранните заселници, че след много години на войни с тях всички племена в околността накрая се обединили за да се избавят от гигантите.

Един ден, докато индианците преследвали вече малкото останали от червенокосия враг, отстъпващите гиганти намерили убежище в пещера. Племенните бойци настоявали врага да излезе и да се бие, но гигантите упорито отказвали да напуснат своето убежище. Ядосани от това, че не могат да победят своя враг с чест, племенните вождове и бойци напълнили входа към пещерата с клони и храсталаци и ги запалили за да принудят гигантите да излязат от пещерата. Тези, които излезли моментално били убити от стрелите на индианците. Гигантите, които останали в пещерата се задушили. По-късно едно земетресение, което разтърсило региона причинило срутването на входа към пещерата оставяйки само малко място през което да могат да влизат прилепи и да я направят свой дом.

Хиляди години по-късно пещерата била „преоткрита” и пълна с гуано (екскременти и останки) от прилепи. Разлагащото се гуано се превръща в селитра – основна съставка на барутната смес и била много ценна. Така през 1911 г. била създадена компания, която да добива гуано. Така били открити скелети и фосили. Гуаното било добивано почти 13 години преди археолозите да бъдат уведомени за откритията. За нещастие много от артефактите били случайно унищожени или просто изхвърлени.
Въпреки всичко, това което научните изследователи успели да извлекат било смайващо – над 10 000 артефакта били изкопани, включително мумифицирани останки на два червенокоси гиганта – единият женски – висок 2 метра, а другият мъжки – над 2,5 метра висок. Много от артефактите (но не и гигантите) могат да се видят в малкия исторически музей в Уинемука, Невада.

Червенокосите гиганти 3С прогреса на разкопките археолозите достигнали до неминуемото заключение, че мита на племето пают не е мит, а истина.
Онова, което ги довело до това заключение било откритието на много счупени стрели, които били изстреляни в пещерата, както и тъмен слой от изгорен материал, който се намирал под гуаното. Сред хилядите артефакти открити на това място е и това, което някои учени са убедени, че е календар: камък във форма на поничка с точно 365 зъба издълбани покрай външния му край и 52 съответстващи зъба от вътрешната страна.
Но това не е всичко относно червенокосите гиганти от Невада.
През февруари и юни 1931 г. два много големи скелета били открити в леглото на сухото езеро Хъмболд, близо до Лъвлок, Невада.
Единият от скелетите бил 2,6 метра висок и бил обвит в материал подобен на гума, както при египетските мумии, а другият бил почти 3 метра.

Скалният параклис Света Петка

Православните християни почитат три светици с името Параскева (Петка), като с най-голяма популярност сред българите се ползва Св. Петка Епиватска. Нейният култ се разпространява на Балканите през средновековието, като мощите на светицата, следвайки историческите обрати, пребивават в различни балкански градове (Търново, Видин, Белград, Константинопол, Яш).

В българската традиционна култура Св. Петка се почита като лечителка, като покровителка на животните и като персонификация на петъчния ден от седмицата. В Западна България на Петковден често се отбелязва родовият празник. Денят на св. Петка се свързва и с редица забрани за извършване на женска работа.

Култът към Св. Петка е добре засвидетелстван в Трън, където светицата е патрон на параклис и църква.

Скалната църква „Св. Петка” е естествена пещера, намира се на малко възвишение над извора Ралча, в квартал Бераинци на гр. Трън. Църквата е възстановена от местни жители със собствени средства в периода 1990-1994 година. Изградени са стълби до нея, с места за почивка. Възстановена е фасадната стена, която е била разрушена. Сред местното население е запазено предание, че самата Света Петка (Параскева) Българска се е укривала тук, гонена от потеря. Светицата, като се скрила в пещерата, запалила огън и замесила и опекла питка, но в това време преследвачите наближили и Св. Петка избягала през процеп в пещерата. Стъпката и ръката ѝ се отпечатали в скалата. Когато преследвачите ѝ намерили питката и се опитват да отчупят от нея, тя се вкаменила. Сега вкаменената питка е обект на почитание. Върху нея поклонниците поставят пари и палят свещи в средата ѝ. В пещерата се стичат капки вода, които се събират в панички. Тази вода се възприема като светена – Света вода и хората си мият очите с нея. Болни хора преспиват в църквата с надеждата да получат изцеление. Култът към Св. Петка се превръща в една от опорните точки на локалната идентичност на населението в региона. На Петковден (14 октомври) се провежда традиционният събор на гр. Трън. На този ден се прави курбан до параклиса на светицата. В последните години с развитието на поклонническия туризъм той се посещава все по-често и от хора от по-далечни региони.

