Обаке

Обаке или бакемоно (化け物), понякога обакемоно, са група чудовища или духове в японския фолклор. В буквален превод термините значат „нещо, което се променя”, имайки предвид способността им да се трансформират или преобразяват. Думите обикновено се превеждат като призрак, но преди всичко те се отнасят до живи или свръхестествени същества, които временно са се трансформирали и тези бакемоно се различават от духовете на мъртвите. Второто значение на думата е синоним на „юрей”(幽霊), призрак на починал човек.

Истинската форма на бакемоно може да бъде на животно-например лисица(китсуне-狐) или на котка (бакенеко- 化け猫)- духът на растение-като кодама (木霊 – дух, обитаващ дърветата)-или неодушевен предмет-който да притежава душа според традициите на Шинто. Бакемоно обикновено се дегизира или като човек, или се появява в странна или ужасяваща форма. В разговорния език всяко странно явление може да се нарече бакемоно или обаке, независимо дали се вярва, че има друга форма.

Advertisements

Легенди за замъка Гламис

Шотландия е знаменита със своите замъци, обитавани от привидения. Но нито един от тях не се слави с толкова голям брой загадъчни явления като замъка Гламис. Смята се, че една от стаите му – Дънкан хол, е вдъхновила Шекспир да опише сцената на убийството на крал Дънкан в трагедията „Макбет”.

Първият известен случай станал в замъка в началото на XV век и бил свързан с името на граф Кроуфорд. Графът се славел със своя разпътен и противен характер и често гостувал в Гламис. Неговата страст били картите. В една дъждовна съботна вечер той играел в замъка заедно с Патрик Лайън – първи лорд Гламис, и двама свои приятели. Часовникът ударил полунощ и настъпила неделя – денят на Господа. Никой от благочестивите присъстващи не искал да играе карти в светия ден. Това вбесило безбожника Кроуфорд. Почервенял от яд, той закрещял, че в такъв случай ще играе със самия дявол! И в този момент влязъл непознат в тъмен плащ, който предложил на графа да играе с него…

Графът изгонил всички, затворил вратата и започнали играта. Приятелите му, които били в съседната стая, чували проклятия, ругатни и шляпането на картите по масата. Един слуга по заповед на господата надникнал през ключалката. Тогава очите му, както сам разказвал, били опарени от огън и той отскочил от вратата, викайки то болка. В същия миг вратата била отворена с гръм и трясък от самия граф Кроуфорд, който крещял да не му пречат, иначе нарушителят ще отговаря с живота си. След това се върнал в стаята, където го очаквал партньорът му по игра, но… той изчезнал също така загадъчно, както се и появил. И очевидно взел със себе си печалбата – разписка, в която Кроуфорд залагал душата си.

След няколко години – през 1423-а, граф Кроуфорд починал и в замъка започнали да се чуват странни звуци, напомнящи шляпането на картите по масата, съпроводени с проклятия. Казват, че звуците се чуват в замъка и до днес.

Както е известно, в Европа през епохата на Възраждането отделни семейства и кланове воювали помежду си. Така било и в знатния род Линдзи, чиито членове люто ненавиждали рода О’Тилви. Веднъж, преследвани от воини от рода Линдзи, О’Тилви решили да се скрият в замъка Гламис. Те занели, че преследвачите им враждуват и с рода Лайън – владетели на Гламис, и ги помолили за убежище. Джон – третият лорд Гламис, се съгласил да укрие бегълците и им предложил да влязат в тайна стая, където никой няма да ги намери. Но, както се оказало, сър Джон замислил да измами не само членовете на семейство Линдзи, но и нещастните О’Тилви. Те не се досетили, че Лайън не понасят рода им по същия начин като Линдзи. И наистина никой повече не видял бегълците…

Лорд Гламис ги затворил в тайната стая, чиито врата и прозорци заповядал да бъдат зазидани. Така той обрекъл О’Тилви на страшна смърт. Дълго време нищо не било известно за съдбата на изчезналите – само от зазиданата стая се чували странни звуци. Те безпокоели следващите обитатели на замъка така силно, че един от лордовете заповядал да съборят каменната стена. Това, което открили в съседното помещение, потресло всички. Скелетите лежали така, че ставало ясно как хората са починали в страшни мъки. Стаята отново била зазидана, така че никой да не знае къде да я търси.

