Растението Коледна звезда

Коледна звезда 1Коледната звезда е растение от семейство Млечкови. Родината Ѝ са тропическите райони на Мексико и Гватемала. Там тя се среща под формата на храсти. Коледната звезда е традиционен коледен символ в Америка, Западна Европа, а от скоро време и в България.
Коледната звезда в диво състояние е вечнозелен храст с височина до 3 – 4 м. Декоративните стайни хибриди са растения с височина до 30 – 40 см. Листата на коледната звезда са елипсовидни с ясно очертани жилки и с дълги дръжки. Във върховете на стъблата листата се променят и образуват розетка, която се обагря в червено и прилича на „звезда“. Същинският цвят представлява няколко дребни цветчета, разположени в средата на цветната розетка. Цъфти от декември до февруари. Растението е отровно, сокът му предизвиква кожни раздразнения.
Ацтеките са използвали растението като лечебно средство, както и за получаване на червена боя. Появата на цветето в страната на ацтеките е свързана с красива коледна легенда. В навечерието на Рождество бедно момиче много искало да остави някакъв подарък пред статуя на Исус Христос в малко мексиканско градче, но нямало нищо. „Исус ще приеме всеки дар, стига да е от сърце”, успокоил го баща му. Тогава момичето набрало от полето сухи цветя и ги поставило молитвено пред статуята на Спасителя. На Бъдни вечер сухият букет разцъфнал в големи алени цветове.
Има и друга версия на тази легенда. В нощта на Рождество малко момиченце вървяло тъжно към църквата, защото нямало какво да поднесе на Младенеца. Спряло до храстите и горчиво заплакало. Сълзите му покапали по листата на един от тях и те се оцветили в червено. Щастливо, момиченцето откъснало няколко клончета и ги сложило пред яслата на Исус.
Коледна звезда 2В Чили и Перу наричат това цвете Короната на Андите, защото красотата му била достойна да краси върховете на тази планина. По-късно, пак от Мексико, тръгнало и търговското му наименование – „Поинзеция”, което е съпроводено с интересна и загадъчна легенда. Според мексиканците, точно там, на мексиканска земя, през далечната 1825г. в Коледна звезда се влюбил Робърт Джоел Поинзет – американски посланик в Мексико по това време. Когато събрал смелост и представил своята любима в Щатите, всички не само я харесали, но и веднага започнали да я наричат с неговото име – „Поинзеция.” Американците дори са й нарекли специален ден от своя празничен календар – 12-тия ден от декември е обявен за ден на Коледната звезда в САЩ.
Първите растения са пренесени в Европа през 1843 г. в саксия, със стъбло, високо само 40 см. Като декоративно саксийно растение е селектирана за първи път в Америка и оттогава става популярна в целия западен свят. Поради големия интерес и търсене, цветарски компании в САЩ, Холандия и Германия непрекъснато работят върху нови селекции на растението. Освен класическите червени в различните им нюанси, на пазара се предлагат коледни звезди и с бели, жълти, розови и мраморни цветове.

Източници:
1. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B0_%D0%B7%D0%B2%D0%B5%D0%B7%D0%B4%D0%B0
2. http://zadoma.rozali.com/cvetia/p3086.html
3. http://zonazdrave.com/content/view/240/44/

Advertisements

Живовляк

Plantago_majorЖивовлякът е многогодишно тревисто растение, разпространено в умерения климатичен пояс на Европа и Азия. Високо е 12-30 см, с характерна розетка от листа с дълги дръжки при основата. Листата са широки и елипсовидни, до яйцевидни, със силно изпъкнали многобройни дълги окръглени и твърди жилки, откъдето по всяка вероятност носи и името си. Цъфти от април до ноември. Цветовете са дребни, светлокафяви, ципести, събрани в съцветие, цилиндричен клас, дълъг колкото цветоносното стъбло или по-дълъг от него. Семената, които се образуват са чудесна храна за птиците, отглеждани в клетки, заради голямото съдържание на белтъци и мазнини.

Живовлякът расте по влажните и тревисти места, в ливадите и градините, обикновено изкореняван като плевел. Много често се среща край пътищата, поради което в руския език например е наречен „подорожник”, подобно наименование „подрумник”се среща и в български местни диалекти. В българския език се употребява и думата „жиловляк”.
Най-известни са широколистният и теснолистният живовляк, но общо в семейство Plantaginaceae има повече от 250 разновидности, от които в България се срещат 15 вида. Макар и доста невзрачен на външен вид, живовлякът е сред най-ценните билки, използвани в народната медицина и съвременната фармация.