Манастирът Сумела

Буквално вграден в скалите, на около 350 м височина над равнището на долината Алтъндере, близо до Трабзон, североизточна Турция, се намира най-важният в областта византийски манастир – Сумела, създаден в чест на Дева Мария.

Сумела е построен на мястото на раннохристиянско светилище от преди 386 г. Както при повечето свети обители, така и тук историята за създаването му е свързана с легенда. Според легендата през 386 г. двама атински монаси – Варнава и Софроний открили икона на Дева Мария в една от пещерите. Пак според легендата иконата била рисувана от Св. Лука. Монасите решили да останат и да съградят на това място храм. Всъщност, въпреки, че това е легенда, тази дата се смята за основополагаща за манастира.

Мястото става едно от най-често посещаваните от поклонници. Постепенно се доизгражда манастирът, който в сегашния си вид е съграден през периода XIII-XIV в. През цялото си съществуване обителта се е ползвала с особено внимание и привилегии по време на управлението на поколенията византийски императори – император Алексей II дори е бил коронясан тук, свидетелство за което са фреските в главната зала, изобразяващи коронацията. В издълбаната в скалите пещерна църква фреските са навсякъде – всеки сантиметър от стените е изрисуван, като на някои места дори се разграничават по няколко пласта един върху друг, в различни стилове. През 1923 г. манастирът е изоставен вследствие решението на правителствата на Гърция и Турция за изселване на малцинственото население. Изселвайки се, гръцките монаси от Сумела изнасят всички събирани през вековете в манастира ценности и икони. Чак през 1996 г. турските власти започват реставрацията му. И въпреки многото поражения, нанесени върху фреските от времето и най-вече от хората, все пак обителта остава доста запазена. Многобройните, сравнително запазени фрески изобразяват Исус Христос и Дева Мария в различни библейски сцени, Сътворението, Адам и Ева и много други библейски сцени. Всичко това, съчетано с уникалната гледка, разкриваща се от манастира, оставя в посетителите едно невероятно впечатление.

Заливът Ха Лонг

Заливът Халонг (Ха Лонг) е чудо на природата и едно от най-популярните туристически места във Виетнам. В продължение на 120 километровата брегова линия на залива са пръснати около три хиляди острови, островчета и самотни скали. Освен това има и коралови рифове, мангрови горички, малки пресноводни езера, блатни гори и, разбира се, пясъчни плажове.

Самото име на залива Халонг примамва към пътешествие. То може да се преведе като „Залива на спускащия се дракон“ или „Там, където драконът слязъл до морето“. На виетнамски звучи като Вин Ха Лонг.

Съгласно легендата, когато местните жители се сражавали с китайските окупатори, боговете изпратили семейство дракони да защитят земите им. Драконите започнали да плюят скъпоценни камъни, които се превърнали в острови и островчета, формирайки защитна стена. Благодарение на нея хората отстояли земята си, а после създали държава с името Виетнам.

Обаче след това и драконите решили да се установят там. Мястото, където майката-дракон, спускайки се към морето, разбила крайбрежието на хиляди парченца, започнали да наричат Ха Лонг, а мястото, където се спуснали нейните деца – Бей Ту Лонг. Местните жители до ден днешен вярват, че в залива живее дракон.

Като едно от най-красивите места на земята, заливътХалонг е включен в списъка за световното наследство на ЮНЕСКО. Наричан и осмо чудо на света, той заема площ 1 553 кв. км, а по-голямата част от островите му са необитаеми и почти не са били докосвани от въздействието на хората. Постоянни жители има само на островите Туан Чау и Кат Ба.

На някои от островите има рибарски селца. В морето тук живеят над 200 вида риби и 450 вида мекотели. Имената на много от островите са интерпретация на формата им. Например: Voi (слон), Ga Choi (боен петел), Mai Nha (покрив). Но само 989 от островите имат имена.

Халонг има и друга забележителност: пещерите. Те са три типа: формирани под нивото на подпочвените води, създадени от скали, и пещери, образувани от морето. Най-голямата пещера в залива е Ханг Дау Го или Пещерата на дървените колове. Името си тази пещера получила, благодарение на един исторически факт – през 1228 г. генерал Тран Хун Дао съхранявал тук дървени колове за защита от нашествениците. А в края на 19 век френски туристи я нарекли Пещерата на чудесата. Тя се състои от три големи зали с многобройни сталактити и сталагмити. И с графити, оставени от онези френски туристи от 19 век. Заради всичко това, в тази пещера човек може да се почувства като в приказка.

