Вавилонски мит за сътворението

Мардук 0Едно време съществували само водният свят и двете същества, които го управлявали: Апсу — богът на гладките води и съпругата му Тиамат — богинята на солените води. Техните две владения били примесени едно с друго, защото по онова време не съществували нито океаните, нито реките. От този съюз, който продължил много дълго време, един ден се родили две създания: Лахму и Лахаму.

Те били две чудовищни змии, които можели да живеят единствено в неясното царство на водния хаос. Те отгледали две деца — Ансар и Кизар — бога на височините и бога на низините. От тази трета двойка по-късно се родили големите богове: Ану — богът на небето, неговият син Еа — бог на океана и на края синът на Еа Мардук — бог на земята.

Тяхното присъствие, което до известна стенен въдворило някакъв ред в хаоса, съвсем не се понравило на Тиамат, богинята на солените води. Голямата водна майка почувствувала, че нейната безгранична власт е към края си и разбрала, че най-големият й неприятел е Мардук, защото е бог на земята, макар земята още да не съществувала.

Тиамат сторила тъй, че от огромния й течен корем да се появи необикновена войска — това били страшни животни с остри зъби, готови да разкъсат всекиго. Още щом се появявали от бездните, Тиамат изсипвала във вените им отровна течност вместо кръв.

Това били жестоки, бълващи пламъци и мълнии чудовища. Светлината, която излъчвали телата им, била толкова силна, че който ги погледнел, се превръщал в пепел. Казвали се Пепелянка, Дракон, Мамонт, Гигантски лъв, Сърдито куче, Вампир и Кентавър.

Битката между Мардук и ТиаматКогато излезли всичките, те се строили в боен ред и боговете затреперали от страх. Само Мардук останал спокоен. Баща му Еа, богът на океана, като видял, че всички се страхуват, разбрал, че единственият способен да се бори с бъркотията на примитивния хаос е Мардук.

Успял да убеди и другите богове да възложат на Мардук да ги защитава. Мардук поставил своите условия:

— Ако искате да покоря Тиамат и да възстановя мира, аз трябва да стана ваш цар завинаги.

Боговете приели и завикали:

— Мардук е цар, Мардук е цар! — Дали му скиптъра, възкачили го на трона и после спокойни се завърнали по домовете си. Мардук приготвил оръжията за сражението. Взел лък и стрели и помолил мълнията да върви пред него.

После изплел една огромна мрежа, за да хване в нея своите неприятели, и помолил урагана да върви редом с него. Когато всичко било готово, той взел в ръце гърмящия боздуган и се качил в колесницата на бурите.

Четири чудовища я теглели: Гневен, Жесток, Бурен и Бързи. Мардук начервил устните си с червена охра, която трябвало да държи настрани злите сили, и взел една ароматна трева, за да се предпази от отровната смрад на Тиамат и на нейните чудовища. После потеглил.

Когато войската на Тиамат го видяла да се задава, потреперала от страх. Никой не очаквал толкова дързък и могъщ противник. Само Тиамат не трепнала, запяла своя победен марш:

— Ти си цар на боговете, Мардук. Вече всеки би трябвало да ти прави път. И все пак, както виждаш, други богове се събраха, за да те предизвикат. – Още щом тези думи стигнали до ушите на Мардук, неговият отговор се издигнал към небето:

— Ти беше царицата, Тиамат, и твоята сила нямаше равна на себе си. Ти си майка на всички нас, но сега твоята душа е обладана от долни и безразсъдни чувства. Тъй като не смееш сама да предизвикаш боговете, ти се доверяваш на една сбирщина от чудовища. Ако имаш кураж, ела да се биеш на дуел с мен.

При тези думи яростен гняв обзел Тиамат. Без да се колебае, тя се нахвърлила върху този, който я предизвикал. Разтворила своята течна паст, сякаш за да го погълне и запрати в дълбините на утробата си. Но Мардук не се поколебал нито за миг.

Битката на МардукКогато видял, че тя се втурва към него, разпънал мрежата си и я пленил. После призовал урагана и той се устремил към устата на богинята на хаоса, като й попречил да я затвори. А Мардук взел лъка си и запратил една стрела в тази чудовищно раззинала уста.

Няколко секунди след това Тиамат издъхнала и нейните течни тленни останки останали да лежат в краката на Мардук. След всичко това войската на Тиамат се разпръснала и боговете дошли да изкажат благодарността си на новия цар.

