Легенда за принцеса Мара

ЦаревецС нахлуването на турците от юг над Търновското царство надвиснала голяма опасност. Иван Шишман, българския цар по онова време бил изправен пред сериозна дилема. Той се нуждаел от време, за да отблъсне вражеските сили. Султан Мурад бил чувал за красотата на Иван Шишмановата сестра и я поискал за съпруга. Сърцето на царя се разкъсвало, но той знаел, че трябва да я пожертва. Принцеса Мара щяла да краси царският харем, за да спаси българските земи и хора.

Когато хората на султана пристигнали, за да я отведат тя помолила да и позволят да види за последен път местата, където била родена и израстнала. На зазоряване тя напуснала хълма Царевец, минала през Арбанашкото плато и се изкачила на белите скали край Лясковец. Оттам тя наблюдавала своите красиви родни земи и дълго плакала неутешимо. Хората разказват, че на местата, където падали сълзите й, израстнали гроздови издънки; хората ги култивирали и от тях се родило прекрасно грозде. Такива лози не съществували по тези земи преди. Зърната били големи, чисти и тежки, точно като сълзите на принцесата. Дори на този ден, в средата на Август, на празника Успение Богородично, хората сбират грозде и отправят благословии към божията майка, а също така споменават и българската принцеса.

Мара продължила да върви и достигнала до поле, точно под царския дворец. Там тя трябвало да се сбогува със нейните близки: със семейството си, с прителите си и целия български народ. Раздялата била много болезнена. Всички осъзнавали високата цена, която дъщерята на Иван Александър трябвало да плати. Всички плачели и се молели за нея и за самите себе си. Онази нощ камбаните мълчали и никой не запалил кандилото пред иконата в дома си. Мрак се спуснал върху целия град и върху душите на българския народ. Хората от Търново нарекли мястото, където за последен път видяли тяхната принцеса, Марино поле (Марно поле).

Отоманският мост

Отоманският мостКаменният мост над река Марица в Свиленград  е направен от едри блокове бял камък, с 21 свода и дължина 295 м. Мостът е строен през първата половина на XVI в. Според надписа върху него той е строен от султан Сюлейман.

Популярна легенда обаче приписва строежа на везира Мустафа. Според нея той жертвал живота си за благополучието на българските си поданици. Историята разказва, че Мустафа паша поканил майстор от Епир и му плащал да построи мост в полза на хората. Съоръжението се оказало толкова великолепно, че самият султан пожелал да го купи – не само от естетически съображения, но и с надеждата да събере добри такси от преминаващите по него. Притиснат от ултиматум и заплашен с уволнение, везирът решил, че единственият начин да запази честта си и да остави моста в полза на поданиците си е да се самоубие. Точно това и направил, като оставил Сюлейман вбесен, но безпомощен.

Султанът проклел онзи, който пръв минел по моста. Суеверните българи се стреснали  и постигнали негласен консенсус да не използват съоръжението. Положението било спасено от бащата на везира, който решил да се жертва, за да не се окаже самоубийството на сина му напразно. Легендата завършва драматично с преминаването му по моста.

Днес от една страна мостът на Свиленград тъне в забрава – поради разположението си в непопулярния граничен район с Турция. От друга страна, обаче, и до сега няма постройка в Свиленград, която да засенчва отоманското съоръжение над Марица.

Кадин мост

Кадин мост 1На пътя Кюстендил – Дупница над река Струма при с. Невестино е издигнат здрав мост с внушителна и оригинална архитектура – пет свода със сталактитови орнаменти и розети по стълбовете, които  подпират стометровия гръбнак на моста. Според надписа на турски език върху гранитна плоча, зазидана в източния парапет от южната му страна, мостът е построен през 1469-1470 година по нареждане на Ишак (Исак) паша, везир на султан Мехмед ІІ. Изграждането на моста е свързано с две легенди.