В залива Халонг не по-малко интересни са и пещерите Бонау и Хангхан.

Друга особеност на залива Халонг е и изобилието от езера на самите острови. Само на остров Дао Бе има шест такива изолирани езера и всичките са в карстови дупки.

В Халонг има 14 ендемични флорални вида и 60 ендемични животински вида.

Според научни исторически изследвания тук преди десетки хиляди години са живели и праисторически хора: древната култура Soi Nhụ е живяла около 18 хил.-7 хил.години пр.н.е., културата Cái Bèo 7-5 хил. години пр.н.е. и културата  Hạ Long преди 5-3500 г. пр.н.е. В някои от пещерите са открити много артефакти и от историята на Виетнам. А видният виетнамски конфуциански учен, поет и политик Нхуен Трай преди 500 г. нарекъл Халонг в един свой стих „едно скално чудо в небето“.

Климатът в залива е тропически, влажен, с два сезона – горещо и влажно лято, и суха и студена зима. Някои от островите всъщност са кухи, с огромни пещери, покрити с плътна джунгла отгоре, и изглеждат много зрелищно, стърчащи от океана.

Населението край Халонг е около 1600 души, живеещи в четири рибарски комуни. Живеят в плаващи къщички и се издържат чрез риболов и отглеждане на местни растителни и животински морски видове.

През 1962 г. Министерството на културата, спорта и туризма на Виетнам определя залива Ха  Лонг за Национален природен паметник, а по-късно е вписан и в книгата за световно наследство на ЮНЕСКО за пръв път през 1994 г., а при актуализиране на списъка през 2000 г. – отново, общо  434 кв. км и 775 острова и островчета от Халонг.  През 2009 г. Халонг е номиниран и за новите Седем природни чудеса на света.

Загадката на каменните дискове

През 1938 г. китайският археолог Чи Пу Тей открил редица от гробове в пещерите на планината Байан Кара Ула в китайско-тибетската гранична област. В тях имало малки скелети на същества с фино телосложение, но с доста големи черепи. На стените на пещерата Чи Пу Тей открил скални рисунки, изобразяващи същества с кръгли шлемове. Изсълбани били и звездите, Слънцето и Луната, свързани с низ от точки с големината на грахово зърно.

Сензационното в находката било, че Чи Пу Тей и помощниците му успели да извадят 716 дискове от гранит, с дебелина 2 см и подобни на нашите дългосвирещи грамофонни плочи. Тези каменни дискове в средата имали дупка, от която във вид на спирала тръгвал двоен издълбан надпис и стигал до ръба на диска.

Китайските археолози знаели, че в тази област някога са живели племената дропа и кхам(сиканг). Антрополозите твърдели, че тези племена били ниски на ръст – средна височина около 1,30 м. Но големите широки черепи не пасвали на малките скелети на членовете на дропа и кхам. Когато Чи Пу Тей през 1940 г. публикувал своята теория, си спечелил само присмех. Той смятал, че двете племена са били най-вероятно някакъв отмрял вид планински маймуни. Според Чи Пу Тей каменните дискове били сложени в пещерата чак от представителите на една по-късна култура. На пръв поглед теорията му била наистина смешна. Чувало ли се е някога за редици от гробове на маймуни.

Повече от 20 г. няколко учени си блъскали главите, за да разрешат загадката на каменните дискове. Едва през 1962 г. професор Тсум Ум Нуи от Академията за праистория в Пекин успял да разчете част от надписите върху каменните дискове. Разчетената там история била тъй невероятна, че Академията за праисторически изследвания отначало забранила на Тсум Ум Нуи каквато и да била публикация на неговия труд. Но той продължил да работи усилено и успял да докаже ясно, че в случая с надписите не става дума за коварна шега на някое грамотно праисторическо същество. В сътрудничество с геолози доказал, че каменните дискове имат високо съдържание на кобалт и други метали. Физиците установили, че всичките 716 дискове притежават висок ритъм на вибрации, от което може да се направи извода, че някога те са били подложени на много високо електрическо напрежение.

