Пан и Сиринга

Пан и СирингаВ горите живеел един бог, който никога не се качвал на Олимп, понеже му се харесвала земята и защото обичал простия свободен живот в планините.
Приличал малко на човек, но краката му били като на козел, два рога украсявали главата му и под долната устна растяла една сива козя брадичка.
Наричали го Пан.
Отличавал се от другите богове по своята грозота и любовта си към самотата; по цял ден се скитал по планините, радвал се на дърветата и слушал музиката на природата.
Пан много обичал музиката, не само тази на вятъра, на водата и на птиците, но и онази, която създавали хората.
Понякога, когато овчарите си почивали от дневния си труд, седнали около огъня, пристигал и Пан и се разполагал между тях. Карал ги да пеят. И който пеел хубаво, бил сигурен, че стадото му ще добрува и ще се множи, понеже Пан го е взел под свое покровителство.
Наред с музиката Пан обичал и всичко красиво, което виждал. Той гледал с особена любов на самодивите от планината, които, леки и жизнерадостни, танцували на слънце, и колкото и да го закачали и дразнели, радвал се, когато оставали при него, понеже били очарователни и смехът им звънял в ушите му като песен.
Но той обичал една самодива повече от всички други, самодивата Сиринга, понеже гласът й бил по-хубав от всеки друг глас.
Срещнал я един ден в гората и песента й му се сторила толкова нежна, че веднага я поискал за своя жена. Но Сиринга, изплашена от пресипналия му глас, се впуснала да бяга и не пожелала да го слуша. Тогава Пан се разсърдил и я подгонил. Те преминали така цялата гора, отпред полудялата от страх самодива, отзад Пан, който тичал с всички сили, като кон и силно се смеел, понеже знаел, че нищо не може да избегне от козите му крака.
Те излезли от гората и Сиринга се намерила пред една река. За миг се поколебала, погледнала зад себе си, видяла, че опасността наближава, и скочила във водата.
Пан надал страшен вик и се втурнал към реката. Но самодивата била изчезнала.
Отчаян, той гледал водите, които течели равнодушно, докато изведнъж му се сторило, че му говори гласът на самодивата. Без да мръдне, той се заслушал. Мелодичният глас ту се засилвал, ту притичвал до шепот. Това бил вятърът, който свирел в тръстиката, поникнала на мястото, където Сиринга потънала.
Тогава Пан отрязал седем тръстики, залепил ги с восък и направил оная свирка, която и до днес наричат сиринга, или свирката на Пан. Тази негова свирка подражавала песента на самодивата, и той намирал малко утеха, макар че никога не забравял любимата си Сиринга.
Понякога, когато седял вечер с приятелите си овчарите и песента им му се харесвала, а огънят го топлел, той им разказвал тази история и изпитвал сладко вълнение.

Advertisements

Таунг Калат

Taung KalatСред равнините на централна Бирма (Мянмар), магически се издига изгасналия вулкан Монт Попа. Цилиндричното формирование е на 736 м. надморска височина, а на върха му е кацнал будисткия манастир Таунг Калат. Множество поклонници се стичат към върха, за да им се поклонят в дните на пълнолуние, когато се честват празниците Nayon (май/юни) и Nadaw (ноември/декември). Преди манастирът да стане будистки, в тяхна чест местните жители принасяли в жертва животни, което днес е забранено от властите на страната.
За да стигнат до молитвените зали, вярващите трябва да събуят обувките си и боси да изкачат 777 стъпала до върха – малка жертва за постигане на душевен мир и пречистване.
Монт Попа – цвете на санкритски – се издига на 1518 м. надморска височина. Последната му вулканична активност е била през 442 години пр.н.е. и има много малка опасност островърхия, златен храм да бъде изстрелян към седмото небе от ново изригване.
Това е място, където будизмът мирно съжителства с традиционната вяра в духове – натове. Според местната легенда натовете обитават свещената планина Попа и манастирът Таунг Калат е техен дом, затова в основата му са издигнати статуи на 37 ната.
Манастирът е построен в сърцето на Бирма и от върха се разкрива неповторима панорамна гледка към четирите посоки на света. Таунг Калат не е просто религиозно място, то е и изключително красиво произведение на изкуството.

Легенда за създаването на Пловдив

zx480_808641В планината на юг от равното поле живеела красива девойка на име Родопа. Щом я зърнал, морският бог Посейдон се влюбил в нея, но скоро я изоставил и отвлякъл синът й от Хемус – Евмолпиас. Исполинът Хемус се опитал да го спре и хвърлил няколко огромни камъка, за да препречи пътя му. Посейдон се ядосал и превърнал Хемус в планина, а камъните останали да стърчат като грамади сред полето на южния бряг на река Марица.