Едната от тях разказва, че трима братя от близкото село строели мост над Струма, ала нощем речната стихия събаряла и отнасяла съграденото през деня. Стреснали се тримата майстори, че няма да могат да изградят моста без да принесат жертва. А и не искали да посрамят името си и майсторската си чест. С люта болка на сърце решили, заради здравината на строежа, да вградят онази от съпругите, която първа донесе закуска на своя мъж. Подранила най-младата снаха – Струма невеста, жена на майстор Манол. Младата булка носела на едната си ръка своята първа рожба, пеленаче, а в другата – яденето. Едва издумала „Помози бог, майстори!”, и братята скочили, сграбчили я и насила я зазидали в основите на средния свод. Докато я зазиждали, тя се молела да й оставят отвън гърдите и да й направят дупки за очите, за да може да кърми и да гледа детето си. Майсторите останали непреклонни – строежът искал скъпа жертва и те трябвало да я дадат. Плачейки и кърмейки детето си за последен път, Струма невеста издъхнала.

Местните хора разказват, че и до днес, когато придойде реката, в нощна доба се чува писъкът на злочестата майка. Млякото от гърдите й се вкаменило, както е текло по зида. Безмлечни майки от целия Кюстендилски край дохождали на моста, откъртвали късчета от гранита, варели ги и пиели водата, та да им дойде мляко за рожбите.

Кадин мост 2Според друго, по-късно предание, мостът е сватбен подарък от султан Мурад за една смела българска невеста. Турска войска начело със султана преминавала по тези места. Когато приближили река Струма на мястото на сегашния Кадин мост, насреща им се задала българска сватба от близкото село. Уплашили се сватбарите, много от тях побегнали. Други обаче след колебание решили да не бягат пред войските, толкоз повече, че и самият султан вървял с тях. Когато се срещнали войска и сватбари, невестата, както бил българският обичай от онова време, се поклонила на войската, поклонила се и три пъти на султана и го дарувала с невестниски дар. Впечатлен от красотата и смелостта на българката и трогнат от показаното уважение, той я попитал какво иска за подарък от него, за да запомни тази среща на сватбата си. Нямало тогава мост над Струма и невестата рекла: „Царю честити, нищо друго ти нечем за спомен, но бродината тува ни е много мачна…”

Досетил се султан Мурад за желанието на невестата и заповядал да се построи мост на река Струма точно на мястото, дето станала срещата със сватбарите. Мостът бил построен и наречен Невестин мост, Кадън кюпруси на турски, произнасяно по-късно Кади кюприси или Кадин мост, уж по името на някой-си кадия, който се погрижил за съграждането му. Близкото село и до днес се нарича Невестино.

 

Диамантът Хоуп

Диамантът Хоуп 1Историята на така наречения Диамантът на Хоуп, започва през XVII век. Тогава френският бижутер и търговец Жан Баптист Таверние го донесъл от Индия във Франция. Предполага се, че той бил изкопан от прочутите мини в Голконда, Индия. Формата му се доближавала до триъгълната, бил само грубо шлифован и тежал 112 карата. Няма точни сведения как Таверние се е сдобил с камъка. Според едни той го купил, а според други е бил откраднат от индийски храм, където, според легендата, било третото око в статуята на богиня на смъртта и разрушението Кали. Втората версия подхранва именно легендата за проклятието, което носи диамантът. Таверние продава камъка на крал Луи XIV през 1668 г. Малко по-късно изгубва всички свои имения и пак тръгва към Индия. Но смъртта го застига на 84-годишна възраст в Москва. Френски кралски ювелир шлифовал камъка през 1673 г., но оставил от него „само” 67 карата. Той бил поставен в обков от злато и прикрепен към лента, която кралят носел при официални церемонии. Над един век диамантът се появявал по шиите на френските крале и кралици – от Диамантът Хоуп 2Луи XIV до Луи XVI. След това дошла френската революция и през август 1792 г., месеци преди екзекуцията на Луи XVI и почти година преди гилотинирането на съпругата му Мария Антоанета (която често носела синия диамант), кралските бижута са конфискувани и предадени на революционното правителство. Но на 17 септември същата година цялата колекция била открадната и диамантът изчезнал. Камъкът се появил отново около средата на XIX век в описанието на колекцията на британеца Хенри Филип Хоуп, но вече тежал само 45,2 карата. До 1901 г. получилият вече име брилянт „Хоуп” остава в семейната колекция. Тук зловещите събития, които го съпровождат, продължават — Хенри Хоуп умира от загадъчна болест, наследникът на банкера се разорява и за да изплати дълговете си, го продава, както се предполага, на турски колекционер, загинал по време на морска буря. Брилянтът обаче оцелява и се появява в Турция, където през 1905 или 1906 г. семейство Евелин и Едуард Маклин го виждат в двореца на турския султан Абдул Хамид Втори. Султанът платил 450 000 долара за него и го дал на любимата си жена Субая. Тя обаче спретнала дворцова интрига срещу султана и била екзекутирана. Но Абдул усетил, че се готви още нещо срещу него и затова нелегално изнесъл диаманта във Франция за продан. Но междувременно бил детрониран и парите отишли за новото правителство. Така Диамънтa на Хоуп се оказал в ръцете на Пиер Картие.

