Кой е грешникът?

LightningЖивели някога десетима фермери. Един ден докато преминавали през полето заедно се разразила страшна гръмотевична буря. Видели фермерите полу-разрушен храм наблизо и решили да се скрият там. Но гръмотевиците вилнеели все по-близо до храмът, а глъчката вътре ставала все по-голяма, докато накрая светкавиците ги обградили напълно. Фермерите били толкова уплашени от разразилата се буря и единственото им обяснение за неиното присъствие било, че между тях има грешник. Мислели, че гръмотевиците искат да го настигнат и накажат за непреаведния му начин на живот. С цел да узнаят кой е грешникът между тях, те решили всеки да закачи сламената си шапка от предната страна на вратата. Според тях вятърът щял да издуха шапката, принадлежаща на неправедния човек и той трябвало да посрещне съдбата си.
Скоро след като поставили шапките си отвън, едната била отвяна надалече. Нещастния собственик бил жестоко изгонен на вън сред ужасната буря. Но едва излязъл фермерът на полето и една гръмотевица се извила над храма, обградила го с ледените си езици и го връхлетяла със страшна сила.
Нещастният човек, който бил изгонен от останалите, се оказал единствения праведник сред тях. Само заради него светкавицата пощадила храма. Но другите деветима фермера платили за тяхното коравосърдечие с живота си.

Артемизион – храмът на Артемида в Ефес

АртемизионСпоред една легенда, основателки на град Ефес били амазонките. През 560 г. пр. Хр. баснословно богатият Крез възложил на Херсифрон от Кносос и неговия син Метаген да построят в Ефес величествен храм, посветен на богинята на луната, покровителка на животните и девойките. Гърците я наричали Артемида. Това е третото от седемте чудеса – постройката, която всички хора от древността провъзгласяват единодушно за най-възхитителна в света. Този храм превъзхождал по размери Партенона, построен по-късно в Атина.

Платформата му била с размери 131х79 метра. Носещата конструкция била съставена от 120 мраморни колони с височина 20 метра. Украсата на храма се състояла от множество скулптури и орнаменти. В центъра била издигната статуя на Артемида.

Двеста години след построяването на храма, през 356 г. пр. Хр., той бил подпален и унищожен до основи от Херострат, който искал с деянието си да се прослави. По-късно храмът на Артемида бил възстановен от Александър Велики и просъществувал до III в. сл. Хр., когато град Ефес започнал постепенно да запада. Градът и храмът били разграбени от готите, а по-късно пострадали от наводнение. В наши дни е останала само една колона от по-късния (възстановения) вариант на храма.

Двамата монаси

ParableДвама монаси вървели по кален път. Валял силен дъжд. Като стигнали до завоя видели красиво момиче в копринено кимоно, което не можело да прекоси огромна локва на пътя. Единият монах повикал момичето, вдигнал го на ръце и го пренесъл на отсрещната страна. След това двамата монаси продължили пътя си към храма, само дето другия монах през цялото време мълчал намръщено. Малко преди да стигнат храма, не издържал и попитал:

– Ние, монасите, не се доближаваме до жени. А ти дори пренесе това момиче на ръце през локвата. Защо?

На което първия монах отвърнал:

Аз оставих момичето на пътя. Ти още ли го носиш в себе си?….

Дарума

Дарума е японско съкратено произношение от името на Бодхидхарма (основателят на будистката дзен школа) на санскрит. През 510 г. Бодхидхарма се отправя към Китай, където в планината Суншан основава известния манастир Шаолин. Там, според преданието, Бодхидхарма се отдава на медитация в продължение на девет години, съзерцавайки стената. През 528 г. той умира, предавайки съкровеното учение дзен на своите ученици.

