Вайнамойнен

ВайнамойненИмало едно време един свръхмагьосник, появил се от океана, на име Вайнамойнен. Светът бил още в самото начало и все още не съществували хората. Към небето се издигали само няколко дървета. Едно от тях станало толкова високо, че слънцето и луната се заплели в клоните му. И изведнъж всичко над земята замряло. Вайнамойнен разбрал, че трябва да стори нещо.

Той знаел още преди да излезе от морските дълбини, че без правилното редуване на деня и нощта живот на сушата не може да има. Докато размислял, видял нещо да се пени сред морските вълни и недалеч от мястото, където се намирал, от водата се показало дете.

То било високо колкото палец и сякаш цялото било изваяно от мед. Имало медна качулка, медни обувки, медни ръкавици, меден колан, медна брадвичка и нож.

Като го видял, Вайнамойнен си помислил, че то има вид на герой, макар да било още дете. Те застанали за миг един срещу друг мълчаливи, после свръхмагьосникът попитал:

— Кой си ти, малкият? Кои са твоите хора? Като те гледам така, ми се струва, че принадлежиш по-скоро на света на мъртвите, отколкото на този на живите?

Детето, излязло от водата, изчакало един миг, после отвърнало:

— Аз съм един малък морски герой и дойдох да отсека дървото, което е спряло движението на света.

— Като те гледам — отвърнал свръхмагьосникът, — ми се струва, че не си съвсем подходящ за подобно усилие.

Не бил изрекъл още тези думи, когато видял детенцето да се превръща в огромен герой, толкова висок, че краката му газели във водата, а главата му докосвала най-високите облаци.

Брадата му била толкова дълга, че стигала до коленете, а косите му плували по повърхността на водата. Главата му била огромна и разстоянието между двете очи било почти цяла миля.

Героят излязъл от морето и тръгнал през камънаците по брега. Като взел седем от тях, той наточил острието на своята бронзова секира. После решително се отправил към голямото дърво.

С три скока се намерил до него и веднага се заел да го сече със секирата си. Нанесъл му само три удара. При първия Вайнамойнен почувствувал миризмата на изгоряло, при втория видял една искра да изскача от огромното стъбло, а при третия удар един дълъг пламък започнал да лиже гигантското дърво.

В същия миг светът се залюлял. Дървото се наклонило най-напред наляво, после надясно и накрая рухнало. Тогава слънцето отново поело своя път и цялото небе се задвижило.

 

Куафу и преследването на слънцето

Много-много отдавна, на север се издигала висока до облаците планина. В дълбоките и гори живеел великани с безмерна сила. На ушите на предводителя им висели две златни змии, в ръцете си също държал две златни змии. Той се казвал Куафу и затова цялото племе се казвало племето Куафу. Тези хора били много добри, работливи и смели. Те живеели мирно и свободно.

Една година настъпило много горещо време. Нажеженото слънце изпепелявало дърветата и пресушавало реките. Хората изнемогвали в тази горещина и хората от Куафу започнали да измират. Техният вожд много се натъжил. Той вдигнал глава да погледне слънцето и казал на хората си: „Слънцето е тъй жестоко! Аз ще ида да го намеря, да го хвана и да го науча да се вслушва във волята на хората.” Като чули това, хората му се помъчили да го разубедят. Някои казали: „Недей да ходиш в никакъв случай, слънцето е толкова далеч от нас, ти ще се преумориш до смърт.” Други пък казали: „Слънцето е тъй горещо, ти ще се изпечеш жив.” Но Куафу вече бил твърдо решен, защото не можел да гледа повече, как страдат съплеменниците му и заявил: „За щастието на всички, аз ще ида!”

Куафу се сбогувал с хората си и тръгнал в посоката, от където изгрявало слънцето. Той вървял с големи крачки и се движел като вятъра. Слънцето тичало бързо по небосклона, а Куафу с все сили го преследвал. Той прекосил много високи планини и дълбоки реки, земята екнела и се поклащала от стъпките му. Куафу се уморил да тича, отръскал прахта от обущата си и там станала голяма планина от кал. За да си свари ориз, той поставил три големи камъка като триножник. Тези три камъка се превърнали в три големи планини, високи по няколко хиляда метра.

