Красотата и Грозотата

image 1Веднъж Красотата и Грозотата се срещнали на морския бряг. И си рекли една на друга:

– Хайде да се изкъпем в морето.

И те се съблекли и заплували сред вълните. А подир малко Грозотата излязла на брега, сложила си дрехата на Красотата и продължила по пътя си.

Красотата на свой ред излязла, ала не намерила дрехата си; и понеже била твърде свенлива, та да остане гола, сложила си дрехата на Грозотата. И Красотата продължила по пътя си.

И оттогава насетне мъжете и жените бъркат едната с другата.

Ала има такива, които са зърнали лицето на Красотата и я разпознават въпреки дрехата. И има други, които познават лицето на Грозотата и нейната дреха не я прикрива от очите им.

Млечният път

Млечният пътМлечният път е привлякъл погледа на хората още в най-дълбока древност. В митологията на древните гърци за него се разказва следното.

В деня на раждането на Херкулес Зевс, зарадван, че най-красивата смъртна жена Алкмена му е родила син, предопределил той да стане най-прославеният герой на Гърция. За да придобие синът му Херкулес божествена сила и да бъде непобедим, Зевс заповядал на пратеника на боговете бог Хермес да вземе Херкулес и да го донесе на Олимп, за да бъде закърмен от великата богиня Хера.

С бързината на мисълта литнал на крилатите си сандали бог Хермес. Незабелязан от никого, взел току-що родения Херкулес и го донесъл на Олимп. Богиня Хера била заспала под една отрупана с цвят магнолия. Тихо пристъпил до нея бог Хермес и оставил на гърдите й малкия Херкулес. Жадно започнал той да суче божественото й мляко, но богинята се събудила. С гняв и ярост Хера отблъснала Херкулес, когото намразила още преди да се роди. Божественото й мляко се разляло от гърдите й и потекло като река по небето. Така се образувал Млечният път (галактиката, галаксията).

Нашият народ нарича Млечния път с името Кумовата слама или просто Сламата. За нея съществува следната легенда.

През една люта зима, когато дебел сняг затрупал всичко, на един сиромах човек се свършила храната за воловете. Ден и нощ си биел главата той отгде да вземе малко слама да им даде, за да не измрат от глад…

В една студена, тъмна нощ той взел кош и отишъл у кръстника си, който имал много камари слама. Предпазливо напълнил коша си той я тихичко си тръгнал. В тъмната нощ той не видял, че кошът бил продънен. Като вървял с коша на гърба си към дома, сламата падала сламка по сламка от продънения кош и образувала диря след него. Като дошъл у дома си — що да види!? — Вътре не останала нито една сламка.

Когато се съмнало, кръстникът отишъл да наскубе слама от камарата, за да нахрани добитъка си, и видял, че през нощта някой е откраднал от него. Тръгнал по дирята от разпръснатата слама и стигнал в къщата на кумеца си. Извикал го и започнал да му се кара защо е откраднал през нощта от него, а не му е поискал. Кумецът започнал да се оправдава и да лъже, че не е ставал през нощта. Тогава кръстникът му го хванал за ръка, извел го на улицата и му показал дирята от разпръснатата слама. Засрамил се кумецът.

Тръгнал си кръстникът и изрекъл:

— Нека тая крадена слама се запали и никога да не гасне, за да се знае и помни, че от кръстник не трябва да се краде…

Запалила се сламата и оттогава до ден днешен гори на небето кумовата слама.

Пътят към Рая

musashilg 1Веднъж известен воин – самурай отишъл при Дзен Учител и му казал:

– Учителю, бихте ли ми показал пътя към Рая?.

Учителят го погледнал в очите и му казал:

– Защо трябва да показвам на такъв мърляв, отвратителен и нещастен простак като теб? Ти за мен си просто един червей, защо си мислиш, че ще ти кажа нещо?

Кръвта на самурая кипнала и в изблик на ярост, лицето му почервенявало цялото. Той извадил меча си и с едно движение бил готов да посече Учителя.

Тогава мъдрецът спокойно му казал:

– Това е пътят към Ада!

Незабавно самураят разбрал, че бил създал свой собствен малък ад – черен и горещ, изпълнен с омраза, гняв и възмущение.

Той разбрал, че бил навлязъл толкова дълбоко в неговите дълбини, че бил готов да убие човек. Сълзи изпълнили очите му, докато сключвал дланите си една в друга и се поклонил ниско на Учителя, изпълнен с благодарност за даденото му прозрение.

Учителят му казал:

– А това е пътят към РАЯ!

Първото стъпало

Един човек отишъл при свещения Рамануджа и казал:
— Искам да намеря пътя към Бога. Помогни ми!
Рамануджа внимателно го погледнал и попитал:
— Кажи ми най-напред, ти обичал ли си някого?
Мъжът му отвърнал:
— Аз не се интересувам от светски работи, любов и прочие. Аз искам да стигна до Бога!
— Моля те, помисли още веднъж. В своя живот обичал ли си жена, дете или който и да е друг?
— Аз вече ти казах, че не съм обикновен мирянин. Аз съм човек, който иска да познае Бога. Всичко останало не ме интересува. Не съм обичал никого.
Очите на Рамануджа се изпълнили с дълбока тъга и той отговорил:
— Тогава това е невъзможно. Отначало ти трябва да научиш какво е това да обичаш някого истински.Това ще бъде първото стъпало към Бога. Питаш ме за последното стъпало, а ти самият още не си стъпил на първото. Иди и обикни някого!

