Какви хора живеят тук?

Old manСтранник пристигнал в едно село и попитал седящия на мегдана старец:
– Какви хора живеят тук? Искам да знам дали да се заселя при вас.
– А какви бяха хората там, откъдето идеш, странниче?
– О, много добри, отзивчиви, любезни, открити, сърдечни!
– Е, и тук са същите. Заповядай, остани при нас.
След време оттам минал друг странник и задал същия въпрос на стареца, който отново го попитал какви са били предишните му съседи.
– О, много лоши, злобни хора, интриганти, мразещи целия свят, черногледци, егоисти и направо мръсници!
– И тук хората са същите, странниче. Върви си по пътя!

Ти си това, което мислиш

Hug-Кой съм аз? – попитало момче един старец.
-Ти си това, което мислиш – отвърнал старецът. – Ще ти го обясня с приказка: Една вечер в полумрака на улицата можело да се видят силуетите на двама души, които се прегръщат.
„Това са майка и татко” – мисли си детето.
„Това са двама влюбени” – мисли девойка, която мечтае за любов.
„Това са приятели, които не са се срещали дълго време” – мисли човекът, който се чувства самотен.
„Това са двама търговци, сключили добра сделка” – мисли алчният за пари.
„Родител прегръща детето си, което се е завърнало у дома след дълго странстване” – мисли майката.
„Това са двама, които се борят до смърт” – мисли убиецът.
„Кой ги знае защо се прегръщат?” – мисли безчувственият човек.
-Всеки мисли нещо, – завършил старецът – в зависимост от това кой е и какво носи в себе си.

Проникни в мислите си и ще можеш да кажеш за себе си повече от всеки друг.

Годжи бери

Годжи бери 1Това се случило в богатите години на китайската династия Тан. Пътуващи от Запад търговци срещнали млада девойка, която ругаела и удряла немощен старец. Търговците скочили да помогнат на стареца, възмутени от младото момиче. Каква била почудата им, когато чули следното: „Не се намесвайте! Това е синът ми” – казала девойката. „И напълно си е заслужил наказанието, защото никога не ме слуша!”. Оказало се, че майката всъщност е на над 300 години, но изглежда така благодарение на чудодейна билка, която пие всеки ден. А малкият й син бил „едва” на 90 години, но изглеждал ужасно, защото отказвал да приема плодовете й. И сега бил оглупял, остарял преждевременно, немощен, полусляп.

Търговците дали и последните си пари на жената, само и само да узнаят от нея името на магическата билка на младостта. Тя се наричала Годжи!

Годжи бери е дългогодишен храст с малки червени плодове и жълти бъбрековидни семенца. Плодовете му са най-ценената част в медицината, въпреки че цялото растение е лечебно. Храстът е с много здрави корени и може да вирее по няколкостотин години, като издържа на всякакви температурни условия. Расте от 2000 до 4000 м. в Тибет, Непал и Китай. Вирее и на други места, но губи от свойствата си и плодчетата са значително по-малки.

Годжи бери 2Лечебните свойства на билката Годжи бери са познати в Китай от хилядолетия.  Древната медицинска книга „Трактат за билките и техните свойства” („Яо син лун”) отделя специално внимание на годжито и пише, че плодовете му „възвръщат запасите на телесните течности, успокояват духа, освежават и проясняват тена на кожата и укрепват очите”. В друга класическа китайска книга „Билки и хранолечение” („Шъ ляо бън цао”) се казва, че годжито „укрепва мускулите и сухожилията, предпазва от настинки и води до дълголетие.”  Поетът Лю Юйси от династия Тан (618-907 г.) възхвалява чудните ефекти на билката в поема за Годжи. В нея пише, че дори водата от кладенец в близост до растението може да помогне на хората да постигнат дълголетие.

Един от най-известните лекари и фитотерапевти в историята на Китай, Ли Шъджън, в знаменития си труд „Основи на Фармакопедията” („Бънцао Ганму”) от 1578 г. споменава, че жителите на село Нанчю имали навика да ядат плодове от  годжи и почти всички са дълголетници.