Куафу тичал непрестанно след слънцето и все повече го доближавал, а вярата му все повече и повече нараствала. Най-накрая, Куафу настигнал слънцето в мястото, където то залязвало. Тази голяма червена топка пред Куафу го огряла с милиарди златни лъчи, но той не се трогнал от гледката, а разтворил широко ръце за да го хване. Но слънцето било прекалено горещо, Куафу ожаднял, и се уморил. Той дотичал до Хуанхъ и я изпил на една глътка. Тогава се затичал към Уейхъ, която също изпил до дъно, но пак не се напил до насита. Той тръгнал да тича на север, защото там се намирало огромно, безбрежно езеро и водата вътре щяла да му стигне да утоли жаждата си. Но преди да успее да дотича до езерото, на половината път той паднал и умрял от жажда.

Малко преди да умре, сърцето на Куафу било изпълнено със съжаление. Той продължавал да си мисли за своите съплеменници и захвърлил тоягата си. Там където тя паднала, израснала веднага прасковена гора. Дърветата в нея целогодишно били отрупани с плод и давали сянка на пътниците, а плодовете им утолявали жаждата им. Те премахвали умората на хората и им давали сила да продължат пътя си.

Историята, как Куафу гони слънцето, показва желанието на древните китайци да се преборят със засухите. Въпреки че  накрая той паднал жертва на делото си, неговият силен дух не изчезнал. В много древни книги е записана тази история и в някои местни планини в Китай са наречени „планината на Куафу”, в памет на този велик герой.

 

Легенда за Хоу И

Много-много отдавна, в небето изгрявали общо 10 слънца. Жарките  им лъчи се сипели безжалостно на земята, изгорили всички посеви и растителност,  а хората се задъхвали от горещината, припадали и заспивали непробуден сън. Заради жестоката жега, от дълбоките гори и пресъхнали реки излезли разни чудовища и духове, които нападали хората.

Страданията на хората трогнали Небесния император и той заповядал на стрелеца Хоу И да слезе сред обикновените хора и да ги избави от тази беда. Хоу И взел подарения му от Небесния император червен лък, колчан с бели стрели и заедно с красивата си съпруга Чанъ слезли при хората.

Долу, Хоу И първо се опитал да убеди слънцата да излизат едно по едно, което ще е достатъчно да дари топлина на земята, светлина на хората, а в същото време няма да е толкова горещо. Но слънцата не се съгласили. Хоу И се ядосал, свалил от рамото си червения лък, взел бяла стрела и се прицелил във високомерните слънца. Не след дълго, девет от тях били пронизани, а едно оставено живо. Така хората могли да заживеят и работят отново спокойно и затова били много благодарни на Хоу И за помощта му.

Успехът на Хоу И събудил завистта у други богове и те започнали да говорят на Небесния император клевети по негов адрес, докато Небесният император изгубил доверие в него. Небесният император накрая решил да прокуди Хоу И и жена му Чанъ в света на хората, без да им позволява да се върнат на небето. Двамата заживели на земята, като за да се препитават, Хоу И се занимавал с лов. Техният живот бил прост и тежък.

С времето, Хоу И започнал да се притеснява, че е донесъл много мъки на съпругата си. Той чул, че в планината Кунлун, където живее Западната владетелка, има вълшебен еликсир; който изпиел този елексир, се качвал на небето. Затова той потеглил на дълъг и тежък път през реки и планини да ходи да измоли от владетелката този елексир. За нещастие, този елексир бил достатъчен само за един човек. Хоу И не искал да изостави красивата си жена и сам да се качи на небето, нито пък да я  остави тя да се качи, а той сам да остане сред хората. Затова, като се върнал, скрил елексира на тайно място.

Но Чанъ не била свикнала на такъв живот и един ден, когато Хоу И не бил вкъщи, тя намерила елексира и го изпила. В същия момент, тя почувствала, че става много лека и литва към небето, но накрая стигнала до Луната и заживяла в двореца Гуанхан. Когато Хоу И видял, че съпругата му сама се издига към небето, бил много огорчен, но в никакъв случай не искал да стреля по нея, за да не я нарани и само се сбогувал.