Зад Тсум Ум Нуи вече били четирима учени, които подкрепяли теорията му. През 1963 г. той се решил да я публикува въпреки опасенията на академията. В него се твърди, че преди 12 000 г. група от един народ била отнесена на третата планета от тази система. Техните въздухоплавателни въздушни средства – това е точния превод на издълбаните йероглифи – нямали повече сила, достатъчна, за да напуснат отново този свят. Те се разбили в далечната и труднодостъпна планина. Средства и възможности да се построят нови летателни апарати нямало. След това се разказвало, че тези същества, попаднали на Земята, се опитали да се приспособят към местните условия и се опитали да се споразумеят с обитателите на планетата, но били гонени и убивани от тях. Почти буквално разказът завършва така : „Жени, деца и мъже се скрили до изгрев слънце в пещерите. Тогава повярвали на знаците и видели, че този път другите са дошли с мирни намерения.”

Доказателства за тази катастрофа на НЛО преди 12 000 г. намираме и в китайските легенди, точно тези от областта на Байан Кара Ула, разказващи за дребни, тънки като вретено жълти същества, които слезли от облаците. По-нататък митът разкрива, че поради грозотата си чуждите същества били отбягвани от дропа и били убивани от мъжете.

 

Дяволското гърло

Пещерата Дяволското гърло е една от най-удивителните забележителности до Девин и един от феномените на Триградското ждрело в Родопите.  Тя е формирана в следствие на пропадането на земни пластове като отворената за посетители част се състои от изкуствено прокопан тунел от около 150 метра и внушителна по размерите си зала с подземен водопад.

Дяволското гърло се нарежа на първо място сред българските пещери с най-голямата зала в България, след входната зала на Деветашката пещера, достатъчна да побере катедралата „Александър Невски”, както и с най-високия подземен водопад на Балканите и един от най-високите в Европа. С внушителните 42 м,  водопадът, в съчетание с пропадането на земни пластове, са в основата на образуването на огромната зала в пещерата, наречена Бучащата зала.  От тази зала водите на подземната река ускоряват силата си и се губят преминавайки през над 270 метра подземни хоризонтални галерии, пресечени от 13, за да достигнат до сифон (много дълбоко езеро).   Широчината на галериите е от 2 до 10 метра, а височината им над 4 метра, като на много места таванът не се вижда.  На места в подземните галерии се виждат заклещени в скалите дървени трупи, които приличат на кибритени клечки.  Сифонът на пещерата е с дължина около 150 метра и има един единствен опит (през 1970 г) той да бъде изследван. Тогава се прави голяма експедиция с най-добрата техника.  Варненските леководолази Сияна и Евстати се гмуркат за проучването на сифона и никога повече не излизат. От тогава не са правени опити за преминаването на сифона, както и на другите подземни галерии в пещерата.
След сифона водите на реката минават през 60 метрова галерия и излизат на повърхността през друга пещера, наречена „Дирника на дявола”. Тук пещерняци организират експедиции с лодки срещу течението на подземната река.

Дяволското гърло е една от най-предизвикателните пещери около Девин, защото за да се излезе от нея ще трябва да се изкачат 301 стъпала, минаващи непосредствено до водопада.

Наименованието на Дяволското гърло идва от изхода на пещерата, който е във формата на дяволско гърло, както и от многобройните легенди за нея. Легендите датират още от времето на траките, когато хората са смятали,  че тя е входът към другия свят, светът на безсмъртието.  Векове наред хората са принасяли в жертви най-красивите жени, за да умилостивят боговете.  Разказва се, че нищо влязло във водните лабиринти на пещерата не излиза.  И до днес се правят опити с хвърлянето на различни предмети, цели дървета и трупи, но на изхода така и нищо не излиза. Правени са опити и с оцветители, които се появяват на повърхността повече от час и половина след като са били пуснати, което е доказателство за изключително дългите подземни лабиринти на пещерата.

Една от легендите за Дяволското гърло е свързана и с митичния тракийски певец и музикант Орфей и неговата възлюбена Евридика. Орфей слязъл в подземното царство, за да умилостиви Хадес, богът на смъртта и да си върне Евридика. Хадес се съгласил, но поставил условие – Орфей да не се обръща назад, за да я види докато не излязат от подземното царство.  Орфей не успял да издържи и по пътя към изхода се обърнал.  Така той загубил завинаги Евридика. От тук идва и шеговитото наименование на пещерата от местните – пещерата на разводите.

От траките също е останала легендата, че тук са хвърляли вождовете, за да останат безсмъртни. Столетия се изнизали, но хората още със страхопочитание вярвали, че Дяволското гърло е входът към другия свят-пътят към безсмъртието.

 

Previous Older Entries