Какви хора живеят тук?

Old manСтранник пристигнал в едно село и попитал седящия на мегдана старец:
– Какви хора живеят тук? Искам да знам дали да се заселя при вас.
– А какви бяха хората там, откъдето идеш, странниче?
– О, много добри, отзивчиви, любезни, открити, сърдечни!
– Е, и тук са същите. Заповядай, остани при нас.
След време оттам минал друг странник и задал същия въпрос на стареца, който отново го попитал какви са били предишните му съседи.
– О, много лоши, злобни хора, интриганти, мразещи целия свят, черногледци, егоисти и направо мръсници!
– И тук хората са същите, странниче. Върви си по пътя!

Притча за калинката

LadybugНашият свят е прекрасен! Той е пълен с всевъзможни ярки цветове. И сред цялото това многообразие от багри, живяла на този свят една малка сива буболечка. Заради безличния й вид обаче никой не я забелязвал и тя много страдала от своята самота.

Малката буболечка страшно много се трудела. Тя сама можела да се справи с цели орди от онова голямо зло – вредните листни въшки. Тя се притичвала на помощ на всичко живо, но никой не ценял нейните усилия. Всички останали насекоми много се гордеели със своите ярки окраски и на нея не й обръщали никакво внимание. А вредният колорадски бръмбар през цялото време й се надсмивал.

Така живеела малката буболечица и се измъчвала:
– Как е възможно?! Та Бог е толкова мъдър и толкова щедър! Нима той няма малко цвят, за да даде и на мен? – оплаквала съдбата си тя.

И една сутрин буболечката се събудила от нежно докосване. Доброто слънце я галело със своите топли лъчи и ласкаво й заговорило:
– Мило дете, просто повярвай в себе си и в своите сили! Ти си необикновена буболечка и всичко при теб ще бъде наред!

Малката сива буболечица така се зарадвала, че някой я обича, че някой вярва в нея, че пристъпила към работата си с още по-голямо желание и ентусиазъм. Тя си помислила:
– Ако аз изчистя всички листенца от сивите листни въшки, те ще станат зелени и тогава на техния ярък фон дори моята незабележима бледо сива окраска ще бъде видна…

Тя толкова много се стараела, с всеки изминал ден работела все повече и повече. И така, лист след лист, клонче след клонче, малката буболечка изчистила всички дървета. Накрая тя се огледала, за да се полюбува на свършената работа. Пред нея се ширела красива, чиста градина. И всяко листенце по дърветата шептяло с признателност към нея:
– Благодарим ти, ти ни спаси! Ти ни подари нов живот, ти си най-добрата!…

Досега никога и никой не бил казвал подобни думи на малката сива буболечка. Тя била като поразена от чутото и … се изчервила.

Тогава и всички останали насекоми обърнали внимание на ярката червена буболечка. А тя била толкова щастлива! Тя просто сияела и излъчвала такова щастие, доброта и радост, че всички я заобичали. Особено близък приятел станала тя на децата.

И сега вече винаги, когато хората я вземат в ръка и искат от нея да полети в небето и да изпълни техните желания, тя с радост го прави. Защото много добре знае, че всеки в живота си може да получи всичко, за което мечтае, трябва само да повярва в себе си!

http://www.pozitivnoto.info/

Раждането на хората

123В онова далечно време единственият обитател на земята било едно коварно чудовище. Съществувал също и Гбазо, Великият дух, но те живеели в два различни свята. Един ден те се срещнали и чудовището поискало да разкъса Гбазо. За щастие Великият дух успял бързо да се покатери на едно дърво. Когато стигнал до върха, той забелязал, че чудовището го е последвало и че е вече много близо до него.

— Искам да те изям — викало чудовището и въпреки големите си размери се приближавало все повече и повече. Гбазо се уплашил и решил да опита с хитрост да се отърве от неприятеля си. С един голям скок той се озовал отново на земята.