През 1528 година починал Джон Лайън -шести лорд Гламис, който оставил след себе си син Джон и красивата си вдовица Джанет. Тя произхождала от влиятелния род Дъглас, люто ненавиждан от шотландския крал Якоб V. Работата е там, че като дете се налагало кралят да бъде затворник на водача на рода Дъглас – граф Ангъс. Той се оженил за кралицата-регентка Маргарита-майката на Якоб, само за да получи властта. Не приемал дофина на сериозно и се смятал за най-могъщия човек в страната.

Когато Якоб навършил 16 години, той избягал от плена, присъединил се към опозицията и започнал свой личен кръстоносен поход против всички от рода Дъглас. Тази война набирала обороти и мнозина, носещи името Дъглас, избягали от Шотландия. Но не и красавицата Джанет – господарката нa замъка Гламис, която по това време се омъжила повторно. Обладан от жажда за мъст, а може би опитвайки се да завладее богатството на Джанет, Якоб V несправедливо я обвинил в магьосничество и заговор против краля. Жената била заловена заедно със сина и съпруга си и заключена в най-страншия затвор на кралството-крепостта Единбург. Там я държали до 1537 година, а след това я изгорили на клада.

Изминали почти 500 години, откакто лейди Джанет изгоряла жива, но призракът й, когото нарекли Сивата дама, често се появява в параклиса на замъка. Казват, че най-често може да бъде видян на колене пред олтара. Дори днес, когато Гламис е отворен за всички желаещи, пазачите му разказват, че са виждали призрака със собствените си очи.

Един от по-малко известните призраци на замъка Гламис е Жената без език. Казват, че устата й е пълна с кръв. Може би тази жена е видяла приживе нещо, което е трябвало да остане в тайна, затова са й отрязали езика. От непосилните болки и унижението тя предала богу дух, а призракът й и до днес броди в околностите на замъка.

Никой не се учудва от съществуването на призраци в това място – стените на Гламис са свидетели на бурната му история, в която има много мрачни и кървави глави. Паранормални явления се наблюдават тук от столетия. Трагичните истории на замъка Гламис, свързани с човешки страсти и страдания, без съмнение не са отминали безследно. Макар че местните жители казват, че независимо от мрачните легенди Гламис е много живописен, а природата около него действа успокояващо на посетителите…

 

Живият плет в Ирландия

Живият плет е неповторим участък от пътя Брегаг в Ирландия, който прилича на мистична картина, произлязла от келтската митология. Повече от триста години буковите дървета охраняват пътя от двете му страни като се извисяват над него и преплитат короните си в невероятно красива арка, където слънчевите лъчи и сенките си проправят място през вплетените клони.

Този уникален път от букови дървета е създаден през 18 век от семейство Стюарт. Целта им била да направят завладяващ пейзаж, с който всеки посетител на имението им щял да се сблъска. Два века по-късно, дърветата остават прекрасна гледка и са се превърнали в едни от най-фотографираните природни феномени.

Легендата, свързана с живия плет, разказва за „Сивата дама”, която обитавала тясната лента на пътя, промъкваща се под древните букови дървета. Тя тихо се плъзгала по протежението му и изчезвала след като преминела последното дърво. Някои казват, че привидението било призракът на камериерка от съседната къща, която преди векове починала при мистериозни обстоятелства. Други вярват, че тя е изгубена душа от изоставеното гробище, погребана скришом в полето в близост до пътя. Разправя се, че в нощта на Хелоуин забравените гробове се отваряли и „Сивата дама” се присъединявала към мрачната разходка на измъчените души, които били погребвани около нея.