Въпреки че официалните китайски регистри документират, че Ли Чинюн е живял цели 256 години, името му по-скоро е свързвано с много легенди и фантастични разкази. Признат лечител, билкар и майстор на бойните изкуства, той надживява девет поколения императори, погребва 23 съпруги и оставя над 180 потомци. По спомени на очевидци, лицето на Ли Чинюн по нищо не се отличавало от онези на по-младите от него с 200 години. Истинското му признание като лечител идва след 100-годишнината му. Тогава получава и първата си императорска грамота. Когато навършва 200 години, става университетски преподавател. Специалността му била предимно очните болести и заболяванията на костната система. „За да живееш дълго – обяснявал Ли Чинюн –  трябва да имаш спокойно сърце, да седиш като костенурка, да ходиш весело като гълъб и да спиш като куче!”

Една от тайните на дълголетието си Ли Чинюн отдавал на специална отвара, в която най-важната съставка била, разбира се, Годжи.

Годжи бери 3Друга легенда гласи, че плодовете Годжи и уникалните им свойства са открити от будистки монаси в Тибет. Няколко монаси се престрашили да опитат плодовете, без да се страхуват, че може да са отровни. Вкусът им допаднал и тъй като храната им и без това била оскъдна, започнали всеки ден да ядат Годжи. След години абсолютно всеки от тези монаси надживял с много останалите, които не приемали червените плодчета.

Също по време на династията Тан, в близост до стената на известен будистки храм бил изкопан кладенец. Непосредствено над него надвесвали клоните си храсти Годжи. С течение на времето презрелите плодове падали във водата. Всички, които идвали да се молят в храма и да пият от кладенеца, не се състарявали като останалите. Казват, че дори 80-годишните нямали бели коси и имали здрави зъби.

Всъщност,  годжито допринася не само за дълголетие, но често е свързван и с красотата. В миналото девойките от знатните фамилии са пиели чай от годжи, за да изглеждат по-млади и по-красиви. Мъжете пък са използвали годжи за засилване на половите сили. Не случайно в Китай има поговорка: „Който отива на командировка далеч от къщи, да не взима годжи със себе си.”, тъй като той е силен афродизиак.

Дядо Коледа

Дядо Коледа 1Дядо Коледа невинаги е бил такъв, какъвто го познаваме днес. В древността човекът, който раздавал подаръци, се наричал свети Николай. Той бил роден в земите, където днес се намира Турция, през 300 г. Бил роден в богато семейство, но много малък останал сирак, тъй като родителите му починали. Николай израснал в манастир и когато бил едва 17-годишен, станал най-младият свещеник. Невероятно много истории описват неговата щедрост. Той раздал фамилното богатство под формата на подаръци на всички нуждаещи се, като най-щедър бил към децата. Според легендите Николай пускал торби с подаръци през комините или пък ги хвърлял през прозорците. По-късно Николай бил ръкоположен за епископ, а шапката му, дългата дреха, бялата брада и червеното наметало се превърнали в негова запазена марка. След смъртта му той бил провъзгласен за светец. Образът на свети Николай се свързва с щедростта и добротата и той се смята за първообраз на съвременния Дядо Коледа.

Дядо Коледа 2Първообразът на добрия старец можем да търсим още и в древните богове – северният Один, летящ из зимното небе, който можел да лекува болести и да предсказва бъдещето; древногръцкият Посейдон – богът на моретата и земетресенията, който с тризъбеца си управлявал вълните; римският Нептун, който също владеел моретата. В славянската традиция този аналог е намерен в образа на Даждбог – богът на слънцето.

В началото на XVII век холандски преселници в Северна Америка основават колония – Ню Амстердам, станала през 1664 година Нови Йорк (днес Ню Йорк). За няколко десетилетия холандският обичай да се празнува свети Николай се разпространява в Съединените щати. За американците Синтерклаас става набързо Санта Клаус.

Дядо Коледа 3Приветливият раздавач на подаръци, представен като белобрад старец с дълга мантия и качулка, и дори понякога с епископски одежди, все пак си останал нравоучителен персонаж. Той възнаграждавал децата, които заслужавали, и наказвал неблагодарните и мързеливите.

След няколко десетилетия християнското общество намира за по-уместно да приближи този „празник на децата” към празника на детето Иисус. По този начин в християнските семейства свети Николай започва да прави обиколката си през нощта на 24 декември.

През 1809 година писателят Уошингтон Ървинг споменава за първи път за въздушните пътешествия на свети Николай при традиционното раздаване на подаръците.

