Денят на Свети Давид

St. David's day1Денят на Свети Давид се празнува на 1 март, в чест на покровителя на Уелс Dewi Sant. Той бил келтски монах, игумен и епископ, живял през шести век и разпространил християнството там. Най-известната история за Свети Давид разказва как проповядвал пред огромна тълпа, а изведнъж земята се разтресла и издигнала под краката му. Оказало се, че светецът стоял на върха на висока скала, като по този начин всеки човек имал по-голям шанс да чуе думите му. Отпразнуването на деня се ознаменува като хората носят навсякъде нарциси и праз. Двете растения традиционно са считани за национални емблеми. Съществуват st_davids_day3много пояснения как празът бил присвоен за национална емблема на Уелс. Едно от тях е че в навечерието на битката със саксонците, Свети Давид посъветвал всички хора в страната да носят праз на техните шапки, за да могат да различават приятелите си от враговете. Шекспир също споменава в пиесата „Хенри V”, че уелските стрелци носели праз в битката при Аженкур през 1415 година.
St. David's day2На празника някои деца в Уелс са облечени в национални костюми, които са съставени от висока черна шапка, яка и дълга рокля. Националното знаме на Уелс изобразява летящ огнено червен дракон на зелено-бял фон и в деня на Свети Давид се среща навсякъде, където отидете.

Advertisements

Растението Коледна звезда

Коледна звезда 1Коледната звезда е растение от семейство Млечкови. Родината Ѝ са тропическите райони на Мексико и Гватемала. Там тя се среща под формата на храсти. Коледната звезда е традиционен коледен символ в Америка, Западна Европа, а от скоро време и в България.
Коледната звезда в диво състояние е вечнозелен храст с височина до 3 – 4 м. Декоративните стайни хибриди са растения с височина до 30 – 40 см. Листата на коледната звезда са елипсовидни с ясно очертани жилки и с дълги дръжки. Във върховете на стъблата листата се променят и образуват розетка, която се обагря в червено и прилича на „звезда“. Същинският цвят представлява няколко дребни цветчета, разположени в средата на цветната розетка. Цъфти от декември до февруари. Растението е отровно, сокът му предизвиква кожни раздразнения.
Ацтеките са използвали растението като лечебно средство, както и за получаване на червена боя. Появата на цветето в страната на ацтеките е свързана с красива коледна легенда. В навечерието на Рождество бедно момиче много искало да остави някакъв подарък пред статуя на Исус Христос в малко мексиканско градче, но нямало нищо. „Исус ще приеме всеки дар, стига да е от сърце”, успокоил го баща му. Тогава момичето набрало от полето сухи цветя и ги поставило молитвено пред статуята на Спасителя. На Бъдни вечер сухият букет разцъфнал в големи алени цветове.
Има и друга версия на тази легенда. В нощта на Рождество малко момиченце вървяло тъжно към църквата, защото нямало какво да поднесе на Младенеца. Спряло до храстите и горчиво заплакало. Сълзите му покапали по листата на един от тях и те се оцветили в червено. Щастливо, момиченцето откъснало няколко клончета и ги сложило пред яслата на Исус.
Коледна звезда 2В Чили и Перу наричат това цвете Короната на Андите, защото красотата му била достойна да краси върховете на тази планина. По-късно, пак от Мексико, тръгнало и търговското му наименование – „Поинзеция”, което е съпроводено с интересна и загадъчна легенда. Според мексиканците, точно там, на мексиканска земя, през далечната 1825г. в Коледна звезда се влюбил Робърт Джоел Поинзет – американски посланик в Мексико по това време. Когато събрал смелост и представил своята любима в Щатите, всички не само я харесали, но и веднага започнали да я наричат с неговото име – „Поинзеция.” Американците дори са й нарекли специален ден от своя празничен календар – 12-тия ден от декември е обявен за ден на Коледната звезда в САЩ.
Първите растения са пренесени в Европа през 1843 г. в саксия, със стъбло, високо само 40 см. Като декоративно саксийно растение е селектирана за първи път в Америка и оттогава става популярна в целия западен свят. Поради големия интерес и търсене, цветарски компании в САЩ, Холандия и Германия непрекъснато работят върху нови селекции на растението. Освен класическите червени в различните им нюанси, на пазара се предлагат коледни звезди и с бели, жълти, розови и мраморни цветове.

Източници:
1. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B0_%D0%B7%D0%B2%D0%B5%D0%B7%D0%B4%D0%B0
2. http://zadoma.rozali.com/cvetia/p3086.html
3. http://zonazdrave.com/content/view/240/44/

Великденския заек

Великденски заек 1През последното десетилетие на трапезата се появява  Великденския заек. Той е митичен герой с антропоморфни черти – нещо средно между образ на истинско зайче и човек. Според легендата в нощта преди Великден той носи на децата боядисани яйца, сладкиши и играчки, крие ги навред из къщата, за да могат малчуганите да ги търсят, когато се събудят в празничното утро. Образът на зайчето е много близък до този на Дядо Коледа, тъй като и двамата носят подаръци на добрите деца.

