Истинската стойност на пръстена

Ring– Учителю, идвам при теб, защото се чувствам толкова жалък, че нямам желание за нищо. Казват ми, че за нищо не ме бива, че нищо не върша като хората и съм непохватен и много тъп. Как да се поправя? Какво да сторя, че да ме ценят повече?

Без да го поглежда, учителят му рекъл:

– Съжалявам много, момко. Не мога да ти помогна, защото първо трябва да реша един личен въпрос. Може би след това… – И след кратка пауза добавил: – Но ако склониш да ми помогнеш, ще се справя по-бързо с него и после може да ти помогна.

– О…колко се радвам, учителю – измънкал момъкът, разбирайки, че отново го подценяват и пренебрегват.

– Добре – продължил учителят. Свалил пръстена от кутрето на лявата си ръка и като го подал на момчето му рекъл: – Яхни коня, който е навън и иди на пазара. Продай този пръстен, защото трябва да изплатя един дълг. Постарай се да получиш възможно най-високата цена и да не скланяш за по-малко от една златна монета. Тръгвай и се върни по-бързо с жълтицата.

Момъкът взел пръстена и тръгнал. Щом стигнал до пазара, започнал да предлага пръстена на търговците, които го поглеждали с известен интерес, докато не споменял цената, която иска. Отворел ли дума за златната монета, едни му се присмивали, други му обръщали гръб и само един старец си направил труда любезно да му обясни, че една златна монета е твърде голяма цена за този пръстен. Някой се смилил над него и му предложил сребърна монета и медна съдинка, но заръката била да не скланя на по-малко от жълтица и момъкът отказал.

Като предложил пръстена на всички, които срещнал на пазара, а това били повече от сто души, отчаян от неуспеха, той яхнал коня и се върнал при учителя. Колко би искал момъкът да има златна монета и да я даде на учителя, за да се отърве той от дълга си и най-сетне да го посъветва и да му помогне.

Влязъл при стареца.

– Учителю – рекъл, – съжалявам. Това, което ми заръча е невъзможно. Сигурно щях да получа две-три сребърни монети, но не мисля, че можех да заблудя някого, за истинската стойност на пръстена.

– Това, което каза, е много важно, млади приятелю – усмихнат отвърнал учителят. – Първо трябва да узнаем истинската стойност на пръстена. Яхай пак коня и върви при бижутера. Че кой ще знае по-добре от него? Кажи му, че искаш да го продадеш и питай колко ще ти даде за него. Но каквото и да ти предложи, не го продавай. Върни се тук.

Момъкът отново яхнал коня. Бижутерът погледнал пръстена под светлината на масленичето, разгледал го под лупа, претеглил го и после казал на момчето:

– Момко, кажи на учителя, че ако иска да продаде пръстена още сега, не мога да му дам повече от петдесет и осем златни монети за него.

– Петдесет и осем златни монети ли? – възкликнал момъкът.

– Да – отвърнал бижутерът. – Знам, че след време може да вземе към седемдесет монети, но ако го продава спешно…

Момъкът много се развълнувал и препуснал обратно към дома на учителя, за да му каже новината.

– Седни – рекъл му старецът, като го изслушал. Ти си като този пръстен: рядък и скъп накит. И като него, можеш да бъдеш оценен само от истинския познавач. Защо си тръгнал да искаш от всеки да види истинската ти стойност?

И като казал това, сложил отново пръстена на кутрето на лявата си ръка.

Из книгата „Нека ти разкажа” на Хорхе Букай

 

Пътят към Рая

musashilg 1Веднъж известен воин – самурай отишъл при Дзен Учител и му казал:

– Учителю, бихте ли ми показал пътя към Рая?.

Учителят го погледнал в очите и му казал:

– Защо трябва да показвам на такъв мърляв, отвратителен и нещастен простак като теб? Ти за мен си просто един червей, защо си мислиш, че ще ти кажа нещо?

Кръвта на самурая кипнала и в изблик на ярост, лицето му почервенявало цялото. Той извадил меча си и с едно движение бил готов да посече Учителя.

Тогава мъдрецът спокойно му казал:

– Това е пътят към Ада!

Незабавно самураят разбрал, че бил създал свой собствен малък ад – черен и горещ, изпълнен с омраза, гняв и възмущение.