Наименованието на латински Plantago произхожда от planta, т.е. ходило, стъпало и се свързва с приличащото на кожа листо, което пък съчетано с прилагателното maior подсказва, че листата на широколистния жиловляк са значително по-големи от останалите видове. Има и друга версия, тъй като planta от латински се превежда и като растение се смята, че Plantago означава „растение, което въздейства”, т.е. се свързва с широкото му използване в медицинската практика на древен Рим.
tesnolist-jivovlqkШироколистният живовляк е едно от най-древните лекарствени растения. Събирали го за медицински цели още в древен Китай, преди повече от 3000 г. и го препоръчвали най-вече срещу ухапване от скорпиони и змии. Древните гърци и римляни използвали семената му при дезинтерия, възпалителни процеси в стомаха, черния дроб и дихателната система. Има сведения, че са го използвали Хипократ и Гален. Авицена го предписвал при язви, при трудно зарастващи рани и като кръвоспиращо средство, а древноримският учен Плиний Стари го препоръчвал за 24 болести. Така живовлякът станал лек панацея използван и до днес, главно листата и семената.

Съществува легенда за това как било открито свойството на живовляка да заздравява рани. Веднъж две змии се препичали на пътя на слънце. Изведнъж от завоя излязла каруца. Едната змия успяла да изпълзи бързо от пътя, но другата се забавила и била разполовена от предното колело. Хората, които се возели в каруцата, видяли как първата змия, която останала невредима, изпълзяла в тревата и скоро се върнала с листо от широколист живовляк, покрила с него пострадалата си посестрима и я изцерила. И започнали хората да използват билката като лек за рани.

Легенда за водната лилия

Водни лилииВеднъж Великият Воин решил да остави знак за своите умения и подвизи. Той бил много силен, бърз и ловък. Пуснатите от него стрели летели по-бързо от мълния, човешкото око не можело да проследи полета им. И той замислил да пусне една стрела в небето, като се надявал тя да остане там навеки в памет на неговата сила и ловкост.

– Звезди – обърнал се той към небето, – приемате ли моята стрела сред вас, за да остане тя в небесата в знак на моята ловкост и сила?

– Ако достигнеш до нас, какво пък…Приемаме и ще я оставим сред нас – отговорили Полярната звезда и Вечерницата.

Великият Воин натегнал тетивата на лъка си с всичка сила и пуснал стрелата. Тя се извисила в небето, разрязвайки облаците. Като видели това, двете звезди се спуснали да я ловят. Те летели почти със същата скорост като стрелата на Великия Воин и не обръщали внимание на нищо около себе си. Гонейки стрелата, цепели въздуха, но в един миг се сблъскали една в друга. Небето засияло от искри и елмази, които светнали при удара и се посипали към земята.

Великият Воин бил смаян от гледката, но нещо друго го поразило повече. Всички искри, които падали във водата, се превръщали във великолепни цветя.

– Да! Аз не можех да предвидя такъв изход от всичко това. Цветя! Великолепни цветя, това е много по-добре да оставя след себе си на хората.

И днес в езерата цъфтят водни лилии, спомен за силата и ловкостта на Великия Воин.

 

Бонсай

Бонсай 1За изкуството бонсай разказват много легенди и всички те са с много обич и почит към традицията. Говори се, че през ІІІ век китайският император от династията Хан  пожелал да има миниатюрно копие на своята империя, на която да се радва всеки ден и да усеща, че я владее. Архитектите и градинарите създали макет на империята, който бил истински шедьовър. Именно тогава се зародило и изкуството на миниатюрното градинарство.

Друга китайска легенда разказва за китайски поет на име Гуен Минг, живял през 4 век след Христа. След своето пенсиониране той започнал да отглежда хризантеми в саксии. Някои историци вярват, че това е още една крачка към отвърждаването и отглеждането на големи растения в малки саксии.

Принципите на даоизма също са в съзвучие с бонсай, тъй като се счита, че обектите могат да се контролират чрез контролирането на техните копия. Умалените копия са доста удобни, но трябва напълно да съответстват на оригинала, а далечната цел е безсмъртието.

Хората, коитоБонсай 2 отглеждат бонсай вярват, че малкото дърво и съдът, в който то се отглежда са едно цяло. Всичко започнало с идеята да бъдат поставяни умалени модели на дървета в саксии, чиято основна цел била да създават чувство за близост с природата, хармония и спокойствие в дома.