Чудовището видяло това, но му било необходимо много време, за да се спусне също на земята. Гбазо се възползвал от това и успял да отсече дървото с брадвичката си. Заедно с дървото паднало и чудовището, като останало затиснато под ствола му.

Великият дух ожаднял и отишъл да търси вода. Търсил, търсил, но не успял да открие дори и едно малко изворче. Най-сетне, след продължително ходене, той стигнал до морския бряг и се зарадвал, като видял необятната водна шир, тъй като вече можел да утоли жаждата си.

Приближил се до прибоя и поднесъл с шепа морска вода към устните си. Но като извикал силно, той я изплюл надалеч. Водата била солена и не можела да утоли жаждата му. Тъкмо се отдалечавал от морския бряг, когато се спънал в един камък, зарит в пясъка.

— Ох — извикал Гбазо, — защо ми причини болка? И без дори да дочака отговор, той решил да се разправи с този невъзпитан камък. Грабнал брадвичката си и тъкмо се канел да го разцепи на две, когато камъкът проговорил:

— Почакай, Велики дух. Искам да поговорим. Гбазо се спрял и му отвърнал грубо: — Какво искаш? — Ако си жаден, трябва да постъпиш по следния начин: върни се назад по стъпките си, вземи чудовището, което уби, и го изгори.

От него ще остане голяма купчина пепел. После ще се върнеш пак тук и ще филтрираш през пепелта морска вода. Гбазо го погледнал недоверчиво, но тъй като нямал друг изход, се върнал назад и сторил така, както го посъветвал камъкът.

Изгорил чудовището, изсипал пепелта в една кошница и прекарал през нея морска вода. И о чудо! Докато водата се прецеждала, капките, които изтичали от кошницата, се превръщали в хора.

Така се родило човечеството, което веднага се заело да изкопае кладенец, за да утоли жаждата на Гбазо. А докато Гбазо пиел вода, хората му казали:

— Ние ще останем с теб на брега на това море. Ти ни сътвори с чудотворната вода. Ти си нашият баща, а водата е нашата майка.

Нукекуби

НукекубиНукекуби – 抜首, са чудовища от японския фолклор. През деня те наподобяват нормалните хора, нощем обаче главата и врата им се отделят от тялото и летят свободно в търсене на плячка. Главите им нападат, крещейки (за да изплашат жертвата) и после хапят.  Докато главата и врата са отделени, тялото остава неподвижно. В някои легенди това е отбелязано
като недостатък: ако главата на Нукекуби не успее да се върне върху тялото си до изгрев слънце съществото умира. При други случаи, хората, които смятат че ги преследва такова чудовище търсят телата им, за да ги убият, докато главата е на друго място. През деня Нукекуби се опитват да се смесят с хората и живеят на групи в нормални човешки семейства.
Единствения белег по който може да се разкрият е тънка линия от червени символи около основата на врата, там където той се отделя от тялото. Това обаче лесно може да бъде прикрито с накит или дреха.

Нестинарство

Нестинари 1Подобно на много други езически ритуални практики, нестинарството е свързано с голям християнски празник. На 21 май православието почита духовното дело на светите Константин и Елена. На същия ден в няколко села на Югоизточна България се играе древен танц върху жарава.

Император Константин Велики влиза в историята с официалното признаване на християнството като религия, равноправна с останалите религии в Римската империя. Независимо от факта, че народът ни свързва нестинарството с деня на Светите Константин и Елена, православната църква никога не е приемала това. Хората, изпълняващи ритуала, били подложени на гонения чак до началото на ХХ век. Това в известен смисъл ограничавало практикуването на традицията. Нестинарството оцелява в странджанските села Кости и Бродилово. А според местните жители оттам е пренесено и в други странджански села. Култът към огъня и играта върху жарава са били известни на много древни народи – елини, римляни, както и при индуси, китайци, перси и редица други. Паленето на огън предпазва от зли сили хората, природата, дори и самото слънце. Огънят увеличавал божествената сила на слънцето. Хората, които танцуват боси върху жарта, трябва да бъдат чисти – във физически и духовен смисъл. Изпитанието с огъня отваря врата към другия свят, а нестинарите добиват силата да предсказват бъдещето. Играта върху огън винаги е под съпровода на гайда и тъпан. Звукът на тези инструменти се счита за част от магията на ритуала. Самият тъпан се съхранява в селския храм цяла година и се изнася оттам специално за танца.