Диамантът Хоуп 3В Париж на него попада отново същата Евелин Маклин, която била дъщеря на собственика на вестник Вашингтон Поуст. Богатата американка е пленена от гледката и наброява за брилянта 187 000 щ. долара. Купувайки го, Евелин Маклин занася камъка в католическа църква, за да бъде свалено проклятието от него. Последвалите събития обаче говорят по-скоро за липсата на ефект от свещенодействието, защото богатият й съпруг се пропивал все повече, свекървата на Евелин починала от скоротечна и твърде необичайно протекла пневмония, свекърът й предложил на Евелин да се разведе със сина му и да се омъжи за него, но това не станало и след смъртта му се оказало, че е лишил от наследство потомъка си. Първородният син на Евелин, кръстен на загиналия ѝ при катастрофа брат Винсент, бил блъснат от кола, прибрал се привидно здрав, без счупвания и болки в къщи, но починал през нощта от вътрешен кръвоизлив. По-късно съпрузите Маклин се развеждат, а дъщерята на Евелин се самоубила със сънотворни таблетки.

Диамантът Хоуп 4След смъртта на Евелин Маклин, през 1949 г. брилянтът „Хоуп” е продаден за 176 000 щ. долара на ювелира Хари Уинстън, който го дарил на Смитсоновия институт във Вашингтон. Когато дарението било оповестено, пристигнали много писма от американци, разтревожени за бъдещата съдба на новия собственик на брилянта – Съединените щати.

Днес наричат брилянта „Хоуп” най-скъпият малък предмет на света и оценяват стойността му на 200 млн. щ. долара, т.е. почти по 5 млн. щ. долара на 1 карат от него.

Цената на спокойствието

Цената на спокойствиетоЕдин султан заедно с любимия си слуга се отправил на морско пътешествие. Слугата, който никога дотогава не се бил впускал в плаване по море и още повече, като дете на земята, никога не бил виждал морски простори, седейки в трюма, виел, жалвал се, треперел и плачел през цялото време. Екипажът се отнасял добре с него, опитвали се да го успокоят. Но думите на съчувствие стигали само до ушите му, но не и до сърцето му, измъчено от страх. Владетелят едва понасял виковете на слугата си, те му убивали цялото удоволствие от пътуването. Тогава пред него се явил мъдрият хаким, неговият придворен лекар: „Господарю, ако позволите, аз ще се опитам да успокоя слугата.” Султанът се съгласил с радост. Тогава лекарят заповядал на моряците да изхвърлят слугата през борда. Те охотно изпълнили заповедта, благодарение на която щели да се отърват от нестихващите крясъци. След първия шок слугата успял, пляскайки с ръце и крака и плюейки вода, да изплува и да се вкопчи в стената на кораба и започнал да моли да го качат обратно. Извадили го от водата и той тихичко седнал в един ъгъл. Повече нито една жалба не се отронила от устата му.
Султанът бил изумен и попитал лекаря:”Каква мъдрост се криеше в тази постъпка?” Лекарят отвърнал: „Твоят слуга никога досега не беше опитвал вкуса на морската сол. Не знаеше каква опасност може да представлява водата. И затова той нямаше откъде да знае и какво щастие е да почувстваш дъските на кораба под краката си.”

Цената на спокойствието и самообладанието познаваме само тогава, когато поне един път сме погледнали опасността право в очите.

