Легенда за появата на названието Чингис

Чингис ханЧингис хаган бил роден в годината на черния кон (1162 г.), на шестнадесетия ден на първия летен месец на по пладне. Говори се, че когато се появил на бял свят, в дясната си ръка стискал черен съсирек от кръв, голям колкото ашик.

Докато празнували раждането на детето, в стана довели татарския пленник Темуджин. И тъй като той бил заловен точно в този ден, нарекли новороденото Темуджин. Дали му това име и затова, защото го люлеели в желязна люлка (от temür ~ tömür – „желязо”).

Седмица по-късно, насред един морски остров в продължение на три дни върху един черен камък кацала черна птица и когато слънцето започвало да клони на запад, тя започвала да пее.

Йисугей Багатур, бащата на Чингис хаган, казал: „Тази птица предвещава нещо.” Разсякъл черния камък и вътре съгледал златен печат, който се издигал към небето. А след това камъкът като преди се затворил, птицата като преди зачирикала.

Отново разсякъл камъка и вътре съзрял сребърен печат, който тутакси паднал и потънал в морето. И пак камъкът се разтворил, а птицата зачуруликала.

Йисугей Багатур казал: „Появата на тази птица точно сега, когато се роди момчето, трябва да е някакво знамение.”

Още веднъж разсякъл камъка и съгледал в него печата Хасбу (нефритовия печат на династията Юан). Взел го и го обсипал с почести. Запалил худж (благовонни пръчици) и дзул (вид кандило) и докато стоял край него отново се появила черната птица, кацнала на димника (кръгъл отвор на покрива на юртата) и зачуруликала: „Чингис, чингис!” Песента на птицата била изтълкувана като знамение и затова започнали да наричат детето Чингис.

Кукувица

Кукувица 1В песните кукувицата е възпята като Божи пратеник на земята, за да възвести края на зимата и да събуди природата за нов живот. Според народното вярване тя започва да кука на Благовец и кука до Еньовден.

Легендата разказва, че кукувицата и чухалът били хора. Живеели някога, в старо време, брат и сестра. Куку се казвал братът. Спретнат и трудолюбив бил той. Ала мързелива била сестрата, та момчето много я гълчало. Като не могъл повече да я търпи, той забегнал надалече и оставил свадливата мързелана самичка. Разкаяла се, затъжила за брат си и започнала да плаче и да го вика. Отчаяла се и се замолила горещо на Бога да я стори на каква да е птичка, да хвръкне, брат си да търси и като го намери – прошка да му иска. Господ чул молбата й и смилил се над разкаялата се сестра – сторил я на кукувица.

От тогава и до днес тя броди по света, търси го и вика: „Куку!…Куку!”. А брат й мълчи. Само нощно време той излиза и й отговаря: „Чух!…Чух!”. Тя го чува из гората, но не го вижда в тъмното. На сутринта пак хвърчи и още по-силно го вика, но той не се обажда…
Така неспирно го търси до Еньовден. На тоя ден, като види, че той не се обажда, тя млъкне. Мълчи догодина, до Благовец и пак за брата се сети, пак й дожалее и тръгва да го търси и вика. Затуй кукувицата кука от Благовец до Еньовден.

Кукувица 2Вярва се че „кукувицата коги та закука и немаш пари у тебе, вечно нема да имаш. Каква работа работиш, коги та закука, цело лето ше я работиш.” Други пък разказват, че трябва да те закука с железни пари, монети в джоба – така хем ще ти върви „на придобив и богатство”, хем ще бъдеш здрав като желязото. Хубаво е да броиш пари – цяла година това ще правиш! Вярва се още, че „кукувицата кога кука требва да си сит, значи цела година ще бъдеш сит.”

