Легенда за водната лилия

Водни лилииВеднъж Великият Воин решил да остави знак за своите умения и подвизи. Той бил много силен, бърз и ловък. Пуснатите от него стрели летели по-бързо от мълния, човешкото око не можело да проследи полета им. И той замислил да пусне една стрела в небето, като се надявал тя да остане там навеки в памет на неговата сила и ловкост.

– Звезди – обърнал се той към небето, – приемате ли моята стрела сред вас, за да остане тя в небесата в знак на моята ловкост и сила?

– Ако достигнеш до нас, какво пък…Приемаме и ще я оставим сред нас – отговорили Полярната звезда и Вечерницата.

Великият Воин натегнал тетивата на лъка си с всичка сила и пуснал стрелата. Тя се извисила в небето, разрязвайки облаците. Като видели това, двете звезди се спуснали да я ловят. Те летели почти със същата скорост като стрелата на Великия Воин и не обръщали внимание на нищо около себе си. Гонейки стрелата, цепели въздуха, но в един миг се сблъскали една в друга. Небето засияло от искри и елмази, които светнали при удара и се посипали към земята.

Великият Воин бил смаян от гледката, но нещо друго го поразило повече. Всички искри, които падали във водата, се превръщали във великолепни цветя.

– Да! Аз не можех да предвидя такъв изход от всичко това. Цветя! Великолепни цветя, това е много по-добре да оставя след себе си на хората.

И днес в езерата цъфтят водни лилии, спомен за силата и ловкостта на Великия Воин.

 

Ню

Ню – 鵺, е легендарно същество от японската митология. На външен вид изглежда като Химера (съставено от части на различни животни) с глава на маймуна, тяло на енотовидно куче, тигрови лапи и змия вместо опашка. Може да се придвижва като се превърне в черен облак. Ню обикновено носи нещастие и тъга. Според една легенда император Хейке се разболял защото едно такова Ню се било скатало на върха на резиденцията му през лятото на 1153. Императора оздравял чак след като самурая Минамото Йоримаса не убил съществото. Това станало като се качил на покрива и изстрелял запалена стрела. Веднага от облака паднало тялото на мъртвото Ню, което по-късно Минамото хвърлил в японско море. Местна добавка към историята разказва как тялото продължило да плава покрай бреговата ивица и местните, уплашени да не ги сполети проклятие го взели и заровили.

Язон отива при Еет

(Продължение 10)

На другата сутрин аргонавтите се събудили рано. Събрани на съвещание, те решили Язон да отиде с Фриксовите синове при цар Еет и да го помоли доброволно да предаде на аргонавтите златното руно и само ако гордият цар откажел, тогава трябвало да прибягнат към сила.

С жезъла на мира в ръка, Язон се отправил към двореца на Еет. Богиня Хера закрила Язон и спътниците му с гъст облак, да не би жителите на Колхида да осуетят срещата им с владетеля. Когато доближили до стените на града, облакът се разнесъл и те видели двореца. Той бил величествен-с високи стени и много кули по тях, издигащи се към небето. Широки врати, украсени с мрамор, водели за двореца. Редици бели колони, образуващи портик, блестели на слънцето. Цялата богата украса на двореца била изработена от Хефест в благодарност за това, че Еетовият баща, богът на слънцето Хелиос, извлякъл изтощения в боя с гигантите Хефест от флегрейските полета й го откарал надалеч със своята златна колесница. Дворецът се състоял от много постройки-чертози. В най-разкошния чертог живеел цар Еет с жена си, в друг – синът му Абсирт, на когото колхидците, заради красотата, дали прозвището Фаетон (сияещ). В останалите пък чертози живеели дъщерята на Еет, Халкиопа, жена на умрелия Фрикс, и по-малката Еетова дъщеря Медея-голяма магьосница, служителка на богинята Хеката.

Когато Язон и спътниците му влезли в двора на Еетовия дворец, от своите чертози се показала Медея. Тя отивала да навести Халкиопа. Като видяла чужденците, Медея извикала от учудване. При вика й Халкиопа излязла и видяла своите синове. Радвайки се, че са се завърнали, тя се затичала към тях. Халкиопа прегръщала, целува синовете си, с които не очаквала вече да се види някога. От шума бил привлечен и Еет. Той поканил чужденците да влязат в неговия дворец и заповядал на слугите си да приготвят разкошна гощавка. Докато Язон и Еет си разменяли приветствия, от високия Олимп се спуснал на златните си криле Ерос. Скрит зад една колона, той извадил златна стрела и опънал тетивата на своя лък. После, невидим за всички, Ерос застанал зад гърба на Язон и запратил стрелата си право в сърцето па Медея. Стрелата пронизала сърцето й и тя веднага почувствувала любов към Язои.