В Япония учението дзен-будизъм и неговият основател станали популярни през ХІІ век. Самият Дарума обикновено изобразявали като кукла с изпъкнали очи, без ръце и крака – според легендата крайниците му изсъхнали по време на деветгодишната медитация. С течение на времето обликът на куклата се променял, докато преди двеста години добил окончателния си вид. Съвременната кукла Дарума изглежа като неваляшка, само че вместо детско личице има гъстите вежди и брадата на мъдрия баща на всички дзен будисти. По традиция я украсяват в червено – цвета на свещенническите одежди, но се срещат кукли в жълто и зелено.
Дарума е известна с това, че може теоретически да изпълни всяко желание. Всяка година хиляди японци участват в този увлекателен ритуал. За начало преди настъпването на Новата година се купува кукла от някой от храмовете. Размерите им варират от този на кибритена кутийка до големината на малък хладилник, според финансовите възможности.
Куклата няма зеници на очите. След като си намисли желание, притежателят и рисува зеница на едното око и името си под брадичката. След това куклата се поставя на почетно място в дома, желателно е покрай олтар. На следващия новогодишен празник, ако желанието е изпълнено, собственикът й „подарява” второ око и я връща на олтара. Ако Дарума не се е постарала достатъчно през изтеклата година, бива изгорена в храма и се купува нова кукла.

Изгарянето не е отмъщение към дървеното същество, а начин да се покаже на боговете, колко твърдо е намерението да бъде постигната набелязаната цел. Още един символ на целеустременост е това, че куклата е неваляшка – тя има тежест на дъното, която и позволява да се люлее встрани, но не и да падне. Възникнала е даже поговорка: „Седем пъти да паднеш и осем пъти да се изправиш, като Дарума.” Дарума е също въплъщение на късмета и благосъстоянието.

Легенди за „Света София“ и съдбата на Константинопол

Съществуват стотици предания за „Света София”, които се разказват от уста на уста векове наред. Част от тях са документирани, а други са забравени. За основания през 537 г. храм, който до завладяването на Константинопол е катедрала на Патриаршията и в продължение на 481 години е използван като Джамията на великото завоевание, а през 1934 г. е превърнат в музей, са публикувани томове книги.

Сградата на „Св. София” не се състои само от геометрия-в очите на хората храмът е просъществувал 1500 години не с колоните, а с легендите, които се разказват за него.

Най-ранните легенди са още от времето на издигането на храма. Смятало се е, че планът на храма не е измислен от архитект, а даден на император Юстиниан от ангели по време на сън. И когато възниквали спорове относно постройката, ангелите пак се явявали в съня му и казвали какво трябва да се направи. Строителите дълго време не могли да измислят плана на храма. Главният архитект предлагал на императора различни варианти, но той не харесал нито един от тях. И един ден се случило чудо.

На литургия императорът отишъл да вземе просфора, но едно парченце паднало на пода и пчела го отнесла. Недопустимо било просфората да остане при пчелите. И императорът заповядал всички да проверят кошерите си. Главният архитект също отворил своя кошер и видял, че пчелите са построили вътре от восък чудесен храм. Той бил направен много майсторски: отвън украсен с релефи, а вътре всичко било като в истинска църква. Вратите на храма били отворени и се виждало, че на восъчния престол лежи парченцето просфора. Архитектът поканил императора и на него така му харесал восъчният храм, че той заповядал да построят „Св. София” по този восъчен модел.

Впоследствие, когато „Св. София” била вече построена, възникнали и други легенди – като например за плачещата колона в долната част на храма вдясно от входа. Тя се нарича така, защото там има отвор, от който изтича влага. Ако поставиш там палеца си и завъртиш ръката си на 180 градуса, твоето желание ще се сбъдне. Смята се, че колоната има лечебна сила – ако имаш главоболие и допреш глава до нея, то изчезва.