За първи път Великденския заек е споменат чак през 17 век в немски приказки, където зайчето е описано точно в ролята си на доброто същество, което крие боядисани яйца в градината. Смята се обаче, че легендите за него са много по-древни и свързани с образа на заека в християнството. Според други изследователи на митичния образ в основата на легендата стои преданието за езическата богиня Естра, която превърнала една птица в заек, но въпреки това той продължил да снася яйца. Не е напълно ясно каква е точната връзка между образа на Великденския заек и боядисаните яйца. Можем да предположим, че това е остатък от легендата за Естра.

Великденски заек 2В друга немска приказка се споменава Великденски заек, който криел от децата боядисани и рисувани яйца в градината. А в Америка децата вярват, че ако бъдат послушни, Великденският заек ще им донесе гнездо, пълно със шарени яйца. Така от 18-ти век в Германия за първи път започват да се произвеждат Великденски зайци от захар и шоколад.

Зайците са едни от символите на пролетта, която се свързва с разцъфването на земята и новото начало на живота.

http://iliada.blog.bg/hobi/2012/04/12/legenda-za-velikdenskiia-zaek.938898

Приказки и легенди за Светиите Петър и Павел

sv_petar_pavelНародният празник Петровден е на 29 юни – само няколко дена след началото на астрономическото лято. По това време жътвата е в разгара си, дните са горещи, слънчевите лъчи са огнени. На същата дата Източноправославната църква отбелязва паметта на светите апостоли Петър и Павел. В българската фолклорна традиция Павльовден е на 30 юни.

Св. Петър бил обикновен рибар. Наричал се Симон. Христос му дал името Петър, което означава „камък”. Преди да приеме християнството, Св. Павел бил фарисей и дори участвал в преследванията на бъдещите си братя по вяра. Така е записано в житията на двамата апостоли, които са сред най-ревностните последователи на Христос. Умират мъченически на една и съща дата – 29 юни.

В народните представи те са двама братя. Петър е богаташ, вечно сърдит и неотстъпчив. Павел е справедлив, сговорчив, но много беден. Петър искал да му поднасят хляб. А Павел не искал храна – само почит и уважение. Празниците им следват един след друг.

Свети ПавелПавльовден (30 юни) се чества в голяма част от страната ни –Добруджа, цяла Източна България и Родопската област. Осмисля се като част от цяла поредица „огнени” празници. На Павльовден е забранено да се пали огън – за да не се увеличава силата на „небесния огън”, както наричали слънцето. Забраната цели да предпази дома, имотите и реколтата от пожари.

Свети Петър е сред петимата братя, които си поделили света – гласи друга много разпространена легенда. На него се паднало да държи ключа за портите на рая, както и да отсъжда кой е праведен. Той бил толкова справедлив, че когато дошло ред да съди родната си майка, не я пуснал в рая и я отпратил да си ходи. Тя не заслужавала да прекрачи вратите на рая според него, защото била зла и проклета жена.

В народните приказки светецът е описан и като много състрадателен към трудолюбивите хора. Една от тях разказва как веднъж Свети Петър срещнал беден селянин, който се връщал от полето. Оплакал се селянинът, че като стане студено времето не може да обработва земята и помолил светеца да направи така, че да има само един сезон – вечно лято. На Свети Петър му дожаляло и отишъл при Господ. „Моля те, Господи, направи както искат сиромасите!” Господ първо отказал, но накрая отстъпил. Започнали хората да сеят и да прибират реколта по няколко пъти годишно. Слънцето греело, хамбарите се препълнили с жито. Виното било толкова много, че бъчвите не стигали. Но заедно с хубавото, дошло и лошото. От силното слънце костенурките станали огромни, народили се много зверове, мечките започнали да нападат хората. Уплашили се те, започнали да молят светеца да върне пак предишното време. Така и станало – отлетял той при Господ, признал, че не е послушал когото трябва и нещата тръгнали по старому. Дошла есен, после зима, след пролетта – отново лято. А хората решили да правят служба на Свети Петър всяка година на един и същи ден, защото каквото му поискали, това им дал.