Нестинари 2Според някои учени произходът на думата „нестинари” идва от „ищинари” или „нещинари” – т.е. човек, който е вещ, знаещ. Названието се свързва и с гръцките думи за пост – „нестеа” и за огън „естиа”. Както е характерно за фолклорните практики, нестинарството се предава по наследство. В йерархията главният нестинар е този, който избира своя наследник. Когато усети, че житейският му път е към своя край или по някаква причина вече не може да танцува, той събира всички нестинари от селото. В тяхно присъствие казва кой ще го замести в тайнството. Обикновено това е синът му. Ако няма син, предава първенството на дъщеря си. Счита се, че само така се запазвала способността да се предсказва бъдещето.

В ранното утро на 21 май ритуално се отваря аязмото – извор, който е в двора на храм, манастир или друго свято място. Иконите на светците Константин и Елена обикновено са направени със специални дръжки. Един от основните моменти в началото на обичая е обхождането на свещените места в селището и домовете на неговите жители, където се изпълняват обреди за пречистване и освещаване. Задължително се прави общоселски курбан. От храната се раздава на всички. През цялото време звучи музика. Нестинарите започват своите танци, а привечер всички отиват на селския мегдан. Там през деня е горял огън, който вече се е превърнал в жарава. Разстлан е на голям кръг – истински огнен харман. Хората, които играят около огъня винаги описват три или девет кръга. Както в цялата ни фолклорна култура, и тук кръгът се асоциира със слънцето. Огънят също е символ на слънцето, наричано от народа ни „небесния огън”. Идва време за тайнствения нестинарски танц върху жарта. Под омагьосващите звуци на тъпана и гайдата нестинарите изпадат в екстаз. Според народната терминология те стават „прифатени” (прихващане). Нестинарите влизат в огъня с иконата и танцуват. Главният нестинар прави своитНестинари 3е предсказания за общността, както и за отделни хора. След като обичаят привърши иконите и тъпанът отново се прибират в параклиса, а определени хора придружават главния нестинар до дома му. Колкото и да е странно, краката на нестинарите остават здрави, без следа от изгаряния. А свидетелствата за това, че предсказанията се сбъдват, никак не са малко.

През 2009 г. Междуправителственият комитет на ЮНЕСКО за опазване на нематериалното културно наследство на човечеството, обявява вписването на нестинарството в представителния списък на организацията. Съхраняван и предаван от поколение на поколение, този хилядолетен обичай се изпълнява и до днес по нашите земи.

Източник:

http://bnr.dev.bsh.bg/sites/radiobulgaria/Lifestyle/Folklore/Pages/120511_nestinarstvo.aspx

Рокурокуби

РокурокубиРокурокуби, ろくろ首 са представители на японския митологичен свят. През деня приличат на обикновени хора, но през нощта имат умението да разтягат вратовете си много надалеч. Освен това могат и да променят лицето си като на они (японски дяволи), за да плашат смъртните. Често тези същества са бъркани с Нукекуби.

В дневната си форма те също като последните се смесват с обществото и често дори си намират съпрузи сред хората. Някои от тях толкова привикват с този нормален начин на живот и полагат големи усилия и мъки за да контролират демоничните си умения. Те са потайни, и са пристрастени към шпионирането или стряскането на хората. Дори се разкриват пред пияници, глупаци, слепци или спящи хора за да се насладят на реакцията им. Интересно е че някои Рокурокуби дори не подозират за природата си и се смятат за нормални хора. Тази последна група понякога страда от „неконтролируемо издължаване на врата” нощем, като на другата сутрин се събуждат със спомени за сън, в който виждат заобикалящите ги вещи от различни ъгли. Според някои приказки, Рокурокуби преди са били нормални хора, но са преобразени от своята карма заради нарушаването на някой будистки канон. Много често тяхно занимание е не само плашенето но и нападенията над хора. Понякога дори си имат любима плячка – други съгрешили хора, които изяждат.