Роксолана и Сюлейман Великолепни

Александра или Анастася (Настя) Лисовска се родила през 1506 г. в семейството на свещеник от Рогатин, малко градче (по онова време Полша), днешна Украйна. През 1522 г. девойката била заловена при едно от поредните нашествия на кримските татари. Според легендата това станало в навечерието на сватбата й. Отначало пленницата попаднала в Крим, но запленени от чара й татарите решили да я продадат в Истанбул. Тя имала късмет – попаднала в графата „скъпи вещи”. Причината се криела не само в чара й, но и във факта, че се смеела от сърце, а търговците не били виждали подобно нещо. Затова дъщерята на свещеника пристигнала в султанския харем с името Хурем (Веселата, Смеещата се). Тежките врати на харема хлопнали зад гърба й, когато била на 15 години (според някои източници, била на 19). И никой повече не чул истинското й име – Анастасия. По-късно тя станала султанша Хасеки, известна в Европа повече като Роксолана.

Съществуват много легенди за това, как Роксолана попаднала в полезрението на султан Сюлейман Великолепни. Една от тях разказва, че в деня, в който му представяли много по-хубави и по-скъпи от нея робини, една дребна фигурка изскочила напред, блъснала се в танцуващите одалиски и кръшно се разсмяла, а след това запяла странна песен. Харемът си имал своите строги правила и подобно поведение било нечувано. Затова евнусите чакали знак от султана – дали да приготвят скъпи дрехи за девойката или въже, с което да я удушат. Султанът обаче бил заинтригуван и удивен от необичайното поведение и още същата вечер Роксолана получила подарък-знак, че господарят ще я очаква в спалнята си. Последвали още покани и вечер след вечер султанът прекарвал в компанията й.

В началото тя не била претенциозна жена, подчинявала му се, изпълнявала желанията му. Пожелала само едно-да използва библиотеката на двореца. Сюлейман бил изненадан, но й разрешил. И един ден, когато се върнал от дълъг поход, с изненада установил, че прелестната девойка вече говорела няколко езика. Благодарение на своите познания и на любовта на султана, Роксолана ставала все по-известна. Започнали да говорят, че задържа вниманието на господаря с нечисти сили и магии, но тя не се притеснявала от завистта и лошите думи. Учила се от всичко, което дворецът й давал, вземала всичко, което животът й поднасял. Историците свидетелстват, че малката славянка наистина свободно говорела турски, арабски и персийски език, танцувала съвършено и декламирала стихове. Дори приела и исляма като вяра, така че никой не можел да я упрекне, че не играе по правилата на новата си родина. А султанът наистина бил заслепен и безумно влюбен. Не забелязвал никой друг, освен нея, Роксолана. И никой не предполагал, че робинята ще стане негова законна съпруга.

Постоянните интриги в двора на Сюлейман превърнали Роксолана в истински психолог. Тя изучавала хората и поведението им, винаги знаела какво да каже, как да реагира. Султанът открил в нейно лице един умен и добър съветник, затова често се допитвал до нея за държавните дела. А тя винаги била нащрек, защото в империята имало един основен закон на оцеляването: „Или ти унищожаваш, или унищожават теб!” Отношенията на Сюлейман и Роксолана минали през различни фази, но стигнали до своя логичен завършек – той я направил своя законна съпруга. Сватбата се състояла през 1530 г., а султанът бил невероятно щастлив. Двамата можели с часове да говорят за любов, държавни дела, изкуство. Често общували със стихове. Като истинска дама, Роксолана знаела кога трябва да замълчи, кога да възкликне и кога да се засмее. Появявала се пред султана и гостите му с открито лице, но въпреки волностите й я уважавали като образцова правоверна мюсюлманка. А тя не мислела само за себе си. По нейно време харемът се превърнал в център за красота и просветителство. Построила за еничарите нови казарми-дворци, дарила ги с нови привилегии. И докато Сюлейман воювал в далечни земи, султаншата реставрирала и обновила двореца Топкапъ, построила нови минарета.