Но Мардук имал друга работа, която трябвало да свърши, и едва ги чул. Той се навел над бездиханното тяло на Тиамат и с един удар на сабята си го разсякъл на две. После вдигнал едната част и съставил небесния свод и небето, а другата послужила за основа на сушата. Така светът бил създаден от тялото на Тиамат.

 

Хиндуистки мит за сътворението

Светът на видимите неща започнал в една прекрасна утрин заедно с пробуждането на бог Брахма. Той бил седнал върху прелестен лотосов цвят с току що разтворили се бели листа, току на повърхността на първичния океан. Като огледал пустия свят на небето и океана около себе си, Брахма си помислил: „Откъде съм се появил аз?” Той погледнал надолу във водата, където се губело стъблото на неговото ложе – лотос. С почуда остановил, че то е изникнало от пъпа на някого си, който спял на дъното на световния океан. Заспалият бил Вишну, положил божествената си глава върху намотания на спирала световен змей Ананта-Шеша.

– Ти кой си? – едновременно се запитали двамата богове и започнали да се карат.

– Аз те породих с мисълта си – настоявал Брахма.

– Аз те родих и затова съм твой баща и твоя майка – отвърнал Вишну.

Изведнъж и двамата забелязали колона от светлина, издигаща се от дъното на океана до върха на небето. Вишну и Брахма решили заедно да проучат това странно явление. Вишну се превърнал на Вараха, аватара си на дива свиня, и започнал да рови земята, за да открие началото на колоната. В същото време Брахма се превърнал на Ханса, лебеда, и отлетял на небето, за да търси горния и край. Но опитите и на двамата завършили безуспешно. Изведнъж колоната се разтворила по средата и от там се появил Шива. Трите божества дружески премерили силите си преди сериозно да се захванат с Творението. Всеки един от тях бил Творец.

Брахма

Брахма е първият бог от хиндиусткия триумвират или Тримурти. На него е гледано като на господар на боговете и неговата роля била Сътворението. Не трябва да бъде бъркан с Брахман, който е най-големият бог от всички. Като Творец Брахма бива наричан Праджапати, докато по-късно, в течение на времето двете божества се сливат в едно. Брахма е творецът в този смисъл, че той предизвиква появата на света и на всичко в него. Нощта на Брахма е онзи период от космическата история, когато нищо не се сътворява, защото творението и не-творението представляват циклично сменящи се явления, подобно на деня и нощта.

Брахма спи, докато наоколо нищо не съществува. Когато се пробужда, светът се оформя. Според някои, когато Брахма „издишва”, се появява Вселената. После Брахма седи буден цял един ден, който се равнява на два милиарда човешки години. След това постепенно Брахма заспива отново, т.е. „вдишва”, което ще рече, че целият осезаем свят ще изчезне, ще изгуби видимата си форма и оттегли в божествена същност, където всичко се връща в собствения си зародиш. Остават елементите, от които по свои си закони са направени всички същества, както остават и душите, т.е. индивидуалните същности на богове и мъдреци, великият разум на вселената. Те ще пребивават в инертно състояние, докато Брахма се пробуди отново.

Божествената съпруга на Брахма е Сарасвати, богинята на знанието и музиката, наричана още Брахми или Вачх (Вач) – Богинята Логос, богинята – Слово, реч. Брахма твори (както и другите богове) чрез детеродство, като взима в обятията си Вач-Сарасвати, която е и негова дъщеря, но боговете могат да правят онова, което на смъртните не е позволено. Те имат свои закони. В по-късната литература Брахма се превръща в нарочен творец; той създал боговете, Сома (луната), Суря (слънцето) и ги поставил на небето. Създал Агни (огъня), Ваю (вятъра), и Варуна (водата). Поставил Хиранягарбха, Златното семе, във водата, където то покълнало и станало самият Брахма вече в сътворена форма.

В наши дни Брахма е най-малко почитаният бог в Хиндуизма и в цяла Индия има само два храма, посветени на него, докато храмовете, посветени на другите две божества от Триумвирата са хиляди на брой.

Брахма има четири глави и има такова вярване, че от тези четири глави произлиза четвъртата Веда (най-древните религиозни текстове, които дефинират хиндуистката вяра). Също така има вярвания, че кастите, или четирите Варни, идват от друга част на тялото на Брахма. Често Брахма е изобразяван с брада и четири ръце, възседнал лебед.

