Легенда за съзвездие Риби

PiscesТова съзвездие, последно в зодиака, се свързва с гръцката легенда за Афродита, богинята на красотата и нейния син Ерос, богът на любовта. Те двамата се разхождали един ден по реката, когато изведнъж от нея изскочил Тайфун, възнамерявайки да ги нападне. Тайфун бил ужасен. Той се идентифицирал или като плод на Гея и Тартарос, или на Хера и Кронос. Без значение какъв бил произходът му, Тайфун бил силен като титан. Той бил висок до небесата и от очите му хвърчели искри. Вместо пръсти, той имал сто драконови глави, които се показвали от ръцете му.
Никой от живеещите на Олимп не можел да го победи сам. Всичко, което успявали да направят, било да избягат, превръщайки се в някакво животно. Афродита и Ерос постъпили по същия начин, превърнали се в риби, гмурнали се в реката, където две риби им помогнали да се скрият. Рибите били поставени на небето, за да отбележат деня, в който красотата и любовта били спасени.

Пан и Сиринга

Пан и СирингаВ горите живеел един бог, който никога не се качвал на Олимп, понеже му се харесвала земята и защото обичал простия свободен живот в планините.
Приличал малко на човек, но краката му били като на козел, два рога украсявали главата му и под долната устна растяла една сива козя брадичка.
Наричали го Пан.
Отличавал се от другите богове по своята грозота и любовта си към самотата; по цял ден се скитал по планините, радвал се на дърветата и слушал музиката на природата.
Пан много обичал музиката, не само тази на вятъра, на водата и на птиците, но и онази, която създавали хората.
Понякога, когато овчарите си почивали от дневния си труд, седнали около огъня, пристигал и Пан и се разполагал между тях. Карал ги да пеят. И който пеел хубаво, бил сигурен, че стадото му ще добрува и ще се множи, понеже Пан го е взел под свое покровителство.
Наред с музиката Пан обичал и всичко красиво, което виждал. Той гледал с особена любов на самодивите от планината, които, леки и жизнерадостни, танцували на слънце, и колкото и да го закачали и дразнели, радвал се, когато оставали при него, понеже били очарователни и смехът им звънял в ушите му като песен.
Но той обичал една самодива повече от всички други, самодивата Сиринга, понеже гласът й бил по-хубав от всеки друг глас.
Срещнал я един ден в гората и песента й му се сторила толкова нежна, че веднага я поискал за своя жена. Но Сиринга, изплашена от пресипналия му глас, се впуснала да бяга и не пожелала да го слуша. Тогава Пан се разсърдил и я подгонил. Те преминали така цялата гора, отпред полудялата от страх самодива, отзад Пан, който тичал с всички сили, като кон и силно се смеел, понеже знаел, че нищо не може да избегне от козите му крака.
Те излезли от гората и Сиринга се намерила пред една река. За миг се поколебала, погледнала зад себе си, видяла, че опасността наближава, и скочила във водата.
Пан надал страшен вик и се втурнал към реката. Но самодивата била изчезнала.
Отчаян, той гледал водите, които течели равнодушно, докато изведнъж му се сторило, че му говори гласът на самодивата. Без да мръдне, той се заслушал. Мелодичният глас ту се засилвал, ту притичвал до шепот. Това бил вятърът, който свирел в тръстиката, поникнала на мястото, където Сиринга потънала.
Тогава Пан отрязал седем тръстики, залепил ги с восък и направил оная свирка, която и до днес наричат сиринга, или свирката на Пан. Тази негова свирка подражавала песента на самодивата, и той намирал малко утеха, макар че никога не забравял любимата си Сиринга.
Понякога, когато седял вечер с приятелите си овчарите и песента им му се харесвала, а огънят го топлел, той им разказвал тази история и изпитвал сладко вълнение.

