Колелото, погълнато от дърво

BikeИдеята за колело, което е „погълнато” от дърво, може да изглежда фантастична, но в щата Вашингтон е реалистична гледка.
Колелото дълги години е било част от градските легенди и в социалните мрежи са се появявали истории за това как то е попаднало там, как се е вплело и отчасти е погълнато от едно 150 сантиметрово дърво.
Според легендата момче оставило колелото си до дървото и отишло на война през 1914 година, но никога не се завърнало. Истинската история, обаче, не е толкова романтична, но е също така въздействаща.
Хелън Пъз, сега 99-годишна, се преместила в Сентър през 1954 година заедно с петте си деца. Наскоро била станала вдовица и семейството не разполагало с излишни средства. Поради това тя дала на 8-годишния си син Дон да кара момичешко колело. Момчето не било очаровано от идеята, но според Хелън Пъз било по-добре от нищо.
Един ден Дон казал на майка си, че е изгубил колелото. Той изглеждал толкова притеснен, че госпожа Пъз решила да остави нещата така както били.
Изминали много години, когато един ден Хелън Пъз прочела новина в местния вестник, че някой намерил колело на едно дърво. Тя веднага осъзнала какво в действителност се било случило с колелото на сина й. Самото дърво било пораснало около велосипеда!

Хорското мнение

Хорското мнениеБаща и син се сдобили с един кон. На следващия ден тръгнали по работа из селото. Бащата казал:
– Сине, ти се качи на коня, а аз ще повървя.

Като ги видели, селяните рекли:
– Ей, гледай какъв син – баща му ходи пеша, а той язди!

На другия ден бащата се качил на коня, а синът ходел. Селяните рекли:
– Какъв баща е този, дето оставя детето си да ходи пеша, а пък той язди!

На третия ден и двамата се качили на коня. Селяните:
– Брей, нямат милост тези, ще уморят добичето!

На четвъртия ден и бащата, и синът, тръгнали да вървят пеша, водейки коня. А селяните:
– Хахаха, гледай какви глупаци само! Кон имат – пеша ходят! Хахаха…

На следващия ден, от притеснение какво ще направят този път, конят умрял. Тогава бащата рекъл на сина си:
– Виждаш ли сине, какво се случи? Помни, че ако постоянно слушаш какво говорят хората – и ти ще свършиш като коня!

Легенда за Бяла Слатина

Бяла СлатинаБило много много отдавна и никой не помни, кога се е появило селото. Малко, сгушено на левия бряг на реката Скът, с бедни разкривени къщурки, сякаш изпаднало от една от непрекъснато трополещите каруци. Оттатък реката едно поле простирало безкрайната си еднообразност и чезнело в далечината. Заоблените му зелени хълмове обгръщали тъничката сиромашка река, мъчейки се да я задържат единствено за себе си. Напролет, в ниското, близо до водата израствали хиляди бели цветчета. Толкова много и толкова мънички. Златинки им викали. Бели златинки. И вярвали, че щом като те са тук зимата вече си е отишла.

Издълбан и прашен път водел към селото. По него търговците стигали до хана. Разпрягали уморени каруците и бързали да се отпуснат на грубо скованите столове. Там сред гъстия тютюнев дим и шумната глъчка, отново се намирал някой, който да подхване позабравената легенда за бяла Злата… Кога е живяла – никой не помнел. Но всички се надпреварвали да разказват за хубостта и. Стройна, усмихната, весела била. И всички я обичали в селото. Харесвал я и бейският син и все по-настойчиво я задирял. Заплашвал я, че ще затрие селото ако не му пристане.

Кой знае как щяло да завърши всичко, ако една нощ Злата не изчезнала. Търсили я всички, но никой повече не я видял. Едни разказвали, че чули смеха и, когато пресичали гората, други уж я били мяркали покрай реката. И това било всичко. Дали безбройните бели цветчета или красотата на Злата са дали име на селището е трудно да се каже. Но Бяла Слатина живее и днес, пренесла през годините звънкото си име и спомена за една непокорена хубост.

Легенда за създаването на Пловдив

zx480_808641В планината на юг от равното поле живеела красива девойка на име Родопа. Щом я зърнал, морският бог Посейдон се влюбил в нея, но скоро я изоставил и отвлякъл синът й от Хемус – Евмолпиас. Исполинът Хемус се опитал да го спре и хвърлил няколко огромни камъка, за да препречи пътя му. Посейдон се ядосал и превърнал Хемус в планина, а камъните останали да стърчат като грамади сред полето на южния бряг на река Марица.

Когато Евмолпиас пораснал се върнал да търси майка си, но намерил само красива планина с нейното име. Той се заселил на хълмовете край реката и там въздигнал град Евмолпия, днешен Пловдив.