Има много истории, в които се разглежда въпросът защо Брахма не е почитан толкова много, колкото другите две божества. Хиндуистките легенди разказват, че Брахма е създал жена на име Шатарупа, която на свой ред да му помогне за Творението. Брахма се влюбил в Шатарупа и се втренчвал в нея всеки път, когато тя се появи. Шатарупа отвръщала на погледите му, но всеки път, когато го правела, на Брахма му пониквала глава, докато не станели четири, насочени в четирите посоки. Една легенда разказва, че тя тогава подскачала и пета глава се появявала отгоре на четирите други. Прибавено към това, в друг текст, Шатарупа променяла формата си – от крава на кошута, от патица на кобила, за да заблуди и страни от Брахма. Той обаче, на свой ред, променял формата си след нея – от вол на елен, от паток на кон и така от образ на образ. По този начин били създадени всички животни на земята. Шива съветвал Брахма да не се влюбва и съсичал петата му глава за да прогони нечистите му намерения. По тази причина Брахма е изобразяван с четири глави. Шива казал, че докато Брахма е със замъглено съзнание и страстно желание за плътски удоволствия, това ще кара хората да не му вярват.

Друга история разглежда как Вишну и Брахма се опитват да намерят началото и края на Шива за да проверят неговата величественост. Вишну погледнал към началото на Шива, а Брахма към края. Вишну се завърнал скоро без да е намерил нищо. Разбирайки разрушителната сила на Шива той се поклонил в подчинение.  Брахма, на свой ред, реагирал арогантно и недоверчиво. Той придумал едно цвете да излъже Шива, че е станало свидетел как Брахма е успял да намери края му. Шива, за който се казва, че знае всичко, се ядосал много на лъжата на Брахма и го прокълнал никой да не му вярва.

В източниците се разказва, че от там нататък Брахма започнал продължително да разказва ведите – за разкаяние.

Третата причина Брахма да не бъде почитан толкова много е, че ролята на Творец на Брахма е свършила. Поверено е на Вишну да закриля земята и на Шива да продължи пътя на космическите реинкарнации.

Легенда за Пангу

Според легендите, в много-много стари времена, небето и земята били едно цяло и цялата вселена била като едно яйце, в което всичко било хаос и тъмнина, без посоки. Но в това яйце се зародил един велик герой, който впоследствие разделил небето от земята. Пангу прекарал цели 18 000 години в яйцето и най-накрая се събудил от дълбокия си сън. Той отворил двете си очи, но видял само тъмнина, усетил голяма горещина и задуха. Той решил да се изправи, но черупката на яйцето държала така здраво тялото му, че даже не могъл да си протегне ръцете и краката. Пангу много се разярил и сграбчил големия чук, който се намирал вътре, ударил със сила и се чул само едно мощно оглушително звънтене и яйцето се разчупило. Лекото и ясно нещо от него веднага литнало навън и се превърнало в небе, а тежкото и мътно нещо паднало надолу и станало на земя.

След като разделил небето и земята, Пангу много се зарадвал, но понеже се страхувал, че те пак ще се съберат заедно, с глава подпрял небето, а с крака стъпил на земята и на ден се променял 9 пъти. Всеки ден той пораствал с един джан и съответно, небето и земята се раздалечавали с един джан. Така минали общо 18 000 години. Пангу вече се превърнал във великан, стъпил на земята и опиращ с глава в небето и тялото му било дълго 90 000 ли. След още неизвестно колко години, чак когато небето и земята се установили здраво на едно място и нямало възможност те да се съберат пак заедно, Пангу се успокоил. Но този велик герой вече бил на края на силите си, не можел да се вдигне повече и голямото му тяло паднало на земята.

Малко преди да умре, с цялото тяло на Пангу се извършило претворяване. Лявото му око се превърнало в яркото слънце, дясното му око – в сребърната луна. Последният му дъх станал на вятър и облаци, последният  му глас – на гръмотевици; косата и брадата му – на блещукащите звезди, главата и ръцете – на четирите посоки и високи планини, кръвта – на реки и езера, вените и сухожилията – на пътища, месото и мускулите – на плодородна земя, кожата и малките косъмчета – на треви и дървета, зъбите и костите – на злато, сребро, мед, желязо и на скъпоценни камъни, потта му – на дъжд и роса. От тогава светът съществува.