Дори на сън да чуеш кукувица – „добро е, блага вест ще имаш”. Тя е възпята и в хайдушките песни – рано закуква, гората се развива – време е вече да се сбират хайдушките дружини. Широко разпространено във Врачанско е и преданието за кукувицата и Нечо войвода.
Нечо войвода събирал своята дружина всяка пролет в една гора до село Малорад и там развявали знамето. Веднъж девойки от селото отишли в гората за цветя. Тогава кукувицата кукнала и една мома извикала: „Жив и здрав Нечо у гора зелена!” Войводата я чул и начаса се явил с дружината си. Дарил за това наричане девойката с шепа жълтици и я изпратил по живо по здраво. Оттогава е останал обичаят в селото рано напролет отидат ли момите в гората да наричат: „Жив и здрав Нечо у гора зелена!”

 

Сътворението на земята според финската митология

ИлматарСътворението на земята според фините е дело на Илматар, наричана още Каве, дъщеря на въздуха и майка на водите. Отначало Илматар живеела сама в небесата, недокосната и девствена. Там нямало никой и след цяла вечност самота тя решила да слезе надолу и да се спусне над вълните, покриващи Земята. Достигнала огромния океан, който заемал цялата Земя, и в този миг от изток задухал вятър, разразила се страшна буря, морето започнало да бушува. Злият вятър грабнал Илматар и я понесъл през вълните. Когато я оставил, тя вече била обладана и оплодена.

Детето в Илматар не се родило дълго време. Цели девет човешки живота то стояло в утробата на майка си, която трябвала да остане на земята и да бъде майка на водите. Но Каве била тъжна, защото дълго време носила детето, болките били големи, а тя не можела да се избави от тях. С надежда заплакала в молитва към върховния бог Уко, молила го за помощ. Миг след това сред небето се появила една птица, която летяла на юг и север, на запад и изток в търсене къде да кацне, за да снесе яйцата си. Илматар разбрала желанието на птицата и вдигнала коляното си над водата, за да има къде тя да свие гнездото си. Птицата кацнала на коляното, издигащо се над вълните, свила гнездо и снесла седем яйца – шест от чисто злато, а седмото било от желязо.

Вече три дена птицата мътила яйцата си, когато Илматар усетила в коляното си болка, огън. Каве не издържала и изпънала крака си. От това гнездото се разлюляло, яйцата паднали и се разбили. Водата обаче не ги покрила – земята се появила от долните черупки, от горните се появило небето; от жълтъка изгряло слънцето, а от белтъка – луната; пъстрите петна в белтъка родили звездите, а с черните петна литнали облаците.

Илматар обаче все още не успявала да роди детето си. Плувайки във водата, тя се изправила и започнала да сътворява. С тялото си моделирала земната твърд, създала острови, заливи, пропасти, рифове, скали, брегове. Ветровете започнали да се гонят из високите планини. Най-сетне Земята била готова за посрещането на Илматаровия син – героя Вайнемойнен. Той се родил във водата и тя го понесла. Скоро след това той проходил и продължил живота си.

Така се родил певецът, поетът, лечителят и ученият Вайнемойнен, син на небесната дева и майка на водите.

Тенгу

Тенгу-天狗, („небесни кучета”)–се появява в различни форми, но обикновено е представен като нещо между гигантска птица и свещено човекоподобно същество с червеникаво лице и дълъг нос (макар и да идват от Китай те нямат общо с кучетата, а по-късно се определят като животински „ками” – духове според Шинтоистката религия). Ранни сказания го разкриват понякога с човка или подобно на птица, която може да се превръща в човек. Описвани са с магически „хачива” в ръка (羽団扇)–ветрила направени от пера.

Според легендите, тенгу могат да накарат нечии нос да се смали или удължи, но се свързват главно и със способността си да предизвикват ураганни ветрове. Иначе са кръвожадни и отмъстителни същества, които много обичат да се месят в делата на хората. Наказват неверни монаси, като ги грабват и ги пускат на безлюдни места, залавят жени в опитите им да съблазнят свети люде, крадат от замъци и преследват тези, които служат на нечисти сили. Могат да се вселяват и в хора. Дори посягат на императорското семейство, като обладават императрица Коджидан. Според митологията, има различни видове тенгу. Те се различават по големина и способности. Големите „дайтенгу” и малките „коноха тенгу“ ,криещи се в листата на криптомериите. През 18 и 19 век тенгу се считали за пазители на някои гори. Иначе са включени в много приказки и предания, които описват приключенията на различни герои, срещнали тенгу. Трябва да се добави и че през 14 век биват свързвани с бойните изкуства и са описани като добри бойци.