Хоу И останал сам и продължил да се занимава с лов, както и започнал да обучава други. Един от неговите ученици се казвал Фън Мън, който много бързо напредвал в ученето и не след дълго придобил много високи умения. Но той си мислел, че докато Хоу И е жив, той няма как да стане най-добрия стрелец в Поднебесната, затова един ден се възползвал, че учителят му е пиян и го пронизал.

Що се отнася до Чанъ, която отишла на Луната, там имало само един малък заек, който правел лекарства и един стар дървосекач. Тя си мислела за хубавото време, което прекарала със съпруга си и топлината в света на хората. Това още повече засилвало чувството и за самота и студ, затова тя по цял ден само седяла натъжено в лунния дворец.

 

Египетска легенда за сътворението

В началото нямало нито небе, нито земя, нямало нито живи, нито мъртви и съзидателните и разрушителни елементи почивали във вцепенено бездействие в бездънната дълбина на бога Нун. Нун бил първичния елемент, божествено същество във формата на първична вода. От неговите съставни части се създала вселената. Повърхността на първичната вода била покрита от гъста тъма, защото и свещения извор на светлината почивал в скута на Нун. И творецът на боговете, великият Нун, създал слънчевата светлина. На повърхността на първичната вода се подал крехък зародиш и бързо израстнал в стройно, блестящо и многобагрено цвете – лотос. От прозрачната затворена чашка на цветето прониквала тайнствена светлина, листенцата бавно се разтворили и от чашката излязло едно сияещо дете. Нун събудил за живот Нефертум, детето-слънце. Нефертум отворил очи, тъмнината се разпръснала и светът бил облян от живителна светлина.

Подалото се от своята люлка-цвете дете-слънце се огледало и на безкрайната вода не се оказала нито педя място, където то да стъпи. Тогава от дълбочината то извикало първичния хълм. Стъпило на твърдата почва и създало Маат, закона на вселената, богинята на истината, задгробния съдия на сърцето на мъртвите.

Богът-слънце забелязал една стройна четвъртита колона, Бенбен, древен образец на обелиска (на нейното място бил построен по-късно градът на бога-слънце, на гръцки Хелиополис.) Изкачил се на върха, огледал наоколо и видял, че е сам. Тогава Хепер, изгряващото слънце, упражнил вълшебно влияние върху собственото си сърце и създал Су, бога на въздуха, и Тефнут – богинята на влагата. От любовта на Су и Тефнут се родили Геб – земята, и Нут – небето. Геб и Нут дълго време живеели тясно притиснати един до друг, но един ден техният баща ги разделил. Су грабнал жената на Геб и я издигнал в безкрайната висина, за да създаде от нея свода на небето. Нут като огромна дъга се надвесила над вцепененото от болка тяло на Геб; стъпалото й докосвало източния хоризонт, а с ръка се опирала на западния. Нут погледнала на земята и й се завил свят. Поради оплакванията и богът на въздуха Су подпрял раменете и кръста на Нут, а корема й украсил със звезди; от този ден нататък богинята Нут властвала на безкрайния небесен свод, а нейният мъж Геб станал великият бог на земята.

Ра, слънцето, си направило две ладии. През деня с едната обикаляло чудните простори на небето, а с другата всяка нощ тръгвало на своето подземно пътешествие. И в зори отново достигало на изток камъка Бенбен. Всяка заран като прекрасен момък то поемало своето небесно пътешествие-тогава го наричали Хепер изгряващия, на пладне като зрял мъж достигало средата на небесния свод – тогава го наричали Ра, вечерта като Атум – измъчен, уморен старец – сядало в нощната си ладия и на другия ден, отново подмладено, започвало своя тежък път. На носа на небесната ладия стоял на стража сърдитият Сет, червеният бог, и със страшното си оръжие държал настрана враговете не бога слънце.

Земните мъже и жени се зародили от падналите на земята сълзи на Ра. Преди хората да населят териториите на Долен и Горен Египет, Ра създал растенията, животните и страшилищата, населяващи водите.