Мит за създаването на света на африканските бушмени

Бушмените вярват, че хората не винаги са живеели на повърхността на Земята. Преди това животните и хората живели под земята задено с Каанг – Големият Господар – Господарят на целия живот. На това място хората и животните живели заедно в мир. Разбирали се взаимно. Никой никога нищо не искал и винаги било светло, въпреки че нямало слънце. През това време на блаженство Каанг започнал да планира чудесата, които щял да извърши в света горе.

Първо създал удивително дърво, чиито клони се разпростирали през цялата страна. В основата на дървото той изкопал дупка, която отивала надолу и достигала чак до света, в който живеели хората и животните. Когато свършил със създаването на горната част от света така, както му харесвало, той пуснал първият мъж нагоре през дупката. Той седнал на ръба й и скоро първата жена също излязла от нея. Скоро всички хора се събрали под дървото и изпитвали страхопочитание пред света, в който току що навлезли. След това Каанг започнал да помага на животните да се изкатерят и да излязат от дупката. В нетърпението си някои от животните намерили начин да се изкатерят нагоре през корените на дървото и излезли навън през клоните.

Каанг събрал всички хора и животни около себе си. Той им дал инструкции как да живеят заедно в мир. След това се обърнал към мъжете и жените и ги предупредил да не създават никакъв огън, защото голямо зло ще се стовари върху тях. Хората обещали и Каанг заминал на място, откъдето щял да наблюдава своя свят тайно.

Щом наближила вечерта, слънцето започнало да потъва зад хоризонта. Хората и животните стояли, наблюдавайки това явление, но щом слънцето залязло, страхът се промъкнал в сърцата на хората. Те не можели вече да се виждат един друг, тъй като не притежавали очите на животните, които били способни да виждат в тъмното. Те не притежавали и топлата козина на животните и скоро им станало студено. В отчаянието си, един човек предложил да направят огън, за да се стоплят. Забравяйки предупрежденията на Каанг, хората не се подчинили на заповедта му. Скоро се стоплили и отново можели да се виждат един друг.
Но огънят изплашил животните. Те избягали в пещерите и планините и откакто хората нарушили заповедта на Каанг, хората вече не били способни да общуват с животните. Сега страхът заменил приятелството, което съществувало някога между двете групи.

Африканските бушмени вярват, че не само растенията и животните са живи, но също и дъжда, гръмотевиците, вятъра, изворите. Те твърдят: „Това, което виждаме е само външната форма или тялото. Вътре живее дух, който не можем да видим. Тези духове могат да излязат от едно тяло и да влязат в друго. Например, духът на жената може по някое време да влезе в леопард или духът на мъж да влезе в тялото на лъв.”

Мит за създаването на света на индианските племена ирокези

Доста преди да бъде създаден света е имало остров, носещ се в небето, на който живеели Небесните хора. Те живеели спокойно и мирно. Никой никога не умирал и не се раждал и тъгата не съществувала. Но един ден една от Небесните жени разбрала, че ще роди близнаци. Тя казала на съпруга си, който побеснял. В центъра на острова имало дърво, което давало светлина навсякъде, защото слънцето все още не било създадено. Той разкъсал това дърво, създавайки огромна дупка по средата на острова. Жената надникнала в дупката. Далеч надолу тя видяла водите, които покривали земята. В този момент съпругът и я бутнал. Тя паднала през дупката надолу към водите.

Водните животни вече съществували на земята. Много далеч под носещия се по въдздуха остров две птици видели падането на Небесната жена. Точно преди тя да достигне водите, те я уловили на гърба си и я занесли при останалите животни. Решени да помогнат на жената, те се гмурнали във водата, за да вземат кал от дъното на моретата. Едно след друго животните се опитвали и не успявали. Най-накрая, една малка жаба също опитала и когато изплувала отново, устата и била пълна с кал. Животните я взели и я разпределили върху гърба на голяма костенурка. Калта започнала да нараства и нараства. След това жената стъпила на земята. Тя разпръснала прах във въздуха и създала звездите, луната и слънцето.