Язон влязъл със спътниците си в Еетовия двор. Там царят на Колхида ги поканил да се излегнат край трапезата. По време на пиршеството Аргос разказал на Еет как той и братята му са претърпели корабокрушение, как бурните вълни са ги изхвърлили на остров Аретиада и как са ги намерили там, умиращи от глад, аргонавтите. Аргос разправил още защо е пристигнал Язон с героите в Колхида. Щом чул Еет, че Язон иска да придобие златното руно очите му гневно заблестели и той страшно се намръщил. Еет не вярвал, че героите са доплавали за златното руно, той си мислил дали синовете на Фрикс не са си поставили вече за цел да завладеят властта над цяла Колхида и затова са довели гръцките герои със себе си? Еет обсипал Язон, с укори, той искал да го изпъди от двореца и го заплашил със смъртно наказание. Теламон бил вече готов да изсипе гневни думи в отговор на заплахите на царя, но Язон го възпрял. Той се стараел да успокои Еет; уверявал го, че той и другарите му са доплавали до Колхида само за златното руно и обещал на царя да извърши каквито подвизи са необходими ако за награда царят му даде златното руно. Еет се замислил. Тъй като бил решил вече да погуби Язон, той му казал:

– Добре, ще получиш руното, но преди това изпълни следното мое поръчение: изори нивата, посветена на Арес, с моя железен плуг, в който ще запрегнеш медноноги, бълващи огън бикове. Засей тая нива със зъби от дракон, а когато от драконовите зъби израснат облечени в железни ризници воини, влез в бой с тях и ги унищожи. Ако изпълниш това, ще получиш руното.

Язон не отвърнал веднага на Еет, а помислил и промълвил:

– Съгласен съм Еет, но и ти трябва да изпълниш обещанието, което даваш. Нали знаеш, че аз не мога да се откажа да изпълня твоето поръчение, щом веднъж по волята на съдбата съм дошъл тук, в Колхида.

Като казал това, Язон и спътниците му напуснали двореца.

Молбата на Хера и Атина

(Продължение 9)

Когато аргонавтите пристигнали в Колхида, великата богиня Хера и богиня Атина се посъветвали на високия Олимп как да помогнат на Язон да придобие златното руно. Богините решили да отидат при богинята на любовта Афродита и да я помолят да заповяда на сина си Ерос да прониже със златна стрела сърцето на Медея, дъщеря на Еет, и да й внуши любов към Язон. Богините знаели, че единствено магьосницата Медея можела да помогне на Язон в опасния му подвиг.

Когато двете богини отишли при Афродита, тя седяла на богат златен трон и със златен гребен решела разкошната си коса. Афродита станала да ги посрещне и любезно ги поздравила. Като поканила богините да седнат на златни пейки, изковани от самия Хефест, богинята на любовта ги попитала за какво са дошли. Те й разказали по какъв начин искат да се помогне на героя Язон и помолили Афродита да заповяда на Ерос да прониже сърцето на Медея. Афродита се съгласила. Богините се простили с Афродита, а тя отишла да търси своя палав син. Ерос в това време играел на зарове с Ганимед. Хитрият Ерос бил надиграл простодушния Ганимед и високо му се надсмивал. Точно в тоя момент Афродита се приближила към него. Тя прегърнала сина си й му казала:

– Слушай, немирнико. Искам да ти възложа една работа. Вземи по-скоро лъка и стрелите си и отлети на земята. Там, в Колхида, пронижи със стрела сърцето на Медея, дъщерята на цар Еет. Нека тя се влюби в героя Язон. Ако ти изпълниш това, ще ти подаря играчката, която някога Адрастея беше направила за малкия Зевс. Само че трябва още сега да литнеш-това трябва да стане колкото е възможно по-скоро.

Ерос молел майка си да му даде предварително играчката, но майката, познавайки хитростта на момченцето, не се съгласила преди то да изпълни поръчението й. Като се убедил, че нищо няма да получи от майка си, преди да изпълни възложената му задача, Ерос грабнал лъка и стрелите си и бързо литнал от високия Олимп към земята – за Колхида, а златните му криле заблестели на слънцето.