Лесно се забелязва, че дърветата са много по-дълголетни от хората. Както се вярвало, че могат да се придобият качествата на победения враг – неговата сила, храброст и воля, така се вярвало, че с помощта на бонсай хората могат да постигнат и дълголетие.

Самата дума буквално означава „растение на поднос”, „засаден в поднос” или „градинарство в поднос”. За първи път бонсай се споменава през ІІІ век, а рисунки на хора, държащи миниатюрни дръвчета, са запазени от VІІІ век. Това изкуство постепенно се разпространява по целия свят.

Изкуството бонсай е пренесено в Япония от китайски монаси и намира радушен прием. Японците са така усърдни, че бонсай става неотменна част от тяхната култура. Това, че едно дърво достига до желаната форма след няколко поколения, се превръща в символ на приемствеността и традициите, с които Империята на слънцето се гордее.

Бонсай 3Първите дръвчета бонсай пренесени в Европа били от Япония и Китай, а първото по-официално представяне на растенията било на Третата световна експозиция в Париж през 1878 година, по-късно през 1889-та и 1900-та година. Това запалило интереса на европейците по миниатюрното изкуство. Първите реакции в Европа обаче били отрицателни. На Запад смятали, че дръвчетата изглеждали измъчвани, а хората, които ги отглеждали били подложени на широко обществено обсъждане и порицание. Все пак трябвало да мине известно време, в което бонсаят да бъде признат за истинско изкуство, а това се случило чак през 1935 година. И така е до наши дни, когато да си отглеждаш бонсай у дома е най-нормалното нещо, което може да се случи на една домакиня.

Годжи бери

Годжи бери 1Това се случило в богатите години на китайската династия Тан. Пътуващи от Запад търговци срещнали млада девойка, която ругаела и удряла немощен старец. Търговците скочили да помогнат на стареца, възмутени от младото момиче. Каква била почудата им, когато чули следното: „Не се намесвайте! Това е синът ми” – казала девойката. „И напълно си е заслужил наказанието, защото никога не ме слуша!”. Оказало се, че майката всъщност е на над 300 години, но изглежда така благодарение на чудодейна билка, която пие всеки ден. А малкият й син бил „едва” на 90 години, но изглеждал ужасно, защото отказвал да приема плодовете й. И сега бил оглупял, остарял преждевременно, немощен, полусляп.

Търговците дали и последните си пари на жената, само и само да узнаят от нея името на магическата билка на младостта. Тя се наричала Годжи!

Годжи бери е дългогодишен храст с малки червени плодове и жълти бъбрековидни семенца. Плодовете му са най-ценената част в медицината, въпреки че цялото растение е лечебно. Храстът е с много здрави корени и може да вирее по няколкостотин години, като издържа на всякакви температурни условия. Расте от 2000 до 4000 м. в Тибет, Непал и Китай. Вирее и на други места, но губи от свойствата си и плодчетата са значително по-малки.

Годжи бери 2Лечебните свойства на билката Годжи бери са познати в Китай от хилядолетия.  Древната медицинска книга „Трактат за билките и техните свойства” („Яо син лун”) отделя специално внимание на годжито и пише, че плодовете му „възвръщат запасите на телесните течности, успокояват духа, освежават и проясняват тена на кожата и укрепват очите”. В друга класическа китайска книга „Билки и хранолечение” („Шъ ляо бън цао”) се казва, че годжито „укрепва мускулите и сухожилията, предпазва от настинки и води до дълголетие.”  Поетът Лю Юйси от династия Тан (618-907 г.) възхвалява чудните ефекти на билката в поема за Годжи. В нея пише, че дори водата от кладенец в близост до растението може да помогне на хората да постигнат дълголетие.

Един от най-известните лекари и фитотерапевти в историята на Китай, Ли Шъджън, в знаменития си труд „Основи на Фармакопедията” („Бънцао Ганму”) от 1578 г. споменава, че жителите на село Нанчю имали навика да ядат плодове от  годжи и почти всички са дълголетници.