Ра едно време бил господар на хората и боговете. Около бога-слънце се събирали най-великите; девет богове съставяли божественото тяло: Ра; Су и Тефнут; техните деца Геб и Нут; Сет и Нефтис; накрая Озирис и Изис участвали в божествения съд. Тези девет богове властвали на небето и земята, над добрите и злите създания, те решавали борбите и споровете на боговете. Деветте богове били такива като Нун, първичния елемент, в който били преди едно цяло и от който се зародили всички.

Хората обаче не почитали боговете и се възбунтували срещу тях. Тогава Ра повикал при себе си боговете и те, опирайки чело о камъка, треперещи се проснали на земята. Ра се обърнал към Нун, първичният елемент, така:

– Ти си първоначалния бог, от когото произхождам и аз, и ти си преди мене бог на боговете. Погледни хората, породени от моите сълзи. Тези червеи кроят нещо срещу нас. Кажи, говори, боже, какво трябва да направя, защото не искам да ги унищожа, преди да изискам твоя съвет.

– Дете мое, Ра – отговорил величествения Нун, – ти си свой собствен баща и творец. Ти си създал сам себе си! Седи спокойно на царския си трон, защото ти си толкова страшен, че съзаклятниците ще се ужасят само от погледа ти.

Тогава Ра насочил погледа си към земята и хората побягнали в пустинята, защото ужас обзел сърцата им. Но боговете ги погнали. Тогава хората се укрили в планините; боговете обаче помолили господаря на слънцето да изпрати окото си против съзаклятниците. Ра извадил окото си и окото се спуснало долу в образа на богинята Хатхор. Богинята извършила големи опустошения сред хората и след това се явила пред лицето на Ра.  Ра обаче се страхувал, че Хатхор ще унищожи човечеството и казал:

– Повикайте светкавични ладии, които да се носят като сянка.

Появили се бързите кораби и всевластния бог казал:

– Идете бързо в Елефантине и донесете много, много пиво.

Слугините приготвили пиво от хмел и Ра боядисал течността червена. Кървавочервеното пиво сложили в огромни съдове; седем хиляди амфори били напълнени с опияняващия нектар.

На другия ден в зори, когато Хатхор искала окончателно да унищожи хората, Ра казал:

– Ще спася хората от мъста на богинята!

Заповядал да наводнят с пиво земите около скривалищата на хората и когато богинята слязла долу, обагрена течност отразила лиццето й. Хатхор опитала течността, която й допаднала, и толкова се напила, че дори не познала хората. Помислила, че кръвта им обагрила повърхността на земята и водите.

Ето как Ра спасил смъртните от унищожение, оттогава насетне не искал и да чува за неблагодарните създания.

– Сърцето ми се измори – казал той, – не искам повече да бъда между хората. Качил се в ладията си и тръгнал по светлите пътища на небето.

 

Богородица от Фатима

Селището Фатима е разположено на 130 км северно от столицата Лисабон. Арабското си име дължи на една легенда от XII век, според която дъщерята на известен мавърски благородник, носеща името на дъщерята на пророка Мохамед, приема християнството от любов към рицар и бива погребана там. Фатима е място за поклонение подобно на Лурд, което се посещава и от болни с надеждата да бъдат изцерени. Там се случва едно от най-големите чудеса по света-явяването на Богородица.

На 13 май 1917 г. 10-годишната Лусия Сантуш, 9-годишният Франсиску Марту и неговата 7-годишна сестричка Жасинта наглеждат поверените им овце, когато внезапно пред очите им се появява силно сияние. Докато уплашените деца са паднали на колене и се молят, те чуват мил женски глас, който им съобщава, че сиянието не е нищо друго, а самата Дева Мария, която има да им предаде важни послания.

В продължение на цели шест месеца – от май до октомври, всеки път на 13-и Дева Мария се явява в района на Фатима, като на третото си явяване – през юли, предава на трите деца своите послания. Освен това, също тогава, тя обещава, че на последното си явяване – на 13 октомври, ще направи чудо, за да я видят всички, а не само Лусия, Франсиску и Жасинта.