Семирамида

Шамурамат 1Личността на тази асирийска царица е изключително впечатляваща, но истината за нея е забулена от митове и легенди. Запазените писмени източници, които я споменават са писани векове по-късно от гръцки историци и в тях отново е трудно да се разграничи истината от легендата. Фактът, че тя е съществувала обаче, е неоспорим. Зад възникването на всяка легенда се крие по един исторически прототип. Такъв е имала и легендарната царица Семирамида. Това е била царицата на Асирия Шамурамат. Нейната история е пряко свързана с историята на асрийският цар Нин, който в библията е наричан Нимрод. Описван като владетел жаден за власт и велик завоевател, превърнал се в тиранин, той завладява почти цяла месопотамия, включително и градът, в който се е родила Шамурамат.

Според гръцкият писател Ктесий от Книт, по време на войната на Нимрод с Бактрия, Шамурамат му дава правилен съвет, който води до бактрийско поражение. По-късно става негова жена. Нимрод обаче допуска голяма грешка, тъй като оставя своята царица да се занимава с религиозните дела в неговата империя. Шамурамат създава изцяло ново разбиране за дотогавашната религия, тази която е останла още от времето на Ной. В крайна сметка, на един пир по случай новата година, когато по традиция се е разкъсвал жив овен и месото му се е ядяло сурово, жреците, под влиянието на наркотични вещества и това на царицата разкъсват Нимрод. Така си отишъл този завоевател на древния свят, който както посочват източниците „не бил чувал за други подобни преди него”, т.е. такива които да са завладели толкова градове и земя, преди или след Ной и потопа.

След смъртта му Шамурамат разкрива своите истински способности. Всъщност тя го убива, тъй като е имала незаконно дете и той я е заплашил, че ще разкрие това и ще я лиши от властта й. Шамурамат поставя незаконния си син на престола и управлява Асирия като негова регентка. В армията има първоначално разделение между тези които искат да спазват древния закон, че владетел може да е само мъж и армията не трябва да се подчинява на жена, и привържениците на царицата. Нещата приключват след кратка гражданска война – властта на Шамурамат е пълна. Интересно е обаче, че в библията нейното име не се споменава въобще, за разлика от това на Нимрод, вероятно заради същият този древен обичай, който поставя жените в неравностойно положение. Името на Шамурамат – Семирамида, обаче е останало много по-дълбоко в умовете на хората, отколкото това на Нимрод.

Шамурамат 2Тя обаче не спира само до установяването на пълен контрол над градовете в Асирия, нито само до строежа на нови такива или до изграждането на огромните крепостни стени на Вавилон, които са първи в историята и които тя носи на своята корона като символ. Шамурамат обръща своя поглед и на изток и на запад и то с желания за завоевания. Тя прави успешни походи до Египет, Етиопия и дори Индия, за които обаче няма много източници. След походите си до Египет и Етиопия се оттегля обратно към Бактрия където е била първата й кампания. Според някой източници се е върнала поради предупреждение от египетски жрец, че синът и подготвя смъртта й. При завръщането си в Бактрия Шамурамат започва приготовления за похода си към Индия, но в крайна сметка той се превръща в един от най-големите провали на управлението й. Огромната армия, която е подготвила преминава река Индус, но е спряна, основно поради факта, че конниците и колесниците не са могли да се справят с бойните слонове използвани от врага. В този поход самата Шамурамат едва не губи живота си. Тя е прободена от стрела и от копието на индийския цар.

В крайна сметка жрецът в Египет се оказва прав. Според легендата Семирамида се опитала да прелъсти сина си. Всъщност Шамурамат искала да го изпревари и да го убие първа, но синът й – Ниний или Ададнерарий III, вече мъж със собствени привърженици в двора я изпреварил.

В крайна сметка обаче, Семирамида – Шамурамат не изчезва от паметта на хората, особено от тази на женската половина на човечеството. Трябва да се има в предвид, че тя е вероятно първата жена в историята след, а вероятно и преди потопа, която е успяла да постигне такива успехи като държавник и завоевател. Поради тази причина в района на Месопотамия и до днес името и е често срещано при кръщаването на малки деца, а жените я споменават като богиня. В същото време през историята множество владетелки и завоевателки са наричани Семирамида на севера или на запада.

Истината е, че Семирамида се е превърнала в символ за успеха на жените в една епоха, когато те масово са били на дъното на обществената йерархия.

Вземете моя син!

ПортретЕдин богат човек и неговия син събирали редки картини. Имали в колекцията си всичко, от Рафаел до Пикасо. Често се любували и възхищавали на картините.

Синът на човека заминал да воюва във Виетнам и загинал геройски в битка докато спасявал друг войник.

Месец по-късно, точно преди Коледа, при бащата дошъл млад мъж с пакет в ръце и му казал:

– Господине, вие не ме познавате, но аз съм войника заради когото вашия син даде живота си. Този ден той спаси мнозина и докато ме пренасяше на безопасно място беше улучен и умря незабавно. Знам, че обичате картините, зная, че не съм велик художник и не ви давам много, но мисля, че синът ви би искал да притежавате това.

Бащата отворил пакета – той съдържал портрет на неговия син, нарисуван от младия човек. Бащата бил поразен от начина, по който младия човек бил успял да улови личността на неговият син в картината си. Той предложил да му плати картината, но човекът казал:

– О, не, Сър. Не бих могъл да се отплатя на сина ви за това, което направи за мен. Подарявам ви я.