Той разбрал, че бил навлязъл толкова дълбоко в неговите дълбини, че бил готов да убие човек. Сълзи изпълнили очите му, докато сключвал дланите си една в друга и се поклонил ниско на Учителя, изпълнен с благодарност за даденото му прозрение.

Учителят му казал:

– А това е пътят към РАЯ!

Художникът и неговият ученик

ХудожникНявга, някъде живял прочут художник. Бил на почит, а картините му са се считали зa безпогрешни и изящни.

Художникът имал ученик. С години наред ученикът показвал картините си само на майстора. Дошъл денят когато майсторът казал:

– Вече си готов. Народa трябва да види какво умееш и да го оцени. Вземи една от картините си и я окачи на централно място в града, така че да се види от много хора. Сложи до нея един червен молив и бележка на която пише, че ако има нещо, което не им се харесва, да го отбележат върху картината.

Ученикът така и направил. На другия ден, когато отишъл да види какъв е резултата, си глътнал езика. Цялата картина била покрита с червени кръстчета и кръгчета. Натъжил се естественно. Толкова труд, нерви и чувства бил вложил. Взел картината и отишъл при майстора.

Майсторът го утешил:

– Не се отказвай. Нарисувай я пак. Окaчи я отново на същото място, но този път остави различни цветове бои и четки за рисуване. На белeжката, която ще оставиш, напиши – ако не им се харесва нещо в картината, да го поправят.

Ученикът го направил.

На следващия ден, се изумил от гледката. Картината си останала непокътната, както и боите и четките, недокоснати. Много се зарадвал и се затичал да съобщи новината на майстора си.

Майстора го поздравил:

– Виж сега младеж. Исках да ти покажа нещо. Първия път, ти им даде възможност да те критикуват. Направиха го безпощадно. Сигурен съм, че дори хора, които си нямат понятие от рисуване, побързаха да надраскат картината. А вторият път, им каза да те поправят, тоест да изградят нещо. За да бъдеш градивен, са нужни знания и опит. Именно затова, никoй не посмя да докосне картината. Защото никoй от тях не го умее. За да бъдеш уважаван, не е достатъчно да си майстор в нещо, трябва да си и далновиден. Не можеш да получиш правилна оценка за своите творби, от хора които си нямат понятие за това, което правиш. За тях твоята работа не струва пукната пара. Никога не искай оценка за своя труд от такива хора и никога недей да спориш с хора, които нищо не знаят за твоя труд.

Вкусът на болката

Един възрастен учител в Индия се уморил от постоянните оплаквания на ученика си. И тъй, една сутрин го изпратил да донесе сол. Когато се върнал, учителят накарал недоволния младеж да изсипе шепа сол в чаша с вода и после да я изпие.

– Какъв вкус има? – попитал той.

– Горчив – отвърнал ученикът.

Учителят се подсмихнал, а после казал на младежа да изсипе същата шепа сол в езерото. Двамата отишли мълчаливо до близкото езеро и когато ученикът хвърлил шепа сол във водата, старецът рекъл:

Пий сега от езерото.

Когато водата докоснала устните му, учителят отново го попитал:

ЕзероКакъв вкус има?

Сладък – гласял отговорът този път.

Тогава учителят седнал до сериозния младеж, който толкова много му напомнял на самия него, хванал ръцете му и казал:

Болката в живота е шепа чиста сол – ни повече, ни по-малко. Тя винаги остава една и съща. Но горчивината, която вкусваме, зависи от съда, в който се разтваря болката. Затова, когато те боли, можеш единствено да разшириш собственото си възприятие… Не бъди чаша. Бъди езеро.

 

Желанието трябва да бъде силно

1234Един учител завел свой ученик до едно езеро.

– Днес ще ти покажа какво означава истинска отдаденост – казал той.

Учителят повикал ученика да нагази в езерото до него, след което го хванал здраво за главата и я потопил във водата.

Минала една минута. По средата на втората минута момчето започнало да се бори с всичка сила да се освободи от ръцете на учителя и да се изправи на повърхността.

В края на втората минута учителят го освободил. Момчето се изправило с разтуптяно сърце и силно си поело въздух.

– Ти се опита да ме убиеш! – изкрещяло то.