Роксолана станала майка и дарила съпруга си с пет прекрасни деца – четири синове и една дъщеря. И тук срещнала голям проблем – наследник на престола бил синът на султана от първата му съпруга – Гулбехер. А Роксолана била наясно, че колкото и да я обича Сюлейман, положението й става нестабилно, ако първородният й син не наследи престола. И започнала да крои коварни планове. Първата й жертва станал везир Ибрахим, обвинен в прекалени симпатии към Франция и удушен по заповед на султана. Мястото му било заето от Рустем паша, който симпатизирал на Роксолана и получил като награда 12-годишната й дъщеря. Но това не го спасило. В един момент той се опитал да използва съпругата си и да действа срещу тъща си – бил уличен в предателство и убит за това. С много последователност и усърдие Роксолана успяла да убеди Сюлейман, че собственият му син от първата му жена – Мустафа, готви заговор срещу него. Султанът страдал, но наредил да го убият заедно с братята му и наследниците им. От болка и мъка майка му Гулбехер също починала. Но и това не било достатъчно сигурно за Роксолана и тя наредила да бъдат издирени и убити всички синове на Сюлейман, родени от наложниците му.

За 40 години брак Роксолана постигнала невъзможното-била провъзгласена за първа жена на султана, а синът й Селим станал наследник на престола, след като се погрижила да убият другия й син – Баязид. Целите и мечтите й били осъществени. Оставащите й години живот преминали спокойно. Роксолана починала на 18 април 1558 г. (според други източници – 1561 или 1563). След найната смърт Сюлейман провел активна дейност в нейна чест, в цялата империя били построени много сгради, посветени на нея. Разказват, че Сюлейман не повикал в покоито си нито една жена след смъртта на неговата любима съпруга. Наложниците му били обидени и разочаровани, но Сюлейман не пожелал да види нито една от тях в своята постеля.

Султанът умрял в нощта на 5 срещу 6 септември 1566 г. по време на военен поход. Тялото на падишаха (без сърцето му и вътрешностите му) закарали в Истанбул и погребали редом с това на Роксолана. Това било неговото желание – да бъде погребан в общ мавзолей с любимата жена. Може би двамата са се събрали отново в един по-хубав свят, казват романтиците. Дали това място е рая, трудно е да се каже, предвид жертвите, които амбициозната дама оставила по пътя си към върховете на властта, но все пак историята завинаги ще съхрани тяхната любов – на една робиня и на един властелин. На мъж и жена, открили общото помежду си, въпреки различията, които животът им бил дал по рождение.

Легенди за „Света София“ и съдбата на Константинопол

Съществуват стотици предания за „Света София”, които се разказват от уста на уста векове наред. Част от тях са документирани, а други са забравени. За основания през 537 г. храм, който до завладяването на Константинопол е катедрала на Патриаршията и в продължение на 481 години е използван като Джамията на великото завоевание, а през 1934 г. е превърнат в музей, са публикувани томове книги.

Сградата на „Св. София” не се състои само от геометрия-в очите на хората храмът е просъществувал 1500 години не с колоните, а с легендите, които се разказват за него.

Най-ранните легенди са още от времето на издигането на храма. Смятало се е, че планът на храма не е измислен от архитект, а даден на император Юстиниан от ангели по време на сън. И когато възниквали спорове относно постройката, ангелите пак се явявали в съня му и казвали какво трябва да се направи. Строителите дълго време не могли да измислят плана на храма. Главният архитект предлагал на императора различни варианти, но той не харесал нито един от тях. И един ден се случило чудо.

На литургия императорът отишъл да вземе просфора, но едно парченце паднало на пода и пчела го отнесла. Недопустимо било просфората да остане при пчелите. И императорът заповядал всички да проверят кошерите си. Главният архитект също отворил своя кошер и видял, че пчелите са построили вътре от восък чудесен храм. Той бил направен много майсторски: отвън украсен с релефи, а вътре всичко било като в истинска църква. Вратите на храма били отворени и се виждало, че на восъчния престол лежи парченцето просфора. Архитектът поканил императора и на него така му харесал восъчният храм, че той заповядал да построят „Св. София” по този восъчен модел.