Векове наред се разказват различни легенди, родени от две различни култури, религии и убеждения, свързани с Влажната колона. Както през византийско, така и през османско време са възникнали много легенди, свързани с влажността на въпросната колона. Според останалите от византийско време легенди, по време на строежа на храма „Св. София” Свети Георги е лекувал с докосване с ръце болестите на хората. След като храмът бил построен, светецът прехвърлил лечебните си сили на Влажната колона с намерението да помага на хората, идващи в „Св. София”. След този ден всички болни хора, които докосвали колоната, оздравявали. Според Евлия Челеби, който е поместил в книгата си „Пътепис” разказваната през османско време легенда, има предание, че в основата на Влажната колона е скрито съкровище. Друго предание гласи, че направеният със слюнката на достопочтения Пратеник разтвор е приготвен под колоната и затова още продължава да се изпотява под влиянието на тази влага.

Друга легенда разказва, че когато се родил Пророкът Мухаммед, куполът на „Св. София” рухнал. Направени са много опити за ремонтирането му, но всички те завършили с неуспех. Достопочтеният ал-Хидр се появил на свещениците в образа на възрастен шейх и им рекъл: „Ако искате да ремонтирате купола, вземете от слюнката на Пророка Мухаммед и я разбъркайте с вода от Земзем и с вар.” Свещениците разбрали, че тази личност е ал-Хидр. Веднага тръгнали на път. Свещениците отишли при Ебу Талиб в Мека и заявили желанието си. Пророкът Мухаммед приел молбата на свещениците. Те смесили слюнката с вода от кладенеца Земзем и приготвили разтвор, с който ремонтирали купола.

В друга легенда се разправя за Кървящата икона на Иисус. В храма „Св. София” имало икона, на която бил изобразен Иисус. Веднъж някакъв юдей посегнал на иконата, като я направил на решето с ножа си, защото противоречала на вярата му. Но в един момент видял, че от иконата капе кръв, което силно го уплашило, изхвърлил иконата в един кладенец и избягал. Но по дрехата му останали следи от кръв. Някакъв християнин минавал оттам и се усъмнил от поведението му. След като бил разпитан, юдеинът признал вината си и показал кладенеца, в който бил хвърлил иконата. Според преданието извадената от кладенеца икона още била със забития в нея нож и кръвта продължавала да капе.

Известна е легендата и за следите от ръцете на великаните. Според нея „Св. София” е построена с колоните и мрамора, който великаните извадили и докарали от приказната планина Каф. По време на строежа, пренасяйки мрамор, един от великаните го ударил с ръка, за да остави следа в свещения храм. След удара върху мрамора останал отпечатък от ръката му. С този отпечатък са свързани още две легенди – една гръцка и една турска.

Според гръцката легенда, по време на последната литургия над богомолците се появила Богородица, простряла Своя покров над християните и докоснала една от стените с ръката Си.

Турците смятат, че това е отпечатък на ръката на султана Мехмед ІІ, който превзема Константинопол. По време на обсадата в „Св. София” се е служела литургия. Накрая турците се втурнали в храма и изклали всички молещи се. Ето защо султанът влязъл вътре по труповете, тоест на определена височина. Конят му се изплашил от толкова много трупове и се изправил на задните си крака. Мехмед, за да не падне, опрял ръка до стената. Ръката му била окървавена и останал този отпечатък. Казва се също, че не всички са били изклани от турците. Свещеникът, който служил тогава литургия, не успял да я довърши и заедно с Чашата влязъл в стената на храма. Казва се, че ако допреш до нея ухото си, можеш по всяко време на денонощието да чуеш шум, напомнящ шепот – това е свещеникът, който продължава да чете молитви. И той ще ги чете дотогава, докато Константинопол не се върне обратно при християните. Тогава той ще излезе от стената и ще довърши литургията.