Следва продължение…

Пристигане в Колхида

(Продължение 8)

Дълго плавали аргонавтите покрай бреговете на Евксинския Понт. Покрай много страни минали те, много и различни народи видели. Най-сетне в далечината се показал остров. „Арго” бързо се приближавал към острова; не бил вече далеч брегът. Изведнъж от острова се вдигнала във въздуха голяма птица, крилете на която блестели на слънчевите лъчи; тя прелетяла над „Арго” и отронила едно от перата си, което паднало върху героя Оилей. Като стрела се забило перото в рамото на Оилей, кръв шурнала от раната и раненият герой изпуснал веслото. Другарите на Оилей измъкнали перото от раната му. С учудване гледали аргонавтите перото и видели, че то е медно и остро като стрела. В този миг над острова се издигнала друга птица и полетяла към „Арго”, но нея вече я чакал героят Клитий с лък в ръцете. Щом птицата се приближила към кораба, Клитий пуснал стрела по нея и убитата птица паднала в морето. Като видели тая птица, покрита с медни пера, аргонавтите разбрали, че това са птиците стимфалиди.

Преди да слязат на брега, аргонавтите започнали да крещят, да удрят с копия и мечове по щитовете си. Птиците се издигнали на грамадно ято над острова, полетели високо над „Арго” и върху героите се изсипал истински дъжд от пера-стрели. Героите се запазили от тия стрели с щитовете си. А птиците, след като направили кръг над кораба, скоро се скрили далеч зад хоризонта.

Аргонавтите слезли на брега на Аретиада и вече искали да се разположат за почивка, когато срещу тях излезли четирима млади хора. Младежите били страшно изтощени, дрехите им висели на парцали по тях, едва прикривайки тялото им. Това били синовете на Фрикс. Те били напуснали Колхида, за да се върнат в Орхомен, но по пътя претърпели през една бурна нощ корабокрушение и само благодарение на щастлива случайност вълните ги изхвърлили на остров Аретиада, където именно ги намерили аргонавтите. Героите се зарадвали, че ги срещнали; особено доволен бил Язон: нали младите хора му били роднини. Аргонавтите нахранили младежите, дали им нови дрехи и им казали, че отиват в царството на Еет за златното руно. Най-възрастният от младежите, Аргос, обещал да помага на аргонавтите, но ги предупредил, че Хелиосовият син, цар Еет, е силен, жесток и никому не прощава. Ала нищо не било в състояние да спре аргонавтите да изпълнят веднъж взетото решение – да придобият златното руно.

На следната утрин аргонавтите прбдължили пътуването си. Дълго плавали те. Най-сетне в далечината подобно на облаци, отрупани на хоризонта, се показали върховете на Кавказ. Сега вече и до Колхида не било далеч.

С устрем се носел „Арго”, тласкан от равномерните удари на веслата. Вече слънцето се скривало, спущайки се в морето. По вълните пробягнали вечерните сенки. Високо над кораба се зачуло размахване на криле. Летял един грамаден орел към скалата, на която бил прикован титанът Прометей. От размахването на огромните криле на орела по морето задухал вятър. Орелът изчезнал в далечината и до аргонавтите стигнали тъжните, тежки стенания на Прометей; отдалеч се донасяли те и ударите на веслата ги заглушавали от време на време.

Брегът вече бил близо. Ето и устието на река Фазис се виждало. Язон извършил благодарствено възлияние на боговете и призовал тези на Колхида и душите на умрелите герои да му помогнат в опасното начинание. Героите от „Арго” заспали спокойно. Те стигнали там, закъдето били тръгнали – Колхида, близо до столицата на цар Еет, но още много опасности имало да преминат.

Следва продължение…

Златната стрела

Живял на земята приказен богатир, със  сила нечувана, със смелост невиждана. Той имал удивително оръжие – вълшебна  златна стрела. Но не с това стрелата била известна, че била от чисто злато  изкована, със скъпоценни камъни украсена, а с това, че притежавала чудесно  свойство. Достатъчно било богатирът да вземе своя лък, да опъне тетивата – и  летяла стрелата до края на света с такава бързина, че човешкото око не можело  да я проследи. И там, където тя падала, възпламенявал се въздухът, закипявала  водата, разтрепервала се земята, загивало всичко живо. Страшно било това оръжие,  ни с перо да го опишеш, ни в приказка да го разкажеш.