Впоследствие, когато „Св. София” била вече построена, възникнали и други легенди – като например за плачещата колона в долната част на храма вдясно от входа. Тя се нарича така, защото там има отвор, от който изтича влага. Ако поставиш там палеца си и завъртиш ръката си на 180 градуса, твоето желание ще се сбъдне. Смята се, че колоната има лечебна сила – ако имаш главоболие и допреш глава до нея, то изчезва.

Векове наред се разказват различни легенди, родени от две различни култури, религии и убеждения, свързани с Влажната колона. Както през византийско, така и през османско време са възникнали много легенди, свързани с влажността на въпросната колона. Според останалите от византийско време легенди, по време на строежа на храма „Св. София” Свети Георги е лекувал с докосване с ръце болестите на хората. След като храмът бил построен, светецът прехвърлил лечебните си сили на Влажната колона с намерението да помага на хората, идващи в „Св. София”. След този ден всички болни хора, които докосвали колоната, оздравявали. Според Евлия Челеби, който е поместил в книгата си „Пътепис” разказваната през османско време легенда, има предание, че в основата на Влажната колона е скрито съкровище. Друго предание гласи, че направеният със слюнката на достопочтения Пратеник разтвор е приготвен под колоната и затова още продължава да се изпотява под влиянието на тази влага.

Друга легенда разказва, че когато се родил Пророкът Мухаммед, куполът на „Св. София” рухнал. Направени са много опити за ремонтирането му, но всички те завършили с неуспех. Достопочтеният ал-Хидр се появил на свещениците в образа на възрастен шейх и им рекъл: „Ако искате да ремонтирате купола, вземете от слюнката на Пророка Мухаммед и я разбъркайте с вода от Земзем и с вар.” Свещениците разбрали, че тази личност е ал-Хидр. Веднага тръгнали на път. Свещениците отишли при Ебу Талиб в Мека и заявили желанието си. Пророкът Мухаммед приел молбата на свещениците. Те смесили слюнката с вода от кладенеца Земзем и приготвили разтвор, с който ремонтирали купола.

В друга легенда се разправя за Кървящата икона на Иисус. В храма „Св. София” имало икона, на която бил изобразен Иисус. Веднъж някакъв юдей посегнал на иконата, като я направил на решето с ножа си, защото противоречала на вярата му. Но в един момент видял, че от иконата капе кръв, което силно го уплашило, изхвърлил иконата в един кладенец и избягал. Но по дрехата му останали следи от кръв. Някакъв християнин минавал оттам и се усъмнил от поведението му. След като бил разпитан, юдеинът признал вината си и показал кладенеца, в който бил хвърлил иконата. Според преданието извадената от кладенеца икона още била със забития в нея нож и кръвта продължавала да капе.

Известна е легендата и за следите от ръцете на великаните. Според нея „Св. София” е построена с колоните и мрамора, който великаните извадили и докарали от приказната планина Каф. По време на строежа, пренасяйки мрамор, един от великаните го ударил с ръка, за да остави следа в свещения храм. След удара върху мрамора останал отпечатък от ръката му. С този отпечатък са свързани още две легенди – една гръцка и една турска.

Според гръцката легенда, по време на последната литургия над богомолците се появила Богородица, простряла Своя покров над християните и докоснала една от стените с ръката Си.

Турците смятат, че това е отпечатък на ръката на султана Мехмед ІІ, който превзема Константинопол. По време на обсадата в „Св. София” се е служела литургия. Накрая турците се втурнали в храма и изклали всички молещи се. Ето защо султанът влязъл вътре по труповете, тоест на определена височина. Конят му се изплашил от толкова много трупове и се изправил на задните си крака. Мехмед, за да не падне, опрял ръка до стената. Ръката му била окървавена и останал този отпечатък. Казва се също, че не всички са били изклани от турците. Свещеникът, който служил тогава литургия, не успял да я довърши и заедно с Чашата влязъл в стената на храма. Казва се, че ако допреш до нея ухото си, можеш по всяко време на денонощието да чуеш шум, напомнящ шепот – това е свещеникът, който продължава да чете молитви. И той ще ги чете дотогава, докато Константинопол не се върне обратно при християните. Тогава той ще излезе от стената и ще довърши литургията.