Съществува и легенда за построяването на храма от Ал-Хидр и духовните строители на „Св. София”. При строежа, когато били изкопани основите, от Ахъркапъ започнало да извира вода. Въз основа на това бил запален огън, за да се разтопи олово, което било налято в основите. Оловото престояло 7 години в основите на храма. Със строежа бил ангажиран ал-Хидр, затова архитект на име Агнадос започнал да строи с 40 хиляди работници и 3 хиляди майстори. Строежът на храма „Св. София” бил завършен за краткото време от 5 години. В условията на онова време това било невъзможно. Но невъзможното станало възможно. Защото както при построяването на Соломоновия храм, така и в строежа на „Св. София” заедно с хилядите на брой архитекти, майстори и работници работили и духовни строители и джинове. Според преданията при строежа на „Св. София” един ангел стоял на пост до приключването му, за да не падне някой и да не се нарани.

Има и Легенда за името на „Св. София”. Веднъж император Юстиниан се намирал на строителната площадка и се чудел как да нарече храма. В това време край него минавал човек, който, гледайки строежа, рекъл: „Света София”. Императорът го чул и така било дадено името на храма.

Разказва се и легендата за вратата, изработена от дъските
на кораба на Ной. След потопа корабът на пророка Ной останал на върха на планината Джуди. По времето на един от основателите на Константинопол цар Везендон при строежа на храма неговата дъщеря Света София получила знак от ал-Хидр, след което тя накарала да докарат дъски от кораба на Ной, с които била направена средната врата на „Св. София”. Според някои сведения върху вратата е имало следи от гвоздеите на кораба.

Разказват се и истории за костите в купола на „Св. София”. Когато дошъл ред да се построи куполът на храма, тогавашните монаси рекли на владетеля: „Ако искаш този купол да издържи на земетресенията и да остане невредим до завършека на света, трябва да сложиш между тухлите костите на предишните пророци.” Владетелят спазил препоръката на монасите и заповядал да намерят в арабските страни костите на миналите пророци, за да ги сложат в купола.

За престола на „Св. София” също има много легенди. Казват, че когато турците наближавали града, гърците го изнесли, за да го откарат в балканска Гърция. Но по пътя корабът потънал. И въпреки че на това място в морето винаги е имало бури, сега там е спокойно. Казват също, че когато Константинопол се върне обратно при гърците, престолът ще бъде изваден от морското дъно и ще се върне в „Св. София”.

Друго предание, което често се разказва, е това за „недопържената риба”. В някои варианти императорът, в други някакъв монах или старец, пържил на тиган риба в деня на падането на Константинопол. Когато му казали, че градът е паднал, той не повярвал и казал: „По-скоро рибата ще оживее и скочи от тигана, отколкото градът да падне”. И рибата оживяла, скочила от тигана и отплувала в морето. Оттогава в морето плуват три риби, изпържени само от една страна. И когато Контантинопол се върне при християните, те ще скочат обратно на тигана и ще ги се изпържат докрай, и всичко ще се върне на мястото си.

Едни от най-известните константинополски легенди са тези за съдбата на последния византийски император Константин ІХ. Никой не знае точно какво се е случило с императора. Самият султан обещал голямо възнаграждение на онзи, който му донесе главата на Константин. Турците измили от кръвта много глави и трупове, но императорът не бил намерен. Според една версия той бил видян убит пред портите на Константинопол, според друга главата му била намерена и занесена при султана, който я набучил на кол и я изпратил в дворовете на другите мюсюлмански владетели, за да се похвали с победата. Казват още, че тялото на императора била разпознато по чорапите, на които имало бродирани златни кръстове. В същото време се знае, че приближените на императора не са видяли нито тялото, нито главата му. Затова възниква въпросът, дали наистина са го занесли при султана или пък са го погребали някъде.

Според една друга легенда император Константин е бил погребан в бившия храм „Св. Теодора”, днес Гюл джамия. В превод от турски „Гюл джамия” значи „Джамията на розите”. През май 1453 г. в навечерието на падането на Константинопол на празника на Св. Теодора императорът заповядал да украсят храма с рози и заедно с патриарха се молел там цяла вечер. Според легендата, когато турците превзели града, храмът останал украсен с множество рози. Красотата на храма толкова впечатлила султана, че той го нарекъл Гюл джамия.