Дядо Коледа 4Добрият старец, такъв, какъвто го познаваме днес, се ражда във въображението на зъболекаря Клемент Кларк Мур през 1822 г. Тогава американецът написал поемата „Разказ за посещението на свети Николай”. В творбата си Мур описал Дядо Коледа като закръглено джудже, което идва с шейна от Севера, дърпана от осем елена. В дните преди Коледа той ходил от покрив на покрив, тихичко се спускал по комина, за да влезе в домовете и да остави подарък на децата във висящите до камината чорапи.Клемент Мур написал поемата като подарък за децата си. През 1823 г. той я публикувал, като не написал името си, а заглавието променил на „Нощта преди Коледа”. Поемата бързо станала популярна не само в Америка, но и в Европа.

През 1863 г. карикатуристът Томас Наст от Ню Йорк за първи път нарисувал Дядо Коледа. В празничното издание на „Харпърс Магазин” той пуснал картинки на стареца, но вече с човешки ръст, бяла брада, закръглено тяло и дрехи от червен сатен, шапка със заострен връх, обувки с обли върхове и бял колан. Наст нарисувал също и дома на Дядо Коледа, с малка работилница за играчки, която се намирала на Северния полюс. Добродушният старец наблюдавал всички деца по света по света и в огромна книга записвал малчуганите, които са били послушни през годината.В продължение на близо 30 години Наст изобразява в стотици рисунки всички аспекти на легендата за Санта Клаус. През 1885 година той официално заселва Дядо Коледа на Северния полюс чрез една рисунка, на която са изобразени две деца, разглеждащи върху карта на света маршрута на пътуването му от Северния полюс до Съединените щати.

Дядо Коледа 5Домът на Дядо Коледа в Лапландия се е превърнал в голяма туристическа атракция. В дните преди Рождество Христово къщата е посещавана ежедневно от над 5000 души, като голяма част от хората, които идват, са от Япония и Европа.Домът на добрия старец е разположен на няколоко километра извън столицата Рованиеми – в градчето Корвантунтури. Популярността на Лапландия идва в началото на 50-те години на XX век, а дотогава зад Полярния кръг било снежна пустош.

Образът на Дядо Коледа печели световна популярност благодарение на реклама на „Кока-Кола”. През 1931 г. художникът на компанията Хадън Сандблъм направил реклама, в която старецът в червени одежди пие популярната напитка. От този момент Дядо Коледа се превърнал в любимец както на децата, така и на родителите в целия свят.

Децата пишат на Дядо Коледа от незапомнени времена. Към 90-те години на 19 век пощите са били препълнени с писма за Дядо Коледа всеки декември. Има големи различия в правилното изписване на името му, както и на адреса – Северния или Южния полюс. Освен това в пощите не са знаели какво да правят с писмата. Но децата продължават да вярват, че Дядо Коледа ще прочете техните писма и ще им донесе желаните и очаквани от тях подаръци.

Дядо Коледа 6Дядо Коледа е легендарна фигура, традиционен патрон на Коледа в много страни. Образът му се е изменял според вкуса и културата на всяка от тях, но в повечето случаи ние го свързваме с веселия, доброжелатетелен, пълничък човек в червен костюм, носещ чувал, пълен с подаръци.

В САЩ, Канада, Австралия и в страните от Западна Европа децата очакват подаръците да им бъдат донесени от Санта Клаус, също толкова обичан, колкото и неговият „колега” Дядо Мраз. Австралийският Санта Клаус е същият, какъвто е и американският, само че е по бански и на скутер, тъй като в Страната на кенгурото през декември е лято и температурите са изключително високи. В Англия пишат писма с желания до Фадър Крисмас – Татко Коледа. След това ги изгарят в камината.
Смята се, че димът ще изпрати посланието до адресата. В Италия е популярен Бабо Натале със своята спътница Бефана. Старата и добра вещица всяка година влиза в дома през комина и оставя подаръци за децата. Тези, които са слушали и са се държали добре, получават сладкиши, орехи, мед и сушени плодове. А лошите намират въгленче, морков, чесън. Във Франция новогодишният добряк е наречен Пер Ноел. Целият е облечен в бяло, носи широкопола шапка. Много обича топлото и сигурно затова оставя подаръците край камината в детско ботушче. Във Финландия прочутият новогодишен вълшебник се казва Йоулупукки. Името не е избрано случайно. „Йоулу” означава Рождество, а „пукки” – козел. Преди много години Дядо Коледа носил кожух от козя кожа и отнасял подаръците с помощта на козел. Финландският Йоулупукки носи висока конусообразна шапка и червена одежда. Обкръжен е от джуджета с островърхи шапчици. В Швеция новогодишните герои са два: добрият старец с голям нос Юлтомтен и джуджето Юлнисан. Те оставят новогодишДядо Коледа 7ните подаръци на перваза на прозореца. Това далеч не са всички „колеги” на Дядо Коледа. В Австрия очакват подаръци от Силвестър, в Гърция и Кипър от Айос Василис (Свети Василий), в Китай от Шо Хин. Да не забравим Одзи сан от Япония и Папа Паскуал от Колумбия.