Съществува и легенда за построяването на храма от Ал-Хидр и духовните строители на „Св. София”. При строежа, когато били изкопани основите, от Ахъркапъ започнало да извира вода. Въз основа на това бил запален огън, за да се разтопи олово, което било налято в основите. Оловото престояло 7 години в основите на храма. Със строежа бил ангажиран ал-Хидр, затова архитект на име Агнадос започнал да строи с 40 хиляди работници и 3 хиляди майстори. Строежът на храма „Св. София” бил завършен за краткото време от 5 години. В условията на онова време това било невъзможно. Но невъзможното станало възможно. Защото както при построяването на Соломоновия храм, така и в строежа на „Св. София” заедно с хилядите на брой архитекти, майстори и работници работили и духовни строители и джинове. Според преданията при строежа на „Св. София” един ангел стоял на пост до приключването му, за да не падне някой и да не се нарани.

Има и Легенда за името на „Св. София”. Веднъж император Юстиниан се намирал на строителната площадка и се чудел как да нарече храма. В това време край него минавал човек, който, гледайки строежа, рекъл: „Света София”. Императорът го чул и така било дадено името на храма.

Разказва се и легендата за вратата, изработена от дъските
на кораба на Ной. След потопа корабът на пророка Ной останал на върха на планината Джуди. По времето на един от основателите на Константинопол цар Везендон при строежа на храма неговата дъщеря Света София получила знак от ал-Хидр, след което тя накарала да докарат дъски от кораба на Ной, с които била направена средната врата на „Св. София”. Според някои сведения върху вратата е имало следи от гвоздеите на кораба.

Разказват се и истории за костите в купола на „Св. София”. Когато дошъл ред да се построи куполът на храма, тогавашните монаси рекли на владетеля: „Ако искаш този купол да издържи на земетресенията и да остане невредим до завършека на света, трябва да сложиш между тухлите костите на предишните пророци.” Владетелят спазил препоръката на монасите и заповядал да намерят в арабските страни костите на миналите пророци, за да ги сложат в купола.

За престола на „Св. София” също има много легенди. Казват, че когато турците наближавали града, гърците го изнесли, за да го откарат в балканска Гърция. Но по пътя корабът потънал. И въпреки че на това място в морето винаги е имало бури, сега там е спокойно. Казват също, че когато Константинопол се върне обратно при гърците, престолът ще бъде изваден от морското дъно и ще се върне в „Св. София”.

Друго предание, което често се разказва, е това за „недопържената риба”. В някои варианти императорът, в други някакъв монах или старец, пържил на тиган риба в деня на падането на Константинопол. Когато му казали, че градът е паднал, той не повярвал и казал: „По-скоро рибата ще оживее и скочи от тигана, отколкото градът да падне”. И рибата оживяла, скочила от тигана и отплувала в морето. Оттогава в морето плуват три риби, изпържени само от една страна. И когато Контантинопол се върне при християните, те ще скочат обратно на тигана и ще ги се изпържат докрай, и всичко ще се върне на мястото си.

Едни от най-известните константинополски легенди са тези за съдбата на последния византийски император Константин ІХ. Никой не знае точно какво се е случило с императора. Самият султан обещал голямо възнаграждение на онзи, който му донесе главата на Константин. Турците измили от кръвта много глави и трупове, но императорът не бил намерен. Според една версия той бил видян убит пред портите на Константинопол, според друга главата му била намерена и занесена при султана, който я набучил на кол и я изпратил в дворовете на другите мюсюлмански владетели, за да се похвали с победата. Казват още, че тялото на императора била разпознато по чорапите, на които имало бродирани златни кръстове. В същото време се знае, че приближените на императора не са видяли нито тялото, нито главата му. Затова възниква въпросът, дали наистина са го занесли при султана или пък са го погребали някъде.

Според една друга легенда император Константин е бил погребан в бившия храм „Св. Теодора”, днес Гюл джамия. В превод от турски „Гюл джамия” значи „Джамията на розите”. През май 1453 г. в навечерието на падането на Константинопол на празника на Св. Теодора императорът заповядал да украсят храма с рози и заедно с патриарха се молел там цяла вечер. Според легендата, когато турците превзели града, храмът останал украсен с множество рози. Красотата на храма толкова впечатлила султана, че той го нарекъл Гюл джамия.