Именно на 13 октомври 1917 г. се случва и т.нар. Чудото на Слънцето, след което дори и Ватиканът поглежда по-сериозно на случая. Заради популярността, която случката получава, на въпросния 13 октомври в областта Кова да Ирия присъстват над 70 000 човека, които очакват чудото, което Дева Мария е обещала да направи.

Изливащият се цял ден дъжд над множеството изведнъж спира, а тежките дъждовни облаци правят път на съвсем тънки сребристи облачета, които прикриват Слънцето така, че 70-те хиляди присъстващи да могат спокойно и без опасност за здравето си да гледат към него. И когато всички очи са вперени в слънчевия диск, чудото изведнъж се случва – Слънцето започва да мени цвета си и да се върти досущ като огнено кълбо, докато най-накрая сякаш пада от небето към земята и изчезва.

Колкото и това популярно описание на случката да звучи доста неправдоподобно в наше време, не трябва да подминаваме факта, че и най-тиражните вестници в Португалия, които по онова време са били отявлени противници на църквата, не успяват да намерят логично обяснение на случилото се.  Те не намират други думи, за да опишат странното последно явяване на Богородица по друг начин освен като „Чудото на Слънцето”.

Колкото и загадъчно и мистериозни да звучи, то далеч не е най-интересното нещо, което се случва по време на 6-месечните слизания на Дева Мария на Земята. Това, което постоянно възбужда любопитството на хората, са трите послания, които Богородица отправя към човечеството чрез Лусия Сантуш. Още когато съобщава на трите деца, че ще им се явява в продължение на 6 месеца на всяко 13-о число на месеца, Дева Мария им казва, че съвсем скоро ще прибере две от тях при себе си. И наистина – през 1919 г., малко преди 11-ия си рожден ден, умира Франсиску, а сестричката му Жасинта също напуска този свят година по-късно – през 1920 г., още ненавършила 10 години.

По този начин Лусия, на която Богородица казва, че ще доживее до дълбока старост (тя умира през 2005 г. на 98 години!), остава единствената, която пази тайните послания на Богородица. През 1941 г. църквата изисква от нея тя да напише какво й е предала Богородица. Лусия описва първите две видения, но отказва да разкаже за третото, тъй като „не е сигурна, че Господ й е позволил да го разкрие”. Все пак две години по-късно Лусия написва и третото послание на Дева Мария, което, изключително изненадващо, Ватиканът отказва да разсекрети чак до 2000 г.

Първото видение от Фатима представлява картина на ада: „Дева Мария ни показа велико огнено море, което беше под земята. В този огън пропадаха дяволи и души в облика на хора, прилични на прозрачни горящи въглища, всички почернели или блестящи като бронз.”

В общи линии второто видение предсказва за идването на Втората световна война, както и за създаването на СССР и Източния блок, където църквата ще бъде преследвана, но в крайна сметка комунизмът ще свърши, а Русия ще се върне към религията: „Войната скоро ще свърши (б.р. през 1917 г. Първата световна война е в разгара си), но човечеството няма да поправи грешките си и затова Господ ще ги накаже с нова война, много по-голяма и кръвопролитна. Кръв ще има и в Русия, тъй като там църквата ще бъде гонена. Русия ще разпространи грешките си по света, което ще провокира насилие и гонене на църквата. Но в крайна сметка Господ ще запази Русия, ще я върне към религията и ще се възцари мир”, гласи в общи линии второто видение от Фатима.

Когато третото видение на Лусия достига до Ватикана, за разлика от първите две, то не е разкрито на широката публика. Самата тя настоява нейното видение да бъде съобщено на света още през 60-те години, но Ватиканът отказва. Най-интересното в случая е, че през годините малцина са привилегированите, които знаят истината и са се запознали с предсказаното от Дева Мария. На 26 юни 2000 г. двама от най-високопоставените духовници – папа Йоан Павел II и кардинал Йозеф Рацингер (сегашният папа Бенедикт XVI), решават да направят обществено достояние това, което те знаят от много години – третото видение на Лусия.