Свети ПетърМного поучителна е и приказката за богаташа Петър, който бил скъперник и се държал лошо с бедните. Ядял и пиел с приятели, ограбвал ратаите си, никога не давал милостиня. Веднъж един просяк се обзаложил със своите събратя, че ще го накара да му даде нещо. Отишъл при чорбаджията и се замолил. Петър се огледал за камък или дърво, за да го замери. Като не намерил друго, взел самун хляб и го хвърлил по просяка. Той го грабнал и избягал. Дошло време Петър да си ходи от този свят. Бил жив още, а ангелът и дяволът взели да мерят греховете и добрините му. На една везна дяволът трупал злините, а ангелът нямал какво друго да сложи, освен онзи самун. Като гледал това, Петър се изплашил и успял да измоли още малко време на земята. Оздравял и веднага започнал да раздава богатството си на бедните. Оставил си само ризата на гърба и станал роб. Животът на Петър станал за пример на всички богаташи, а когато дошло времето му, Господ го прибрал при себе си в рая.

На Петровден по традиция на трапезата се поднася пълнена кокошка, ябълки, тиквеник и „бял мъж” – ястие, приготвено от сирене. За „белия мъж”, наричан още „белмъш” или „кутмач” също има легенда. Тя е свързана с вярата, че Свети Петър е покровител на жетварите. Дори на Петровден той сам слиза на полето и жъне заедно със селяните. Затова на празника се работи до обяд, а после се празнува. Според легендата, веднъж на Петровден жътварите сложили сирене на трапезата си. То се разтопило от силното слънце и хората се притеснили, че няма с какво да нагостят Свети Петър. Тогава той се пресегнал към близката нива, откъснал няколко класа жито, разтъркал ги между дланите си и те станали на бяло брашно. Гостът поръсил сиренето. Получила се каша, която нарекли „бял мъж”. Оттогава хората винаги я поднасят на Петровден.

Източник:

http://bnr.dev.bsh.bg/sites/radiobulgaria/Lifestyle/Folklore/Pages/Petar%20i%20Pavel.aspx

 

Конят – посредник между Горния и Долния свят

Народните вярвания отреждат на коня специално място, приписват му неземни качества, дават му космическа мощ.

КонеСтаринни песни и легенди са запазили мистични образи на крилати коне и безстрашни юнаци – толкова бързи, че успяват да надбягат дори слънцето. Конят говори, дава съвети, дори може да предвижда какво ще се случи със стопанина му. Подобни приказни сюжети са изпъстрили нашето фолклорно наследство. А на Тодоровден и до днес се изпълняват обичаи и обреди, за да са здрави и бързи конете.

Патриархалният българин винаги се е отнасял с почит към живата и неживата природа, с благодарност към силите, които закрилят земния му живот. Във фолклорния ни календар има предвидени обредни практики, посветени на почти всички домашни животни, на различни полезни растения и селскостопански дейности. Народната вяра отрежда на коня специално място, приписва му неземни качества, дава му космическа мощ. Конят е недосегаем за тъмните сили, които нощем витаят в горите, по пътищата, около реки и езера. Ако човек пътува на кон, те не го нападат. От силното животно се страхуват и болестите, разказват старинните легенди. И до днес у нас съществува поговорката: „Здрав като кон.”

Особеното значение на коня в живота на хората по нашите земи има корени далече назад в историята. Той е бил обект на почит у всички народи, чиито наследници са българите. Тракийският конник Херос, прабългарският бог Тангра, славянският Свентовит – образите им са неизменно свързани с митичното животно. Конят е и свръхестествената сила, която може да пренесе човека от отвъдния (Долния) свят в земния (Горния) свят. Приказките разказват за героични подвизи на силни мъже, дръзнали да отидат в Долната земя, да се преборят със силите на злото и отново да се върнат към живота. Но най-често образът на коня срещаме в разказите за големи юнаци, оставили следа в съзнанието на народа ни. Те не яздят, а летят – толкова са бързи конете им.

Крали МаркоВ песните Крали Марко прескача по девет планини наведнъж със своя кон Шарколия. А според легендите, хайдут Велко можел да вдигне кон, като го хване само за опашката, да го завърти над главата си и да го запрати надалече. Сюжетът за мъж, надарен с такава страшна сила, е много разпространен в българските народни приказки. Така юнаците избирали своите верни другари в битките с врага. Понякога конят успявал сам да намери изход от смъртоносна схватка и така да спаси господаря си. Затова, когато трябвало да положи клетва, юнакът се заклевал в коня и оръжието си.