Разбира се, има и още много други. Въпреки различните си имена обаче, всички „колеги” на Дядо Коледа имат и някои общи черти – винаги успяват да се промъкнат в дома и да оставят както подаръци, така и частица вълшебство по празниците.

Легенда за бялата пеперуда

Зад гробището на храма Содзанджи, в покрайнините на столицата, дълго стояла самотна колиба, в която живеел старец на име Такахама. Съседите го обичали заради доброто му сърце, но почти всички го смятали за леко побъркан. Защото редно е всеки мъж, освен онзи, който е дал пост на Буда, да се ожени и да си създаде семейство. А Такахама не се бил посветил на вярата, но и не скланял да се ожени. Никой не знаел да е имал някога любовна връзка с жена. Тъй че повече от петдесет години той живял съвсем сам.

Едно лято Такахама се разболял и разбрал, че не му остава много да живее. Тогава той изпратил да извикат вдовицата на брат му и единствения й син – момче на около двадесет години, към което бил силно привързан. Те веднага дошли и направили всичко каквото могли, за да облекчат последните часове на стария човек. Един мрачен следобед, докато вдовицата и синът й бдели край постелята му, Такахама заспал. Точно тогава в стаята влетяла голяма бяла пеперуда и кацнала на възглавницата на болния. Племенникът я отпъдил с ветрило, но тя веднага се върнала. После пак я отпъдили, за да кацне тя за трети път. Тогава момъкът я изгонил навън и я гонил, докато минала през градината, а после и през една отворена порта и влязла в гробището на близкия храм. Само че пеперудата продължила да пърха над главата му, сякаш не искала да си иде, и се държала тъй необикновено, че момъкът се зачудил дали това е наистина пеперуда или ма – зъл дух. Той пак я погнал и я последвал навътре в гробището, докато видял, че тя лети към един гроб – гроб на жена. Там пеперудата внезапно и неочаквано изчезнала и той напразно я търсил. Сетне разгледал надгробната плоча. На нея било издълбано името „Акико” и непозната фамилия, както и надпис, според които Акико починала на осемнадесет години. Очевидно надгробието било поставено преди около петдесет години, защото било почти изцяло обрасло с мъх. Но и друго било очевидно – че някой се грижел добре за гроба: на него имало свежи цветя, а водата във вазичката била наскоро сменена.
Още щом младежът се върнал в стаята на болния, майка му го посрещнала с печалната вест, че чичо му е издъхнал. Смъртта била настъпила безболезнено, докато спял, и лицето на покойника било усмихнато.
Младежът разказал на майка си какво е видял в гробището.
– Ах! – възкликнала вдовицата. – Та това трябва да е Акико!
–   Но коя е тази Акико?

Майката отвърнала:

– На младини добрият ти чичо бе сгоден за едно очарователно момиче на име Акико-дъщеря на негов съсед. Акико почина от туберкулоза малко преди сватбения ден и отреденият за нея съпруг страдаше безмерно. След погребението й той се закле никога да не се жени и си построи тази къщурка край гробището, за да е близо до гроба на своята любима… Това беше преди повече от петдесет години. И всеки божи ден през тези петдесет години, и зиме, и лете, чичо ти ходеше на гроба на Акико, молеше се, почистваше го и принасяше на него дарове. Но не обичаше да се споменава за това, а и самият не отваряше дума… Ала ето че най-сетне Акико дойде при него: бялата пеперуда е била душата й.