Когато Евмолпиас пораснал се върнал да търси майка си, но намерил само красива планина с нейното име. Той се заселил на хълмовете край реката и там въздигнал град Евмолпия, днешен Пловдив.

Връх Стовци

Връх СтовциВърхът  се намира в северното подножие на Широка планина (дял от Западна Стара планина) и е уникална природна забележителност. Намира се на 866 м. надморска височина западно от село Смоляновци.

За самия връх съществува стара легенда. Някога там имало воденица, наричана „Хайдушката“. Имало и кладенец, който позволявал отглеждане на животни. Коне, кози и стадо от 100 овце населявали красивата местност. Всяка сутрин един овчар огласял тишината с меден кавал. Другар му бил черен овен с вити рога. Една сутрин, щом чул кавала, овенът се затичал към пастира. От радост така се засилил, че съборил човека в пропастта, и той полетял след него. Последвали ги и стоте овце. Оттогава местността е кръстена Сто овци, а през годините за благозвучие започнали да я наричат Стовци.

Това е легенда, но истина е, че още римляните са оценили стратегическото място на върха и си построили на него наблюдателен пост. До ден днешен има останки от крепостни стени. По-късно на това място е имало раннохристиянски манастир, от който също има останки. Местните хора още помнят, че се е наричал „Йоан Предтеча“. През 1850 година в манастира било открито килийно училище. Кога е разрушен до основи, историята не казва. Но жителите на Смоляновци всяка година посещават мястото в деня на Кръстителя.

 

Родопа планина

Родопа планинаИмето на планината Родопа е познато от древността. Споменавана е от Омир, Вергилий, Овидий. В Средновековието е позната като Славееви гори. Смята се, че е произлязло от името на тамошния владетел Слав. Турците пък я наричали Доспат – може би от деспот. Родопите са разположени в най-южната част на България и са с дължина около 250 км. и ширина – стотина. Из родопските долини са се промъквали големи армии (на Александър Македонски, на Октавий, на турския пълководец Лала Шехин). С Родопите са свързани подвизите на Момчил юнак, на деспот Слав и Иванко.

Според вярването на траките, населявали някога българските земи, в далечно време Родопа планина била прочута с красотата си девойка, харесвана дори от боговете. Те скрито се надявали да пленят хубавицата, всеки от тях мечтаел тя да му стане жена. Бог Хемус бил особено ревнив към девойката и хвърлял огромни каменни грамади, за да я скрие от останалите богове. (Разказва се, че от тези каменни грамади израснали пловдивските тепета.) Ала като не могъл да я опази, бог Хемус вкаменил красивата девойка и тя станала планина.

ОрфейДебрите на тази планина били огласяни от чудните песни на най-прочутия певец, Орфей, с които той омайвал птици и животни. Скитал веднъж Орфей цял ден из планината и поседнал на един връх да почине. Залисан от прекрасната гледка, която се откривала пред очите му, не забелязал как от една зейнала скала излязла триглава змия-чудовище. Щом зърнала унесения момък, тя повлякла туловището си към него, изплезила чаталести езици с гъста отрова. Търкулнали се камъни и събудили Орфей от унеса му. Изтръпнал той – нямало къде да избяга, само скали били наоколо. Скован от страх, той запял. Песента му била толкова пленителна, че змията застинала на място и се заслушала. Орфей гледал омаяната от песента му змия и продължавал да пее – песен след песен. Разказват, че три дни и три нощи не секнала песента му. Змията-чудовище бавно прибирала отровните си езици, стиснала уста, протегнала се и легнала на земята. И както слушала, на третата нощ заспала непробуден сън. Щом забелязал, че змията спи, Орфей скочил и пъргаво се спуснал надолу по склоновете на Родопа планина. Къде е отишъл след това, никой никога не разбрал. Но родопчани запазили в паметта си прекрасните му широки и протяжни мелодии, които и днес живеят в чудните им песни.

Има и друга легенда за планината. В много далечно време имало в Родопите праведен човек, поп, на име Слав. Той странял от хората, от техните съблазни и крамоли. Живеел сам в планината, обличал се с кожи от зверове, хранел се с диви плодове, с трева и шума. Познавал целебната сила на планинските билки и умеел с тях да лекува и най-тежко болни.

Родопа планина 2Далеч се носела славата му, можел той да вдигне на крак тежко болни, да възстанови слабите, да отвори очите им за природната хубост. Много народ се извървял при него, да дири лек за болките и слабостите си. И всички били изцерявани с билкова отвара, с чистия планински въздух, с благите слова на родопския отшелник.