Легенда за птицата Гауя

Живяла на едно много високо дърво великата птица Гауя. Тя пазела в своето гнездо чудна огърлица от янтар. Огърлицата имала удивителната способност да съхранява в своите мъниста седемдесет чудеса на света и да ги показва едновременно. В нея можели да се видят чудни градове, народи, морета, заснежени върхове, равнини и всичко, което човек пожелае да види.

По същото време живял алчен и жесток крал, който изпратил ловеца Косо да открадне чудната огърлица. Издебнал ловецът момент, когато птицата летяла високо в синьото небе и откраднал огърлицата.

Изведнъж отнякъде се появила мощната пазителка на чудото и грабнала крадеца в острите си нокти. Издигнала високо похитителя заедно с огърлицата и го захвърлила в морето. Никой повече не видял чудната скъпоценност.

Легенда разказва, че на дъното на морето израсло дърво. То плачело за чудната птица и всяка негова сълза се превръщала в янтар, когато попаднела в ръцете на човек.

 

Легенди за щъркела

Древна легенда разказва, че някога някога щъркелът бил човек. Бил силно вярващ и всяка година посещавал Божи гроб за поклонение. Господ виждал неговата вяра и постоянтство, но решил да ги подложи на изпитание, за да провери всъщност колко са големи и силни. Явил се тогава пред него и му заръчал да изкачи висока планина, носейки огромен сандък, завързан за гърба си. Човекът не трябвало да отваря сандъка и да поглежда какво има в него. Тръгнал да се изкачва мирянинът, катерил, катерил по стръмното и се уморил. Спрял да си почине, понечил да седне на сандъка, но любопитството му било толкова силно, че решил да надникне вътре. Отворил го и от там наизлезли змии, гущери, жаби и се разпръснали по широкия свят. Разгневил се Господ, превърнал човека на щъркел и му казал, че ще върне човешкия си облик, когато събере обратно в сандъка всичките избягали твари. Оттогава щъркелът цяло лято ходи по реките и блатата, за да лови жаби, змии и гущери, а наесен все така заминава на хаджилък, да се поклони на Божи гроб и да измоли прошка за греха си.

Според друга легенда, щъркелите са птици през половината време от живота си, а през другата половина– хора. Земята, която обитават се намира накрай света. В тази земя жените не могат да раждат, затова Господ е отредил да идват при другите хора, преобразени на щъркели, и там, сред хората, да отглеждат малките си.

Веднъж, когато щъркелите отлитали към своята земя, един любопитен човек решил да ги последва, за да види къде отиват. Летели, летели птиците, а човекът ги следвал, докато стигнали до езеро. Потопили се щъркелите във водата и се превърнали на хора. Тогава чевекът им се открил и те го поканили да живее заедно с тях. Останал човекът при щъркелите цяла зима, а когато пукнала пролетта и те отново се преобразили на птици, той също приел образа на щъркел.
Долетял в собственото си село и свил гнездо на плевнята. Един ден жена му забравила до чешмата на двора гердана си и човекът-щъркел го откраднал и скрил в гнездото. Наесен отново отлетял с щъркелите, но когато се потопил в езерото и възвърнал човешкото си тяло решил да се завърне у дома, при семейството си. Върнал се и разказал своето приключение, но никой от близките му не повярвал на тази невероятна история и тогава човекът се покатерил до гнездото на плевнята и показал скрития накит.