За щастие то се  намирало в надеждни ръце. Богатирът бил честен човек, справедлив и огнената  стрела без необходимост не използвал. Други държави той не нападал, и неговата  родина враговете не нападали – страхували се. Страхували се, но в същото време  мечтаели да притежават това смъртоносно оръжие, за да покоряват чуждите земи. Но  не било възможно! Зорко пазел богатирът вълшебната стрела, скрил я дълбоко под  земята.

Много много години живял богатирът и много години пазил чудодейната стрела.  Но ето дошло време да се раздели с живота.  Замислил се богатирът: На кого да  предаде стрелата? На синовете си наследници? Не трябва. Макар че те са войни  честни и смели, те са още млади. Няма да могат да удържат на съблазанта да  изпробват силата на оръжието – и ще избухне тогава братоубийствена война. На кого още? Има ли на земята човек, достатъчно силен и благоразумен, на  когото може да се довери стрелата, без да се опасява, че той ще я използва за  зло на хората? Няма такъв човек, не се е родил още! Не бива да се оставя на  земята огнената стрела, защото злите, алчните хора, притежавайки такова страшно  оръжие, могат да подпалят всеки свят и да го разрушат до основи. И решил  богатирът да скрие вълшебната стрела така, че никой да не може да я намери през  хилядолетията. И едва тогава, когато хората, най-накрая, престанат да воюват,  когато се научат да ценята и пазят мира – тогава те ще намерят стрелата, за да  използват нейната чудодейна сила за мирен труд.

Извикал богатирът своите синове и им казал:

– Деца мои, аз съм стар и тежко болен. Не ми остава да живея много. Чуйте  моята последна повеля: отворете подземието ето с тези ключове, вземете златната  стрела, за страшната сила, на която вие сте слушали, и я хвърлете в средата на  Черното море, в най-дълбокото.

Тръгнали синовете да изпълняват желанието на умиращия си баща, взели  вълшебната стрела и още същата нощ се отправили на път. Дълго ли вървели те,  кратко ли, и ето че пред тях се показали сини планини. Със своите високи върхове  те подпирали синьото, прозрачно, като че ли от кристал небе. Изкачили се братятя  на планините и пред погледа им се открила величествена картина: далече-далече  долу се простирало огромно безбрежно море. Обвито в утринна розова завеса, то  още спяло. В неговите тихи води се отразявал червения кръг на изгряващото  слънце. Това било Черно море. И изведнъж братята разбрали, че им е жал да се  разделят с драгоценната стрела, и честолюбиви мечти ги завладяли.

– Послушай, братко, – внимателно казал по-малкият, – защо да хвърляме такова  богатство в морето? Нали то е наше наследство…

– Да, – съгласил се  по-големият, – вълшебната стрела по право трябва да принадлежи на нас, и е  глупаво просто така да се откажем от нея…

– А ако ние притежаваме огнената  стрела, – продължил по-малкият брат, – ние ще превземем тази красива страна, ще  построим на върха на планината замък, ще си вземем за жени най-прекрасните от  прекрасните…

– Да, но защо само една страна! – възкликнал по-големият брат.  – Ние ще можем да превземем всички страни, които знаем и които още не знаем. Ние  можем да имаме много жени, на нас безпропотно ще ни се подчиняват всички. Ние ще  станем владетели на света…

И се договорили братята, че ще скрият стрелата в  планината, а на баща си, ако още не умрял, докато се върнат, ще му кажат, че са  изпълнили волята му. Както се договорили, така и направили. Оставили чудодейната  стрела в една пещера, затворили входа с огромен камък и се върнали по обратния  път.

Колко голямо било тяхното удивление, когато, връщайки се в къщи, те  узнали, че баща им по някакъв начин е разкрил техния замисъл. С негодувание се  нахвърлил старецът на своите синове, като ги обвинил в родителско  непослушание.

– Аз няма да умра дотогава, – казал той, – докато чудодейната  стрела не попадне на дъното на Черното море.

Тогава синовете, като се убедили, че е невъзможно да запазят за себе си  вълшебното оръжие, отново се отправили към бреговете на далечното море и с тъга  изпълнили желанието на баща си. Огнената стрела паднала в морската бездна.  Потъмняло от гняв морето, закипяли, развълнували се неговите тихи води.

И  оттогава не може да се успокои Черно море. Отново и отново се бунтува то,  клокочи, повдига огромни вълни, опитва се да изхвърли от недрата си  смъртоносното оръжие.