Учителят го изчакал да се успокои и казал:

– Не се опитвах да те убия. Ако бях, сега нямаше да си тук. Просто исках да разбера какво почувства, когато беше под водата.

– Почувствах, че умирам! Единственото, което исках, беше да вдишам малко въздух.

– Точно така. Истинската отдаденост се появява само когато имаме едно-единствено желание и чувстваме, че ще умрем, ако не го постигнем.

Чашата с чай

Чаша чайУниверситетски професор отишъл на гости на японски дзен учител, за да узнае какво е дзен. Учителят го поканил на чай. Налял му чашата догоре и продължил да налива.

Професорът гледал как чашата се препълва и в един момент не издържал: „Спрете, прелива! Няма да побере повече, не виждате ли!”

– Точно като тази чаша, вие сте пълен със своите мнения и мисли. Как мога да ви покажа дзен, ако преди това не сте изпразнили чашата си?

Из книгата Дзен Притчи”

Търпеливост и смирение

Tamarind treeЕдин летен ден Буда решил да направи дълга разходка. Той тръгнал бавно по пътя, наслаждавайки се на красотата на природата. На едно кръстовище се натъкнал на мъж, който се молел. Мъжът, разпознавайки Татхагата, коленичил пред него и разплакано казал: „Учителю, колко тежък и горчив е животът. Някога аз бях щастлив и заможен, но онези, които обичах ми отнеха всичко с лъжа и измама. Сега съм отритнат и презрян. Кажи ми, учителю, колко пъти ще трябва да се прераждам в такива злочести съществувания, преди най-накрая да позная блаженството на Нирвана?” Буда се огледал наоколо и видял едно мангово дърво. „Виждаш ли това дърво, попитал той.” Мъжът кимнал. Тогава Буда му казал: „Преди да се освободиш от страдание, ще преживееш толкова прераждания, колкото плодове манго има на дървото.” А дървото било натежало от десетки и десетки плодове. Мъжът изпъшкал. „Но, учителю, рекъл той разочарован, аз съм спазвал Предписанията! Живял съм праведно. Защо трябва да съм осъден да преживея толкова страдание?” Буда въздъхнал: „Защото така трябва да бъде, после продължил по пътя.”

Стигнал до друго кръстовище, на което един друг човек се молел. Този човек също го познал и коленичил пред него. „Учителю, животът наистина е тежък и горчив, казал той. Аз съм изпитал толкова терзания. Като момче, загубих родителите си. Вече мъж, загубих жена си и чудесните си дечица. Колко пъти още ще трябва да се прераждам, преди да позная безграничната обител на твоята любов? Буда погледнал към ширналото се поле, покрито с разцъфнали цветя: „Виждаш онези цветя в полето, попитал той.” Мъжът кимнал. Тогава Буда казал: „Преди да познаеш свободата, ще се прераждаш толкова пъти, колкото са цветовете в полето.” Виждайки морето от цветя, мъжът заплакал. „Но, учителю, аз винаги съм живял като добър човек. Бил съм честен и справедлив и никога не съм наранил някого. Защо ще трябва да преживея още толкова страдания?” Буда въздъхнал: „Защото така трябва да бъде, и продължил пътя си.”

На следващото кръстовище пред него смирено коленичил друг молител. „Учителю, колко тежък и горчив е животът, оплакал се той. Денем се трепя под палещото слънце, а нощем лежа върху студената и влажна земя. Толкова глад, жажда и самота. Още колко пъти ще се прераждам в такива нещастия, преди да прекрача портите на Рая?” Буда се огледал и видял едно тамариндово дърво. Всеки клон на това дърво имал множество разклонения и по всяко разклонение растяли десетки дребни листа. „Виждаш ли тамариндовото дърво, попитал го Буда.” Човекът кимнал. „Преди да постигнеш освобождение от страданията, ще се преродиш още толкова пъти, колкото са листата върху тамариндовото дърво.” Човекът се вгледал в хилядите листа на тамариндовото дърво и по страните му се стекли сълзи на благодарност. „Колко си милостив, учителю, рекъл той и опрял чело в земята пред нозете на Буда.” Тогава Буда казал: „Изправи се, добри ми приятелю, и ела с мен.” От този ден тамариндовото дърво станало символ на търпеливостта и смирението.

Previous Older Entries