Един от най-интересните мотиви, свързани с мистичните качества на коня, откриваме в песни, изпълнявани като част от коледарския цикъл. „Похвали се добър юнак, че си има добър кон” – така започват редица песенни благословии, които се изпълняват в нощта на Коледа в домове с млади момчета. Текстът предава приказна история, в която главни герои са добрият юнак и Слънцето. Похвалил се момъкът, че има „врана коня” – черен кон, с който обхожда Земята само за един ден. Като чуло това, небесното светило решило да му отнеме коня с хитрост. „Да се обзаложим.” – предложило Слънцето. „Ако ти ме надминеш, ще ти дам сестра си – Ясната звезда, за жена. Ако аз те надбягам, ще ми дадеш коня си.” Съгласил се момъкът. Тръгнали те да обикалят света. Дошло пладне и Слънцето казало: „По това време аз си почивам и поспивам малко.” Спрели те да починат, юнакът заспал, а Слънцето само това чакало. Тръгнало, за да го изпревари. Тогава конят проговорил: „Ставай, юначе, да вървим, че те задмина ясното Слънце!”. Събудил се юнакът, яхнал коня и победил.

Кон„Кончето” и „конникът” са имена на мотиви от българските шевици. Жените ги бродирали върху дрехите на своите близки с вярата, че ще ги предпазят от опасности по време на дълъг път. На конете е посветен и празникът Тодоровден, наречен още Конски великден. На него от векове се организират надбягвания с коне – традиция, която никога не е изчезвала, независимо от процесите на културни и социални промени. На този ден в селата и до днес приготвят обредни хлябове, част от които се слагат в храната на животните. Тези хлябове са няколко вида – „конче”, „копито”, „кукла”… „Кончето” и „куклата” се месят в големи количества и се раздават. На младите момчета – „конче”, на момичетата – „кукла”. За да имат „конско здраве” през цялата година. Празникът е винаги седмица след Сирни Заговезни – в първия съботен ден от Великденските пости. На него празнуват своите именни дни Тодор, Теодор, Тодора.

Източник:

http://bnr.dev.bsh.bg/sites/radiobulgaria/Lifestyle/Folklore/Pages/120311_Todorovden.aspx

Легенда за Атанасовден

Свети АтанасОбщоразпространената българска легенда представя двамата братя близнаци Андон и Атанас като братя-ковачи. Преди много години, когато ковашките клещи още не били изобретени, братята работели в ковачницата си. Желязото прегаряло в пещта и тогава св. Атанас бръкнал и го хванал с голи ръце. Но после погледнал към кучето, което лаело със свити отпред лапички и мигом бил осенен от идеята да измайстори клещите по подобие на кучешките крачета. От тогава и останал обичаят, двамата светци да се тачат като покровители на ковашкия занаят.

В техните дни ковашките еснафи жертват овни или бикове в чест на своите патрони и организират тържествени големи трапези. Във връзката Антоновден-Атанасовден се долавя християнизираният, но древен близначен мит. В народните схващания братята са представени като покровители и защитници на налбантите и железарите: оттук св. Атанас е патрон на ковашкия еснаф, а и на побратимяването. Вероятно в основата са залегнали езически представи за небесните ковачи-богове. Не случайно точно тези светци „затоплят земята” и „я обръщат към лято”.

Китайската Нова година

Chinese New YearПоследната вечер на декември по китайския лунен календар се нарича Чуси. Чу означава ликвидаране, Си е вечер. Чуси представлява изпращането на последната вечер на годината, и посрещане на Новата година. В страната Чуси има и други наименования – „Чуйе”, „Ниенйе” и „Ниенсанши”.

В Китай има различни обичаи за навечерието на Нова година (Чуси). Ритуалното почистване на къщите съществува отдавна. Няколко дена преди Чуси, хората почистват къщите, което означава прогонване на старото и получаване на новото. След почистване на къщите хората залепват специални двойки стихове на вратите и окачват фенери, за да създадат празнична атмосфера. По време на Чуси, хората пият напитката „Тусу”, смес от вино или вода. Хората вярват, че „Тусу” може да прогони болестите и бедствията. Според медицински данни „Тусу” представлява комбинация от 7 лекарствени билки.

Според китайската традиция, вечерта на Чуси всички членове на семейството трябва да се съберат заедно около богатата трапеза. На различни места в страната обичаят за трапезата е различен. В Южен Китай има над десетина ястия, сред тях е необходимо да има соево сирене и риба, защото на китайски произнасянето им е еднакво с богатството. В Северен Китай пелмените са главното ястие на трапезата на Чуси. Хората заедно приготвят пелмени, които символизират събирането.

Навечерието на Чуси родителите с децата отиват при роднините си, да им дадат подаръци, или да ги поканят на гости, за да ядат „Ниенйефан” заедно. След вечеря, обикновено възрастните дават пари на децата, които не работят. Парите се казват „Ясуейчиан”. Хората гледат телевизия, играят карти, чак до идването на Новата година, което се нарича „Шоусуей” – запазване на годината. Запазването на годината е най-популярната традиция на Чуси. Децата са най-радостни, защото те могат да играят до зори и да посрещнат идването на Новата година.

 

Previous Older Entries