Това, което те „обнародват” обаче, само предизвиква още повече полемики. Според официалното становище на Ватикана третото послание на Дева Мария звучи горе-долу така: „Видях град с руини и нови сгради, и облечен в бяло епископ, който пада мъртъв на земята, застрелян с оръжие от войник.” Папа Йоан Павел II и кардинал Рацингер заявяват, че фактически третата тайна от Фатима е предсказание за атентат срещу Светия отец, но и нищо повече. Затова се раждат и редица слухове и легенди, включително и тези какво „в действителност” е третото предсказание от Фатима и ако наистина то е за атентат срещу папа Йоан Павел II, то тогава няма как да няма и още едно – четвърто, което да е относно съдбата на цялото човечество.

През годините много силно са се наложили две вярвания – че „истинското” трето послание крие в себе си информация или за края на света, или за края на Римокатолическата църква. Според представителите на първото „течение” Богородица е съобщила на Лусия за идването на края на света и дори е посочила дата, когато това да се случи. Може би точно заради това тя е настоявала нейното послание да стане обществено достояние, но Ватиканът нарочно е криел тази информация, за да не се всява масова паника в света.

Привържениците на втората конспирация смятат, че „тайната” от Фатима предсказва криза на вярата на Запада и крах на църковната йерархия под натиска на „отстъпничество и ерес”.

Независимо дали Ватиканът наистина е разкрил на 100% цялата информация, оставена от Дева Мария чрез Лусия, Богородица от Фатима си остава едно от най-популярните и важни религиозни „събития” за изминалия вече XX век. Колкото и скептиците да се опитват да „пробият” вярването, че Дева Мария наистина е слязла на Земята и е общувала в продължение на 6 месеца с тези три деца, случаят си остава една от най-големите мистерии от по-новото време. А Лусия, Франсиску и Жасинта, дори и да не са видяли Богородица, са обявени официално от Римокатолическата църква за „Благословени”.

Австралийски мит за създаването на света

Имало време, когато всичко било в покой. Всички духове на Земята били заспали – или почти всички. Великият Баща на всички духове бил единственият буден. Той нежно събудил Майката Слънце. Щом тя отворила очите си, топъл лъч светлина се прострял към спящата земя. Бащата на всички духове казал на Слънчевата Майка: „Майко, имам задача за теб. Слез долу на Земята и събуди спящите духове. Придай им форма.”

Слънчевата Майка се плъзнала надолу към Земята, която по това време била пуста и започнала да се разхожда по всички посоки и навсякъде, където ходела, пониквали растения. След като се върнала на полето, откъдето започнала своята работа, Майката си починала, доволна от свършеното. Бащата на всички духове дошъл и видял нейната работа, но и казал да отиде в пещерите и да събуди духовете.

Тя отишла в тъмните пещери в планините. Ярката светлина, която се излъчвала от нея събудила духовете и след като си тръгнала, различни видове насекоми влезли в пещерите. Слънчевата Майка седнала и наблюдавала великолепната гледка от нейните насекоми, които общували с цветята й. Но Бащата имал ново искане към нея.

Майката влязла в много дълбока пещера, разпростирайки светлината около себе си. Нейната топлина разтопила леда и реките и потоците на света били създадени. След това тя създала риби и малки змии, гущери и жаби. След това тя събудила духовете на птиците и животните и те избликнали под слънчевата светлина във възхитително множество от цветове. Виждайки това, Бащата на всички духове останал доволен от работата на Слънчевата Майка. Тя извикала всички нейни създания при себе си и им казала да се радват на богатството на земята и да живеят в мир едни с други. След това тя се издигнала в небето и се превърнала в слънцето.

Живите същества наблюдавали със страхопочитание слънцето, докато то пълзяло по небето на Запад. Но, когато най-накрая слънцето потънало зад хоризонта, те били обхванати от паника, мислейки си, че тя (слънцето) ги е изоставила. През цялата нощ те стояли замръзнали на местата си, мислейки си, че е дошъл краят на времето. След известно време, което им сторило като цяла вечност, Слънчевата Майка подала глава над хоризонта от Изток. Децата на Земята се научили да очакват, че тя ще идва и ще си заминава и вече не се страхували.