Гробът на Атила

АтилаСпоред едно местно предание, гробът на великия скитски воин Атила, тайно е пренесен от Панония до горното течение на река Лом и там е погребан в три ковчега (златен, сребърен и железен) от петте му сина  (Уто, Дунгезих, Емнецар, Улсиндур и Усколм). Гробът му бил някъде под един от талвеците на тогавашните реки Горен Лом и Златичка. От този район била майката на повечето от тях – царица Керка. Тогава трасето на реката между Горни и Долни Лом се е разделяло на две корита – източно и западно. Разделянето е било над сегашната Бела стена, до пещерата „Водни печ”. Сегашното „Суо полье” е било остров в езеро, образуван от реките Лом и Златичка.  Над него са стърчали хълмовете „Руменъц”, „Савичова чука”, „Запад” и „Чуката”,  с двете пещери „Суи печ (леви и десни). Според друго предание гробът бил в лабиринтта на някоя от пещерите. В последствие, синовете са се заселили наоколо.

Синовете били:Уту (Уайт) – умния, се е заселил между реките Алмус (Лом) и Утос (Вит); Дунгизих (Пухокосия),  е станал владетел на Гъмзиград ( в околностите на Зайчар-Сърбия); Емнецар – се е заселил в  подножието на Балкана (до Хемус); Улсиндур (Златодвер) се заселил  в сегашното Кулско;  Усколм се заселил в равнината между реките Огоста и Искър.

http://www.vidin-online.com/legendi/legenda-za-groba-na-atila

Легенда за Марица, Арда и Тунджа

Река МарицаМарица, Арда и Тунджа били три сестри. Първата била доведена, втората заварена, а третата била природена. Трите момичета се карали коя е  по-хубава, по-работна и по-добра. Всеки ден в дома имало сръдни и спорове. Накрая родителите много се ядосали и ги прокълнали. Сбъднало се родителското проклятие и девойките се превърнали в три реки, но пак не се погаждали. Почнали да спорят коя от тях е най-бърза и пак всеки ден нямало мир.

Решили веднъж да сторят облог – да тръгнат към морето, да преспят в град Одрин, а на заранта да се надпреварват и която стигне първа, да бъде призната за победителка. Така смятали да сложат край на споровете си. Само че имало уговорка, която първа се събуди, да събуди и другите, та да тръгнат заедно към морето.

Най-малката сестра – Тунджа – била и най-хитра. Тя не заспала през нощта, но когато пропели петлите, не събудила другите, а се устремила сама по пътя към морето. След час се събудила втората сестра – Арда. Видяла тя, че малката сестра ги е измамила, събудила бързо най-голямата сестра – Марица. Двете много се ядосали и прокълнали измамницата. Нарекли в клетвата си Тунджа да минава през планини и гори, път да им отваря през камънаци и храсталаци.

Така и станало. Виела Тунджа между скали, прекосявала гори и когато двете по-стари сестри се втурнали след нея, пътят им бил проправен от лудетината. Те бързо я застигнали. Събрали се в една река и така заедно тръгнали към морето. Затова сега след Одрин тече една река – Марица.

„Луда Яна”

КрепостФеодалът Красен, който живеел в крепост на юг от днешно Панагюрище, имал красива дъщеря Яна. Тя била буйна и обичала да подражава на мъжете – заедно с тях ходела на лов и умело въртяла сабя, точно хвърляла копие, а стрелите й винаги попадали в целта. На един лов, организиран от баща й, Яна не се появила. Тръгнали да я търсят. Но от един съседен връх към ловджиите се спуснала група конници, начело със сина на друг местен владател. Това бил Никола, син на феодала Душко. На коня на Никола седяла и Яна. Те били влюбени. Никола поискал ръката на Яна от Красен.

– Моята дъщеря е родена да се омъжи за богат и по-силен човек, приближен до царския трон – смръщено заявил Красен.

Дълго ридаела и се молила Яна, но бащата бил непреклонен.