Дълго живял поп Слав и дълги години помагал на хората. От признателност към добротата и лечителството му народът нарекъл планината на негово име – Попславова или Славеева планина. Но споменът за красивата Родопа живеел в сърцето и душата на народа и трудно се заличавал. Затова е останало името Родопа, а на най-високия връх на планината има поляна, обрасла с дъхава трева, която се казва и днес Попславова поляна.

Въртенето на морето

ВишнуВ прастари времена съществувало едно прелестно място, станало свято поради това, че там бил стъпвал великият Вишну. Това място се намирало между морето и планината. Морето от самото начало било такова, каквото е и сега, а планината се наричала Мандара. Имало прекрасни гори и една пещера от скален кристал, чиято снежна белота се равнявала с тази на луната.

Тази пещера принадлежала на Девас, истинските богове. Недалеч от нея в друга тъмна пещера под водата живеели Азурас, демоните, които имали вълшебни способности. Встрани от нея имало малка горичка, наречена гората на лотосите.

Тя се намирала в средата на гора с големи дървета, недалеч от малко езерце, приличащо на зелено огледало. Тук била и градината на лотосите. Имало всякакви. Едни били с високи стебла, на други цветът се разпуквал непосредствено над листата, а трети, едва напъпили, приличали на две сключени ръце, едва докосващи повърхността на водата.

Върху тях лежал Вишну добродушният бог, който можел да прониква навсякъде и бил готов винаги да се притече на помощ, като вдъхвал у всички благоговение, примесено с любов и доверие.

Един ден сред добрите богове, които живеели в пещерата от скален кристал, възникнал спор относно благата, които били изпуснали, поради бавния ход на дългите ери. Те се питали как ли биха могли да си ги възвърнат.

Някои казали:

— Придобитите блага са преходни. Това, което се спестява и се натрупва, е полезно само за другите. Къщите построени, за да живеем в тях щастливи, се превръщат в клопка, в която смъртта успява да ни вкара. Онези блага, които ние притежавахме, не бяха благата, натрупани от нас, те ни бяха предложени като допълнение към нашата божественост. Затова ние трябва да ги намерим отново.

Други отвърнали:

— Това, което казвате, е разумно, но не бива да забравяме, че нищо не е вечно. Не същуствува ли опасност това, което е желано днес, утре изобщо да не ни привлича?

Спорът продължил дни наред, докато решили да се допитат до Вишну. Отишли да го потърсят в неговата градина от лотоси, но не го видели. Знаели обаче, че е там. Трябвало само да изчакат да се разсее облакът, който забулвал слънчевите лъчи и не им позволявал да проникнат до лотоса, сключил венчето си над големия бог при приближаването на сянката.

Чакащите богове започнали да се молят:

— Отвори се, о хилядолистни лотосе, а ти, ветре, духай силно, за да отнесеш тъмните облаци. Покажи се, о многообични Вишну, и ела да чуеш нежните тайни на боговете.

Молбата им била чута и Вишну се показал сред хилядата разтворени листенца, целият блестящ от бисери, които не били нищо друго, освен капчици роса. Той изслушал боговете и им отвърнал така:

— Няма тъга без лек. Няма гибелна власт, която да не може да бъде победена. Волята съществува и тя е създала средствата, с които да действуваме. Ще потърся в мисълта си начина, по който да ви върна свещените блага.

Вишну замълчал и се замислил. Неговият дух, откъснал се от тялото му, литнал надалеч, сред скалите на планината Мандара и помолил предсказващите животни да отговорят на въпросите му.

Гарванът с черните пера рекъл:

— Трябва да намерим някой, който да говори с водните божества. Само те държат ключа на тайната.

Големият Врабец допълнил:

— Нека всички бъдат щедри, защото само така ще видят изпълнени своите желания.

Жабата продължила:

— Всичко това бе сторено от Азурас, злите духове. Ако ги помолите, те ще ви помогнат.

Водната змия добавила:

— Водният дух пази скрити в гръдта си божествените блага.

А Кукувицата подела:

— Тъй като имам някаква власт над водите, ще се опитам да ти помогна, о Велики Вишну. Трябва да се разклатят вълните.

Духът на Вишну се почувствувал изпълнен с надежда. Върнал се в тялото си, събудил го и от устните му се отронили божествени думи:

— Трябва да слезем в тъмната пещера на Азурас и да ги помолим да ни помогнат.

Добрите богове се отдръпнали боязливо, но Вишну продължил:

— Няма от какво да се боите. Убеден съм, че те ще ни изслушат. Без тях е невъзможно да разклатим вълните.

И Вишну заедно с всички богове слязъл в света на Азурас. Когато го зърнали, злите духове станали добри. Вишну помолил змията Вазуки да се увие около планината Мандара. Добрите богове започнали да я теглят за опашката, а демоните за главата.