Въпреки че официалните китайски регистри документират, че Ли Чинюн е живял цели 256 години, името му по-скоро е свързвано с много легенди и фантастични разкази. Признат лечител, билкар и майстор на бойните изкуства, той надживява девет поколения императори, погребва 23 съпруги и оставя над 180 потомци. По спомени на очевидци, лицето на Ли Чинюн по нищо не се отличавало от онези на по-младите от него с 200 години. Истинското му признание като лечител идва след 100-годишнината му. Тогава получава и първата си императорска грамота. Когато навършва 200 години, става университетски преподавател. Специалността му била предимно очните болести и заболяванията на костната система. „За да живееш дълго – обяснявал Ли Чинюн –  трябва да имаш спокойно сърце, да седиш като костенурка, да ходиш весело като гълъб и да спиш като куче!”

Една от тайните на дълголетието си Ли Чинюн отдавал на специална отвара, в която най-важната съставка била, разбира се, Годжи.

Годжи бери 3Друга легенда гласи, че плодовете Годжи и уникалните им свойства са открити от будистки монаси в Тибет. Няколко монаси се престрашили да опитат плодовете, без да се страхуват, че може да са отровни. Вкусът им допаднал и тъй като храната им и без това била оскъдна, започнали всеки ден да ядат Годжи. След години абсолютно всеки от тези монаси надживял с много останалите, които не приемали червените плодчета.

Също по време на династията Тан, в близост до стената на известен будистки храм бил изкопан кладенец. Непосредствено над него надвесвали клоните си храсти Годжи. С течение на времето презрелите плодове падали във водата. Всички, които идвали да се молят в храма и да пият от кладенеца, не се състарявали като останалите. Казват, че дори 80-годишните нямали бели коси и имали здрави зъби.

Всъщност,  годжито допринася не само за дълголетие, но често е свързван и с красотата. В миналото девойките от знатните фамилии са пиели чай от годжи, за да изглеждат по-млади и по-красиви. Мъжете пък са използвали годжи за засилване на половите сили. Не случайно в Китай има поговорка: „Който отива на командировка далеч от къщи, да не взима годжи със себе си.”, тъй като той е силен афродизиак.

Легенди за здравеца

Здравец 1Здравецът е многогодишно тревисто растение от рода Гераниум (Geranium). Вирее на слънце и на сянка до 2500 м. надморска височина, а като билка за здраве се използват листата, корените и цветовете му. Здравецът участва в религиозните обичаи и в озеленяването на обществените площи. А заради лечебните си свойства, успешно се използва и като билка за здраве. От десетките видове здравец, най-популярен е обикновеният (див) здравец, разпространен в цяла Европа. Той има едри, жилести, леко лепкави и дълбоко нарязани листа, крепящи се върху дълги и дебели месести стъбла. Коренищата са дебели, хоризонтално разположени (разклоняват се на повърхността на почвата), с кафеникав оттенък и са богат източник на етерични масла. Здравецът цъфти през първите летни месеци и повторно през есента в бели и лилаво-розови багри. Цветчетата са събрани във връхни съцветия върху дълги стъбла и имат тичинки с прашници.

Българското наименование на растението – „здравец“, не е случайно. Коренът на думата идва от „здраве“, вероятно защото растението е богат източник на етерични масла, полифенолни съединения и антиоксиданти. То се прилага широко в народната медицина, присъства във фолклорните обичаи за здраве и дълголетие, и дори името му има символна натовареност  с вярата, че носи благополучие.

Здравец 2Стара легенда разказва, че една есен, когато жеравите отлитали на юг, един от тях се отделил от ятото, паднал на земята и замръзнал. Докато умирал с копнеж гледал към небето и от очите му се отронила сълза.Там, където тя паднала, през пролетта поникнало чудно цвете, което с окраската си напомняло лазурното небе, по което копнеел жеравът. В много езици наименованието на здравеца произхожда от думата жерав.

Друга легенда разказва, че едно време имало един манастир на Света Богородица. Задали се турци и калугерите рекли да скрият честния кръст. Скрили го на едно място, но на другия ден им се сторило, че ще го намерят, и взели, че го преместили другаде. На третия ден всичко се повторило и така го местили постоянно. А вред, дето е стоял честния кръст, изниквало здравец!

Четирилистната детелина

ДетелинаСпоред едно старо поверие, достигнало до нас от древността, всяко от листенцата на четирилистната детелина си има своето специално значение:
– първият лист символизира  Вяра;
– вторият лист означава  Надежда;
– третият лист е символ на  Любов;
– а четвъртият значи  Щастие;

А древната легенда гласи, че да откриеш четирилистна детелина, се смята за голям Късмет. Защото, ако имаш Вяра, таиш Надежда и търсиш с Любов, със сигурност ще намериш своето Щастие!

Previous Older Entries