През една тъмна и потайна нощ обаче Никола, подпомогнат от свои верни другари, откраднал момичето. Двамата изчезнали в Душковата крепост. Красен събрал многоброен отряд войска и ги повел на север, за да накажат Никола и Душко. След тежък бой те разбили бранителите и разграбили цялата крепост. Никола и Яна намерили убежище в горските гъсталаци. Оттам те нападали често Яниния баща. След едно такова сражение Никола бил ранен. Яна отвела любимия си при изворите на реката, където денонощно се грижела за него. Но Никола умрял.
Яна дълго страдала и духът й никога не намерил покой. С оръжие в ръка тя мъстяла на всички противници на нейното щастие.

Днес легендата за нея звучи като химн на младостта и искрената любов, отразен във водите на буйната едно време река, която и днес пресича центъра на Панагюрище.

Другата версия е, че турците искали да вземат Яна за ханъма. Когато я подгонили, тя се хвърлила от една скала в реката, а турците възкликнали „Луда Яна”.

Легенда за река Тъжа

Река ТъжаТази река текла през старопланинските усои кротка и безименна. Но някога, в много старо време, при изворите й, под върховете Юмрукчал и Марагидик, имало самодивско сборище. Хората бягали далеч от това място, защото се страхували да не разсърдят самодивите и те да им пакостят. А в едно от селата, пръснати по склоновете на Стара планина, живеели брат и сестра. Били бедни сираци и слугували на чужди хора. Братът се главил овчар и се заселил в една кошара в планината, където имало богати пасища. Сестрата отишла с него да му реди и готви, да му помага край овцете.

Веднъж овчарят закарал стадото наблизо до самодивското сборище и видял няколко самодиви да решат косите си. Били толкова хубави разпуснатите им коси, като паунови пера закривали снагите им. Момъкът загорял от желание да види лицата на самодивите, но не смеел да подвикне, за да не ги разсърди. Помислил и извадил кавала си, та засвирил. Свирил бавно и тихо, после по-бързо и по-високо и накрая заситнил игриво свирнята. Самодивите развели косите си и се хванали на кръшно хоро. Свирел овчарят, свирел до прималявяне, защото една от самодивите извикала:

– Свири, овчарю, свири, ние ще играем! Ако ни надсвириш, ще вземеш за жена тая от нас, която си избереш. Ако ние те надиграем, ще те разкъсаме на парчета, за да дадем на всяка – един си и не можеш да бъдеш на всички. А ти ни видя и без нас повече няма да живееш.

Уплашил се овчарят и напрегнал сетни сили. Колко време е свирил, не се знае, но издъхнал от умора. Чакала го сестра му да се върне, чакала, но напразно. Вечерта стадото се прибрало само, без овчар. Разплакала се девойката, завикала брат си, но никой не я чул. На другата сутрин се престрашила и отишла при извора на реката. Там намерила мъртвия си брат — пръстите на ръцете му окървавени, из устните аленеела съсирена кръв — бил скъсал дробовете си от надуване. Заплакала сестрата с поройни сълзи, които се вливали в реката. Всеки ден идвала на това място, плачела и тъжала за брат си. Затова и реката нарекли Тъжа.

Двамата монаси

ParableДвама монаси вървели по кален път. Валял силен дъжд. Като стигнали до завоя видели красиво момиче в копринено кимоно, което не можело да прекоси огромна локва на пътя. Единият монах повикал момичето, вдигнал го на ръце и го пренесъл на отсрещната страна. След това двамата монаси продължили пътя си към храма, само дето другия монах през цялото време мълчал намръщено. Малко преди да стигнат храма, не издържал и попитал:

– Ние, монасите, не се доближаваме до жени. А ти дори пренесе това момиче на ръце през локвата. Защо?

На което първия монах отвърнал:

Аз оставих момичето на пътя. Ти още ли го носиш в себе си?….

Previous Older Entries