Легендата за мраморния цар е най-известната за съдбата на последния византийски император. Според нея, когато турският войник вече прострял ръката си, за да отсече главата на Константин ІХ, се появили ангели и отнесли императора в неизвестна посока. Християните вярват, че те са го занесли при Златните порти, тържествения вход на Константинопол, и са го укрили там в подземна пещера. Императорът заспал и се превърнал в мрамор. Мраморният цар ще спи дотогава, докато Константинопол не се освободи от турското владичество. Тогава той ще се събуди, ангелите ще му дадат меч, той ще се изправи и и ще гони вражеските войски до Червената ябълка. Червената ябълка всъщност е митологичен топоним. Според една версия в турския език е имало дума, която може да се преведе като „червено ябълково дърво” и нейното значение е било „голям град”. Може да се предположи, че „червената ябълка“ е метафора, означаваща или далечния град, от който са дошли турците, или изобщо краят на света.

А как турците са се отнасяли към всички тези легенди?

Легендата за мраморния цар те възприели буквално и започнали да търсят пещерата, но не могли да я намерят. Тъй като според легендата императорът щял да встъпи с триумф в Константинопол през Царските порти, те ги зазидали, като оставили в началото само една малка вратичка. След това зазидали и нея. Отпред построили крепост със седем кули, където се разположил градският затвор. Това била най-укрепената постройка в Истанбул. Впоследствие там се е пазела градската хазна. Така че през Златните порти вече е невъзможно да се мине. Нещо повече – наоколо турците насадили зеленчукови градини, за да няма там никакъв път. По такъв начин те решили да се защитят от мраморния цар.

Има една известна легенда, според която след завоюването на Константинопол султан Мехмед ІІ се оженил за вдовицата на Константин ІХ, а тя била бременна в шестия месец. Султанът заминал на война, а императрицата родила син, кръстила го и го нарекла Панагис. Въпреки че майката възпитавала сина си в гръцката вяра и му дала гръцко образование, той намразил гърците и започнал да тачи Корана повече от Евангелието. По-късно, когато пораснал, започнал да посещава само джамията и цялата си злоба насочил срещу християните. Според легендата по кръв турските султани са потомците на византийските владетели.

В много легенди присъства мисълта, че един ден Константинопол ще се върне при гърците. Дори и в траурните песни за завоювания Констнтинопол, които могат да се чуят във всяко кътче на Гърция, винаги присъства мисълта за това, че Градът отново ще стане гръцки. Така че легендите са живи и днес. Изобщо има един особен пласт на преданията за връщането на Константинопол. Например разказват, че веднъж над „Св. София” се появил сияен кръст, който турците не могли да познаят. Това било знамение, че „Св. София” отново ще стане гръцка. Още преди падането на Константинопол, по времето на упадъка във Византия, се появили предания, че за възраждането на отминалото величие и свободата на гърците ще помогне русокос народ, който ще се спусне от север, ще мине през Балкана и ще изгони враговете им. А преди това ще има война, в която ще участват шест балкански народи.

Особено популярно е пророчеството, приписвано на император Лъв Мъдри, за което се твърди, че е било начертано на гроба на Константин Велики: „Много народи ще се съберат, ще въвлекат Исмаил във война по море и суша и ще го победят. Потомците му ще не ще царуват дълго. Родът на русокосите заедно с предишните притежатели ще победи Исмаил и ще овладее седмохълмния”. Друго известно пророчество е това на Методий Патарски, където пряко се споменава „великият княз Московски”. Тези пророчества били известни на руските царе и когато те започвали поредната война с Турция, тези легенди оживявали в хорската памет. Още повече, че жената на руския цар Иван ІІІ, София Палеолог, е била племеница на последния византийски император Константин ІХ, което подхранвало стремежа на руските царе да си върнат византийското наследство.