ВазукиКато една огромна бъркачка, увивайки се и развивайки се, змията сторила тъй, че да задвижи голямата планина. Като се въртяла стремително около самата себе си, тя започнала да разбърква морето по същия начин, по който и сега в Индия разбиват маслото.

Малко след това планината започнала да потъва към центъра на земята. Голямата топлина, получена от триенето на нейните скали с тези, които я заобикаляли, разтопявала поддържащата я основа.

А Вишну се превърнал в огромна костенурка, слязъл на дъното на океана и застанал точно под нажежената планина. Така станало възможно морето да се върти в продължение на повече от хиляда години. И едва след толкова много усилия от морските дълбини изплували благата на боговете.

Създал ги вълшебният водовъртеж. Така се появила и светата крава Сурабхи, майка и хранителка на всичко онова, което съществува. Тя имала глава на жена, две крила и три паунови опашки.

От дълбините изплували райското дърво Пиригата, богинята на виното Варуни, конят Сабара, слонът от Индра, луната Кнадра, богинята на съдбата Лаксми, лекарят на боговете Данвантари, бокалът на Амрита, течността на безсмъртието.

Към него се втурнали всички богове, но Вишну излязъл от дълбините и успял да го вземе, като казал на Девас:

— Вечността, чиято тайна владее морето, не е за нас. Не бива да желаем дълготрайни тела, когато те са мимолетни. Сезоните на живота са преходни за всички и трябва да останат такива. Дори и боговете не бива да се страхуват от смъртта. Тя в действителност не води до нищото, а до нов живот, в който всичко може би ще бъде хубаво.

 

Откриването на царевицата

Царевица 1Имало едно време една голяма планина, наречена Постектепетел. Един ден боговете на дъжда видели как мравки мъкнат семена със себе си. Тогава започнали да размишляват: „Откъде ли са донесли семената тези животинки?” За да разберат, помолили една птица да открие това място. Птицата отишла и с човката си почукала на планината. Дочула, че отвътре планината е куха и видяла как мравките изнасят оттам семена. Върнала се и разказала всичко на боговете. Тогава боговете на дъжда рекли: „Трябва да разрушим тази планина, за да вземем семената.” Младите богове на дъжда, светкавицата, гърмът и вихърът започнали да удрят по планината, но не могли да я разрушат. Тогава изпратили баща си-добрият бог на олмеките Синтеотъл. Той ударил два пъти върху планината. Тя се наклонила и се разпаднала на три части. Тогава синовете му видели царевичните зърна във вътрешноста на планината, събрали бързо белите семена и ги посели-те били най- добрите. А жълтите полуобгорени от светкавиците зърна и черните били посети от Синтеотъл. Така човечеството се сдобило с царевица, а Синтеотъл станал един от главните богове в пантеона на американските индиански племена – богът на маиса. При това кръвожаден бог, изискващ жертвоприношения. Царевицата, и по-точно маисът, бил основната храна на древната цивилизация. Тя заменяла хляба и за маите, и за инките, и за ацтеките, и за много други известни и неизвестни индиански племена. Индианците я варели, пекли и дори правели от прашеца й напитки. Лекували болните, като ги обвивали с листата й, с тях строили жилищата си, а от стъблата правели стени и с тях топлели домовете си.

Царевица 2Известно е, че индианците поднасяли царевица като дар на европейските колонизатори, а древните маи я смятали за символ на живота и й се покланяли – тя била един от боговете им. Животът на маите се намирал в пряка зависимост от царевичната реколта. За да я отгледа, селянинът запалвал участък от джунглата и го засявал по най-примитивен начин. Когато земята се изтощавала, той отивал на друго място, тъй като маите не умеели да торят почвата.

Според една стара легенда, когато могъщите богове решили да поделят всичките богатства на земята между хората с различен цвят на кожата, първи дошли индианците и си избрали най-ценното според техните представи – яркожълтия царевичен мамул. Известно е че възрастта на намерените в индианските пещери на Ню Мексико зърна е минимум 5000 години. Това обаче били култивирани зърна, което означава, че „красавицата”  на полето се е появила още по-рано.

Царевица 3Колумб открил царевични посеви в Централна и Южна Америка. Френските и испанските пътешественици от XVI век също така отбелязали, че индианците отглеждат голямо количество царевица. Не отминали този факт и Ернан Кортес, който видял царевичните полета в Мексико, и испанският конкистадор Франциско Васкес де Коронадо, открил обширни царевични посеви на югозапад в Северна Америка. С откриването на американския континент царевицата се разпространила в Европа, проникнала в нейната култура и се превърнала в част от кулинарните традиции на някои страни. За първи път докарана през XVI век в Испания, след три десетилетия тя заела обширни площи, попаднала в Португалия, Италия, Франция, Китай, Индия…

Previous Older Entries