Легендата за мраморния цар е най-известната за съдбата на последния византийски император. Според нея, когато турският войник вече прострял ръката си, за да отсече главата на Константин ІХ, се появили ангели и отнесли императора в неизвестна посока. Християните вярват, че те са го занесли при Златните порти, тържествения вход на Константинопол, и са го укрили там в подземна пещера. Императорът заспал и се превърнал в мрамор. Мраморният цар ще спи дотогава, докато Константинопол не се освободи от турското владичество. Тогава той ще се събуди, ангелите ще му дадат меч, той ще се изправи и и ще гони вражеските войски до Червената ябълка. Червената ябълка всъщност е митологичен топоним. Според една версия в турския език е имало дума, която може да се преведе като „червено ябълково дърво” и нейното значение е било „голям град”. Може да се предположи, че „червената ябълка“ е метафора, означаваща или далечния град, от който са дошли турците, или изобщо краят на света.

А как турците са се отнасяли към всички тези легенди?

Легендата за мраморния цар те възприели буквално и започнали да търсят пещерата, но не могли да я намерят. Тъй като според легендата императорът щял да встъпи с триумф в Константинопол през Царските порти, те ги зазидали, като оставили в началото само една малка вратичка. След това зазидали и нея. Отпред построили крепост със седем кули, където се разположил градският затвор. Това била най-укрепената постройка в Истанбул. Впоследствие там се е пазела градската хазна. Така че през Златните порти вече е невъзможно да се мине. Нещо повече – наоколо турците насадили зеленчукови градини, за да няма там никакъв път. По такъв начин те решили да се защитят от мраморния цар.

Има една известна легенда, според която след завоюването на Константинопол султан Мехмед ІІ се оженил за вдовицата на Константин ІХ, а тя била бременна в шестия месец. Султанът заминал на война, а императрицата родила син, кръстила го и го нарекла Панагис. Въпреки че майката възпитавала сина си в гръцката вяра и му дала гръцко образование, той намразил гърците и започнал да тачи Корана повече от Евангелието. По-късно, когато пораснал, започнал да посещава само джамията и цялата си злоба насочил срещу християните. Според легендата по кръв турските султани са потомците на византийските владетели.

В много легенди присъства мисълта, че един ден Константинопол ще се върне при гърците. Дори и в траурните песни за завоювания Констнтинопол, които могат да се чуят във всяко кътче на Гърция, винаги присъства мисълта за това, че Градът отново ще стане гръцки. Така че легендите са живи и днес. Изобщо има един особен пласт на преданията за връщането на Константинопол. Например разказват, че веднъж над „Св. София” се появил сияен кръст, който турците не могли да познаят. Това било знамение, че „Св. София” отново ще стане гръцка. Още преди падането на Константинопол, по времето на упадъка във Византия, се появили предания, че за възраждането на отминалото величие и свободата на гърците ще помогне русокос народ, който ще се спусне от север, ще мине през Балкана и ще изгони враговете им. А преди това ще има война, в която ще участват шест балкански народи.

Особено популярно е пророчеството, приписвано на император Лъв Мъдри, за което се твърди, че е било начертано на гроба на Константин Велики: „Много народи ще се съберат, ще въвлекат Исмаил във война по море и суша и ще го победят. Потомците му ще не ще царуват дълго. Родът на русокосите заедно с предишните притежатели ще победи Исмаил и ще овладее седмохълмния”. Друго известно пророчество е това на Методий Патарски, където пряко се споменава „великият княз Московски”. Тези пророчества били известни на руските царе и когато те започвали поредната война с Турция, тези легенди оживявали в хорската памет. Още повече, че жената на руския цар Иван ІІІ, София Палеолог, е била племеница на последния византийски император Константин ІХ, което подхранвало стремежа на руските царе да си върнат византийското наследство.

Паисий Светогорец също предричал, че руснаците скоро ще дойдат от север и ще освободят Константинопол. Това е едно от най-известните му пророчества.
 

Previous Older Entries