Небесната жена родила двама сина. Тя кръстила единия Саплинг. Той порастнал като мил и внимателен младеж. Другият бил наречен Флинт и сърцето му било студено. Те порастнали бързо и започнали да пълнят земята със своите творения. Саплинг създал това, което е добро. Създал животни, които да са от полза за хората. Създал реките, които се движели в две посоки и в тях сложил риби без кости. Той създал растения, с които хората да могат да се хранят. Ако той е бил способен да свърши сам цялата работа, нямало да има страдание. Флинт разрушил голяма част от работата на Саплинг и създал всичко, което е лошо. Той направил така, че реките да текат само в една посока. Сложил кости в рибата и бодли на храстите с плодове. Той създал зимата, но Саплинг й дал живот, за да може да се движи и да даде път на пролетта. Той създал чудовищата, които неговият брат пропъдил под земята. Най-накрая, Саплинг и Флинт решили да се сбият, докато единият победи другия. В началото никой нямал превез, но накрая Флинт бил победен. Тъй като бил бог, Флинт не можел да умре, затова бил принуден да живее на гърба на Голямата Костенурка. От време на време неговият гняв можел да бъде усетен, когато вулканите изригват.

***

Ирокезите много уважават всички животни. Това е отразено в техният мит за създаването на света с ролята, която играят животните. Без тяхната помощ, Небесната жена е можела да потъне на дъното на морето и земята нямала да бъде създадена.

Австралийски мит за създаването на света

Имало време, когато всичко било в покой. Всички духове на Земята били заспали – или почти всички. Великият Баща на всички духове бил единственият буден. Той нежно събудил Майката Слънце. Щом тя отворила очите си, топъл лъч светлина се прострял към спящата земя. Бащата на всички духове казал на Слънчевата Майка: „Майко, имам задача за теб. Слез долу на Земята и събуди спящите духове. Придай им форма.”

Слънчевата Майка се плъзнала надолу към Земята, която по това време била пуста и започнала да се разхожда по всички посоки и навсякъде, където ходела, пониквали растения. След като се върнала на полето, откъдето започнала своята работа, Майката си починала, доволна от свършеното. Бащата на всички духове дошъл и видял нейната работа, но и казал да отиде в пещерите и да събуди духовете.

Тя отишла в тъмните пещери в планините. Ярката светлина, която се излъчвала от нея събудила духовете и след като си тръгнала, различни видове насекоми влезли в пещерите. Слънчевата Майка седнала и наблюдавала великолепната гледка от нейните насекоми, които общували с цветята й. Но Бащата имал ново искане към нея.

Майката влязла в много дълбока пещера, разпростирайки светлината около себе си. Нейната топлина разтопила леда и реките и потоците на света били създадени. След това тя създала риби и малки змии, гущери и жаби. След това тя събудила духовете на птиците и животните и те избликнали под слънчевата светлина във възхитително множество от цветове. Виждайки това, Бащата на всички духове останал доволен от работата на Слънчевата Майка. Тя извикала всички нейни създания при себе си и им казала да се радват на богатството на земята и да живеят в мир едни с други. След това тя се издигнала в небето и се превърнала в слънцето.

Живите същества наблюдавали със страхопочитание слънцето, докато то пълзяло по небето на Запад. Но, когато най-накрая слънцето потънало зад хоризонта, те били обхванати от паника, мислейки си, че тя (слънцето) ги е изоставила. През цялата нощ те стояли замръзнали на местата си, мислейки си, че е дошъл краят на времето. След известно време, което им сторило като цяла вечност, Слънчевата Майка подала глава над хоризонта от Изток. Децата на Земята се научили да очакват, че тя ще идва и ще си заминава и вече не се страхували.

Първоначално децата живеели заедно в мир, но в края на краищата завистта се прокраднала в техните сърца. Те започнали да спорят. Слънчевата Майка била принудена да слезе долу от небесния си дом, за да посредничи в уреждането на техните спорове. Тя дала на всяко същество силата да променя формата си и да се превръщат в каквото си пожелаят. Но тя не била дововлна от крайните резултати. Плъховете, които тя направила се превърнали в прилепи, имало огромни гущери и риби със сини езици и крака. Но най-странното от новите животни било животно с човка на патица, зъби за дъвчене, опашка като на бобрите и способността да снася яйца. Тя била наречена птицечовка.

Слънчевата Майка погледнала към Земята и помислила, че трябва да създаде нови същества, защото Бащата на всички духове можел да се ядоса от това, което вижда сега. Тя родила две деца. Богът бил Утринната Звезда, а богинята Луната. На тях им се родили две деца и тя ги изпратила на Земята. Те се превърнали в нашите предци. Тя ги направила по-висшестоящи от животните, защото те притежавали част от нейния дух и никога не биха поискали да променят формата си.