Суейжън и огънят

В китайската митология и приказки има много мъдри, смели и правещи всичко за благото на хората герои, един от тях е Суейжън („добиващия огън”).

В далечната древност, когато хората още били диви, те не знаели, как да използват огъня и даже въобще не знаели, що е огън. Когато падала нощта, навсякъде ставало тъмно, дивите зверове надигали вой и хората са скупчвали един в друг и им било хем студено, хем страшно. Понеже нямали огън, хората ядели само сурова храна, често се разболявали и животът им бил много кратък.

На небето имало велик бог, който се казвал Фу Си. Той се трогнал от тежкия живот на хората и решил да ги научи да използват огън. С магическата си сила, той предизвикал силна буря. Една светкавица паднала върху дърво и го запалила и скоро се превърнала в голям огън. Хората се уплашили от светкавиците и огъня и се разбягали навсякъде. Не след дълго, дъждът спрял и паднала нощта, като така станало още по-студено. Разбягалите се хора пак се събрали заедно и в почуда загледали горящото дърво. В това време, един младеж открил, че обикновено бродещите наоколо зверове се били изпокрили и рекъл : „Да не би зверовете да са се уплашили от това светещо нещо?”. Тогава, той смело се доближил до огъня и усетил, че му става приятно топло. Той възбудено извикал към другите : „Елате по-бързо, този огън въобще не е страшен, той може да ни дари със светеща топлина!” В това време, хората открили изпечени в огъня животни, от които се разнасял вкусен аромат. Скупчили се около огъня и започнали да ядат месото, като това им се сторило най-вкусното нещо, което някога били яли. Така, те открили, колко ценен е огънят и решили да го запазят, като донесли клони и дървета за да го подклаждат. Всеки ден се редували да пазят огъня за да не изгасне. Но един ден, пазачът заспал и като свършили дърветата, огънят угаснал. Хората пак се върнали към тежкия тъмен и студен живот.

Великият бог Фу Си гледал от небето и накрая се явил в съня на онзи младеж, който пръв разбрал ползата от огъня и му казал: „Далече на Запад има царство Суеймин, там има огън, ти можеш да идеш да вземеш и донесеш.” Младежът се събудил, спомнил си за думите от съня си и решил да иде да вземе огън от царство Суеймин.

Той прекосил високи планини, дълбоки реки и гъсти гори и след много трудности най-накрая стигнал до царство Суеймин. Но там нямало слънце, нямало ден и нощ, навсякъде царяла пълна тъмнина и въобще нямало никакъв огън. Младежът се натъжил и седнал да си почине под едно дърво, наречено „Суей”. Изведнъж, пред очите му всичко се озарило със светлина и така няколко пъти. Младежът се изправил и тръгнал да търси източника на тази светлина. Тогава той видял, че на дървото имало няколко птици, които с късите си и твърди човки търсели буболечки в дървото. Като клъввали по дървото, от него изскачали искри. Като видял това, младежът получил озарение. Той веднага откършил клон от дървото и с малка пръчка започнал да пробива дупка в клона докато се появили искри. Но не се запалил огън. Той не се обезнадеждил и събрал всякакви клони и почнал търпеливо да ги изпробва. Най-накрая, от клона се появил дим и скоро се запалил огън. От радост, младежът заплакал.

Младежът се върнал в родния си край и донесъл на хората незагасящ способ за добиване на огън чрез триене и от тогава хората вече не живеели в студ и страх. Хората възпели смелостта и мъдростта на този младеж и го поставели за вожд на племето. Те го нарекли „Суейжън”, което означава „Добиващият на огън”.

Previous Older Entries