Бащата окачил картината над камината си, и всеки, който влизал в къщата, първо виждал портрета на неговия син преди той да му покаже останалите картини от колекцията си.

Няколко месеца по-късно бащата умрял. Картините му били изнесени на търг. Събрали се много влиятелни хора, които търсели възможността да купят нещо от неговата колекция.

На платформата бил поставен първо портрета на неговия син и търгът започнал.

– Започваме с портрета на сина. Кой ще наддава за него?

Последвало мълчание. Нечий глас от дъното на залата извикал:

– Искаме да видим известните картини, пропусни тази.

Но водещият търга настоял:

– С колко ще започнете наддаването – 100долара, 200 долара!?Друг глас сърдито се обадил:

– Не сме дошли да гледаме тази картина. Дошли сме за Ван Гог и Рембранд. Започвай истинското наддаване.

Но водещия търга продължавал:

– Сина, кой взема сина?

Накрая от дъното на залата се чул гласа на градинаря, който години наред работел за семейството:

– Аз ще дам 10 долара за картината.

Тъй като бил беден, това било всичко, което можел да си позволи.

– Имаме десет долара, кой дава 20 долара?

– Дай му го за десет долара и ни покажи известните художници!

– Предлагат се десет долара. кой дава 20?

Тълпата започнала да се вбесява. Те не искали портрета на сина. Искали по-скъпите творби за своите колекции.

Водещия извикал:

– Десет долара веднъж, десет долара втори път, ПРОДАДЕНА за десет долара.

Един мъж от втория ред извикал:

– Давай сега колекцията!

Водещия обаче отвърнал:

– Съжалявам, но търгът приключи.

– Ами картините!?

– В завещанието имаше тайно условие, което мога да разкрия едва сега. На търг можеше да се предложи само портрета на сина. Условието беше, който купи тази картина да наследи цялото му имущество включително картините. Условието гласеше: „Този, който вземе сина – получава всичко!”

Така и Господ Бог преди 2 000 години даде своя Син и той умря на кръста като изпрати посланието: „Който вземе Сина, получава всичко!”

Тангун

Корея, както и държавите около нея, има история, която започва в далечното минало, „в мрака на времето”, „в зората на човешката история”, в легендите. Според легендите, първата държава на територията на Корея е Древен Чосон (Ко – Чоосон), разположен по долината на река Таедонг. В зората на човешката история, Хуанунг, син на Бога на Небето, който създал Вселената, решил да слезе на Земята и да заживее сред хората.  Баща му изследвал корейските планини и го посъветвал да дари щастие на хората, слизайки в планината Мьохянг, в Северна Корея. Изпратил сина си с дарове – барабан, огледало и камбана (магически предмети, употребявани в корейския шаманизъм), а така също – и с 3 000 верни телохранители. Хуанунг слязъл на Земята, създал някакво селище и започнал да преподава на хората земеделие, медицина, правни и морални норми и т. н.

Един ден, при него дошли една мечка и една тигрица, които искали да се превърнат в хора. Той им дал скилидки чесън и цвят от маргарита (съставки, употребявани от лечителите) и им казал да седят 100 дни в една мрачна пещера, скрити от слънчевата светлина, да се хранят с чесън и с цвят от маргаритки и да се молят на боговете да ги превърнат в човешки същества. Тигрицата едва издържала един месец и напуснала пещерата, продължавайки да живее като звяр. Мечката издържала тежкото изпитание и търпението й било възнаградено. Тя се превърнала в красива млада жена.
Отначало тя била самотна и плачела под едно санталово дърво, молейки боговете да я дарят със съпруг и с дете от него. Венъж, Хуанунг минал оттам, видял младата жена, премного я харесал, нарекъл я Уунг – Ньо, и се оженил за нея. След време, им се родил син, когото те нарекли Тангун.

Тангун създал градовете Чосон и Пьонг – Янг (Пхенян) в 50 – тата година от началото на управлението на китайския император Яо, в 2 333 г. пр. Хр. Приблизително по това време, в поречието на река Ляо и Тедонгганг се появила голямата конфедерация (съюз) на градовете – крепости, наречена Древен Чосон. Начело на тази преддържава стоял цар. Немалко корейски историци смятат, че началото на Древен Чосон е положено от Тангун – полутотемен, полулегендарен прародител на корейците, който бил роден през 2 333 г. пр. Хр. (преди около 4 340 г.) и управлявал 1 200 години. Когато достигнал възраст 1 910 години, той се оттеглил в една планина и заживял там като отшелник.

Археологията не открива доказателства за реалното съществуване на легендарния Тангун. Ако той действително е съществувал, то Корея би била по – древна от Вавилон.

Най – вероятно, тази легенда е доказателство, че корейците са се опитали да удължат историята си, изтегляйки началото й далеч в миналото, за да изглеждат по – древни от околните народи. Япония и Виетнам също имат своите легенди, които ги „състаряват”. Не е ясно дали мита за Тангун е древен или е значително по – късен. Но, при всички случаи, Тангун е символ на корейския национализъм.

Previous Older Entries