Пътят към Бог

Една сутрин, когато Буда седял при учениците си, към тях се приближил един мъж.
– Има ли Бог? – попитал той.
– Да, има Бог – отговорил Буда.
След обяд се е появил друг мъж.
– Има ли Бог? попитал той.
– Не, няма Бог – бил е отговора на Буда.
Привечер, друг мъж попитал Буда за същото. Буда отговорил:
– Трябва да си отговориш на този въпрос сам.
– Учителю, та това е абсурд, -казал един от учениците. Как може да се дадат три различни отговора на един и същ въпрос?
Просветленият отговорил:
– Това са трима различни човека. Всеки човек стига до Бога по своя път: един с увереност, друг – с отричане, а трети – със съмнение.

Куафу и преследването на слънцето

Много-много отдавна, на север се издигала висока до облаците планина. В дълбоките и гори живеел великани с безмерна сила. На ушите на предводителя им висели две златни змии, в ръцете си също държал две златни змии. Той се казвал Куафу и затова цялото племе се казвало племето Куафу. Тези хора били много добри, работливи и смели. Те живеели мирно и свободно.

Една година настъпило много горещо време. Нажеженото слънце изпепелявало дърветата и пресушавало реките. Хората изнемогвали в тази горещина и хората от Куафу започнали да измират. Техният вожд много се натъжил. Той вдигнал глава да погледне слънцето и казал на хората си: „Слънцето е тъй жестоко! Аз ще ида да го намеря, да го хвана и да го науча да се вслушва във волята на хората.” Като чули това, хората му се помъчили да го разубедят. Някои казали: „Недей да ходиш в никакъв случай, слънцето е толкова далеч от нас, ти ще се преумориш до смърт.” Други пък казали: „Слънцето е тъй горещо, ти ще се изпечеш жив.” Но Куафу вече бил твърдо решен, защото не можел да гледа повече, как страдат съплеменниците му и заявил: „За щастието на всички, аз ще ида!”

Куафу се сбогувал с хората си и тръгнал в посоката, от където изгрявало слънцето. Той вървял с големи крачки и се движел като вятъра. Слънцето тичало бързо по небосклона, а Куафу с все сили го преследвал. Той прекосил много високи планини и дълбоки реки, земята екнела и се поклащала от стъпките му. Куафу се уморил да тича, отръскал прахта от обущата си и там станала голяма планина от кал. За да си свари ориз, той поставил три големи камъка като триножник. Тези три камъка се превърнали в три големи планини, високи по няколко хиляда метра.

Куафу тичал непрестанно след слънцето и все повече го доближавал, а вярата му все повече и повече нараствала. Най-накрая, Куафу настигнал слънцето в мястото, където то залязвало. Тази голяма червена топка пред Куафу го огряла с милиарди златни лъчи, но той не се трогнал от гледката, а разтворил широко ръце за да го хване. Но слънцето било прекалено горещо, Куафу ожаднял, и се уморил. Той дотичал до Хуанхъ и я изпил на една глътка. Тогава се затичал към Уейхъ, която също изпил до дъно, но пак не се напил до насита. Той тръгнал да тича на север, защото там се намирало огромно, безбрежно езеро и водата вътре щяла да му стигне да утоли жаждата си. Но преди да успее да дотича до езерото, на половината път той паднал и умрял от жажда.

Малко преди да умре, сърцето на Куафу било изпълнено със съжаление. Той продължавал да си мисли за своите съплеменници и захвърлил тоягата си. Там където тя паднала, израснала веднага прасковена гора. Дърветата в нея целогодишно били отрупани с плод и давали сянка на пътниците, а плодовете им утолявали жаждата им. Те премахвали умората на хората и им давали сила да продължат пътя си.

Историята, как Куафу гони слънцето, показва желанието на древните китайци да се преборят със засухите. Въпреки че  накрая той паднал жертва на делото си, неговият силен дух не изчезнал. В много древни книги е записана тази история и в някои местни планини в Китай са наречени „планината на Куафу”, в памет на този велик герой.

 

Живият плет в Ирландия

Живият плет е неповторим участък от пътя Брегаг в Ирландия, който прилича на мистична картина, произлязла от келтската митология. Повече от триста години буковите дървета охраняват пътя от двете му страни като се извисяват над него и преплитат короните си в невероятно красива арка, където слънчевите лъчи и сенките си проправят място през вплетените клони.

Този уникален път от букови дървета е създаден през 18 век от семейство Стюарт. Целта им била да направят завладяващ пейзаж, с който всеки посетител на имението им щял да се сблъска. Два века по-късно, дърветата остават прекрасна гледка и са се превърнали в едни от най-фотографираните природни феномени.

Легендата, свързана с живия плет, разказва за „Сивата дама”, която обитавала тясната лента на пътя, промъкваща се под древните букови дървета. Тя тихо се плъзгала по протежението му и изчезвала след като преминела последното дърво. Някои казват, че привидението било призракът на камериерка от съседната къща, която преди векове починала при мистериозни обстоятелства. Други вярват, че тя е изгубена душа от изоставеното гробище, погребана скришом в полето в близост до пътя. Разправя се, че в нощта на Хелоуин забравените гробове се отваряли и „Сивата дама” се присъединявала към мрачната разходка на измъчените души, които били погребвани около нея.