Християнско предание пък свързва тази дългокрака птица с раждането на Иисус. Витлеемската звезда довела мъдреците при новороденото, да се поклонят и поднесат своите дарове. Дошли и животните. Някои били коленичили пред яслата, а други-стоели по-назад и протягали шии с надежда да видят знатното чедо. Сред тях бил и щъркелът. Той толкова много се трогнал от гледката на скромното ложе, в което лежал младенецът, че понеже нямал скъпоценности, които да поднесе, оскубал от перата си, за да има топла и мека постеля за новороденото. Иисус приел този искрен и топъл жест, благославяйки птицата с вечна слава. И затова и до ден днешен дългоклюнестият щъркел е символ на раждането и покровител на новородените.

Египтяните обожествяват щъркела, приписвайки му магически качества. Богът на Слънцето – Ра, създал всичко, но то било одухотворено чрез щъркелов вик. Това е и причината повечето народи да смятат щъркела за носител на късмет, на ново начало, на сполука и благоденствие.

 

Поверия и легенди за прилепите

Прилепите са едни от най-интересните обитатели на пещерите. Техният начин на живот, свързан с нощната тъмнина и пещерния мрак, и странната им анатомия винаги са будили интерес у народа, който е създал за тях различни поверия и легенди. Двойствеността им – крилата, които ги оприличават с птиците, и тялото, което наподобява мишка, е породила в народните представи странни, наивни и фантастични предания.

Местното източнородопско население нарича прилепите още нощно пиле, нощна птица, полуптица. Старите хора разказват легенда, която обяснява защо прилепите летят само нощем: „Било много отдавна. Решили птиците и животните (в смисъл на бозайниците) да водят война кой да господства на земята. Отначало побеждавали птиците и прилепът отишъл на тяхна страна. Тогава му поникнали крилете. После птиците започнали да губят и накрая били победени. Но крилете на прилепа останали. Той се скрил в пещерите и тъмните дупки, защото се срамувал от предателството си към животните” (легендата е записана от автора в с. Пепелище, Кърджалийско, през 1974 г.).

В народната демонология прилепът се използва като магическо средство, което носи желано щастие или предпазва от лошо. Самото име „прилеп” народът възприема като символ на прилепване, привличане, примамване. Изсушени или стрити на прах крила служат за приготвянето на муски и лекове.

В Кърджалийския край съществува поверие, че с крило от прилеп може да се направи любовна магия: „Ако успееш да отскубнеш перо (крило) от прилеп и го допреш до жената, която желаеш, тя се прилепва до тебе, привързва се и те залюбва.”

В Хасковското село Татарево в миналото старите жени са приготвяли любовни муски. Уловен, прилепът се умъртвявал, като главата му се отрязвала със златна или сребърна пара. След това от изсушеното тяло се правели муски, завити в чисто парцалче. Давали ги на момите да ги носят на „скришно място”, за да се прилепват ергените към тях.

Муската от прилеп има многофункционална роля. Тя служи за предпазване от болести, за отблъскване на лоши неща. Също така може да донесе щастие, сполука, пари. В миналото е имало хора, които са носели в портфейла или кесията си сушено прилепно крило, за да „прилепват” парите.

Народът вярва, че когато прилеп се появи в някоя къща, това носи радост и щастие на дома. Стопаните се радват и смятат, че прилепът им предвещава нещо хубаво – ще получат хубава вест, ще настъпи радост. Прилепът е домашен тотем, който привързва към къщата, привлича имот и богатство.

Сред източнородопското население се вярва, че кръв от прилеп или крилата му, стрити на прах, лекуват различни болести. Има рецепти за лекуване на припадъци (епилепсия), полово безсилие, обриви по тялото и други болести. У нас някои поверия за прилепите са дошли от Азия по време на османското робство.

Предания като тези съществуват и другаде из страната. И днес се вярва, че прилепът е фантастично същество с магическа сила. Често се случва да се уговарят пещерняци да уловят прилепи за лек.

Вън от образа на митично същество обаче прилепът е интересен за науката пещерен обитател, полезен за селското стопанство. Избиването на прилепи, дължащо се на подобни суеверия, е глупаво и неоправдано и наш дълг е да ги защитим и пазим.

Previous Older Entries