Първоначално децата живеели заедно в мир, но в края на краищата завистта се прокраднала в техните сърца. Те започнали да спорят. Слънчевата Майка била принудена да слезе долу от небесния си дом, за да посредничи в уреждането на техните спорове. Тя дала на всяко същество силата да променя формата си и да се превръщат в каквото си пожелаят. Но тя не била дововлна от крайните резултати. Плъховете, които тя направила се превърнали в прилепи, имало огромни гущери и риби със сини езици и крака. Но най-странното от новите животни било животно с човка на патица, зъби за дъвчене, опашка като на бобрите и способността да снася яйца. Тя била наречена птицечовка.

Слънчевата Майка погледнала към Земята и помислила, че трябва да създаде нови същества, защото Бащата на всички духове можел да се ядоса от това, което вижда сега. Тя родила две деца. Богът бил Утринната Звезда, а богинята Луната. На тях им се родили две деца и тя ги изпратила на Земята. Те се превърнали в нашите предци. Тя ги направила по-висшестоящи от животните, защото те притежавали част от нейния дух и никога не биха поискали да променят формата си.

Сириус

Сириус е най-ярката звезда в южната небесна полусфера. Тя всъщност представлява двойна звезда. Сириус А е голяма бледосиня звезда няколко пъти по-голяма от Слънцето. Сириус В е тежка звезда с диаметър около 20 километра. Двете звезди обикалят една около друга на много малко разстояние. Преди около 40 години дори с най-мощните телескопи се е виждала само Сириус А.

В древен Египет звездата Сириус е била на особена почит. По появяването й, след периода й на невидимост, сутрин и лъчите на изгряващото Слънце, жреците предсказвали разливането на р. Нил, което било от жизнено значение за древните египтяни. По звездата Сириус жреците определили приблизително продължителността на тропическата година, която е в основата на древноегипетския слънчев календар. Уточняван през хилядолетията, този календар се използува сега от цивилизованите народи в целия свят.

Въпреки известността си в древен Египет, Сириус е била най-популярна в Месопотамия, при това за дълъг период от време. Нейното древноакадско име е „Мул-лик-уд”, което означава „звездата куче на Слънцето”. Във Вавилон, Сириус е известна като „Какаб-лик-ку”, което означава „Кучешката звезда”. В Асирия тя е била известна под името „Кал-бу-са-мас”, което значи „Кучето на Слънцето”. В Халдея наричали Сириус „Как-шиша” или „Водещата звезда”, както и „Ду-шиша”, „Ръководителя”. По-късно персите наричат звездата „Тир”, „Стрелата”. Семитското име на Сириус е „Хасил”. Евреите използват и „Сихор”, египетско име, научено вероятно по време на престоя им в Египет. Сириус е бил и „Звездата на царица Изида” в древен Египет.  Тя е асоциирана с майката-богиня Изида и нейния по-стар архетип Хатор. Храмът на Дендера, посветен на богинята, е построен така, че всяка Нова година светлината на Сириус прониква през специален отвор към вътрешността на капелата. Обстоятелството, че в Египет и Вавилон са свързвали началото на новата година с хелиакалния изгрев на Сириус, говори за важната роля на тази звезда в културата на древните. Малко по-късно Сириус има добра репутация сред гърците и римляните.

Римляните са наричали звездата Сириус Канинула (Кучешка звезда— от думата канис, която значи куче). За тях появяването на тази звезда в лъчите на изгряващото Слънце показало, че настъпват непоносимите летни горещини. Настъпвало времето на пожари и различни епидемии. Богатите през време на горещините отивали във вилите си, а народът понасял тежко последиците от горещините. За римляните летните горещини били „кучешко време“ — каникула (ваканция).

За звездата Сириус сред нашия народ се разказва следната легенда. В ранна есен керван от коли, натоварени с жито, спрял да пренощува. През нощта керванджиите се събудили и видели на изток ярка бяла звезда-Сириус. Взели я за Зорницата, впрегнали колите и тръгнали в тъмната нощ. Но вместо да се зазори, нощната тъма оставала непрогледна. Заблудил се керванът, попаднал в тинесто блато и всички загинали. Затова народът нарича Сириус Лъжикерван.

Previous Older Entries