Паисий Светогорец също предричал, че руснаците скоро ще дойдат от север и ще освободят Константинопол. Това е едно от най-известните му пророчества.
 

Входът за отвъдния свят на Маите

В Мексико, на полуостров Юкатан бил открит лабиринт от каменни храмове и пирамиди, които са разположени в 14 пещери, някои от които са подводни. Пътят на всички тях води до до една от пещерите, в която има 90 метров бетонен стълб, който стои  пред вода.

За да достигнат до входът към лабиринта, маите е трябвало да преминават един доста труден преход. Трябвало е да се катерят по трудни горски терени или да се гмуркат за продължително време.

Странното е, че входове към тези лабиринти са открити също в джунгли и надземни пещери в Белиз, северна Гватемала.

Експертите се чудят дали входът към другия свят е вдъхновил изграждането на лабиринта от  храмове и пещери на Маите или обратното.

В свещената книга Попул Вух, има древна легенда, която описва пътят на душите на починалите хора, който е бил ужасяващ, мокър и изпълнен с безброй предизвикателства. Те е трябвало да преминат по този път, следвайки куче, което е можело да вижда в тъмнината, за да успеят да достигнат до мястото откъдето да преминат в задгробният живот в Ксибалба – отвъдното или подземният свят.

Археолозите предполагат, че откритият лабиринтът е именно входа към другият свят.

Имайки предвид откритията, които доказват колко мистериозна цивилизация са били Маите. Учените се опитват да дадат отговор на загадката: съществуването на лабиринта ли е дало повод за създаването на легендата за отвъдното. Или легендата за отвъдното е дала повод за създаването на лабиринта.

Има най-различни хипотези по този въпрос.

Според един от водещите изследователи на мистериозния лабиринт Гилермо Де Анда, Тези пещери са естествени портали към други светове, които може би са вдъхновили създаването на легендата на маите.

Има естествено и теории, че легендата е предизвикала създаването на лабиринта.

Но няма обяснение как е изграден той. Защото за построяването на този лабиринт е трябвало да се носят тежки камъни и строителни материали на дълги разстояния под водата или в почти непроходими горски терени.

Няма все още твърдо и ясно научно обяснение за мистериозния лабиринт на маите, наречен „портал към отвъдното”, също и  „портал към други светове.

Езерото Сиху

Западното езеро Сиху се намира в град Ханджоу, в източен Китай. То е невероятно красиво и с това привлича от древността до наши дни непрестанен поток от посетители. През ХІV в. известният италиански пътешественик Марко Поло идва в Ханджоу и възкликва при вида на езерото: „Тук се чувствам все едно съм попаднал в рая!”

Сиху е един скъпоценен камък в източнокитайския град Ханджоу, провинция Джъдзян. От три страни то е заобиколено с планини, гледката на водата му е прелестна. Тук има две дълги диги, наречени на имената на известните древнокитайски поети Су Дунпуо и Бай Дзюи. Тези диги, като два зелени пояса, се носят сред леките вълни; човек, като стъпи върху тях, вижда отблизо пъстрите цветя и зелените върби, а отдалече се виждат планините. С всяка крачка се разкрива нова гледка, което е невероятно завладяващо. Всеки сезон тук има своята прелест, която е опиянявала древните поети, които не са знаели, как да опишат красотата му. Танският поет Бай Дзюи написва стиха: „Да се иде в Ханджоу е най-вече заради езерото.”, за да предаде своята любов към Сиху. Поетът от династия Сун Су Дунпуо казва: „Светлината във водата е толкова красива и ясна; планините се виждат загадъчно сред дъжда; искам да сравня езерото с красавицата Сидзъ, която и без грим, и с грим, пак е красива.” Това стихотворение е станало безсмъртно.

Като се каже Сиху, хората веднага се сещат за известните в Китай и в чужбина „Десет гледки от езерото”, които обхващат: Пролет на дигата на Су Дунпуо, Луна в спокойното езеро, Сняг на прекъснатия мост, Цветя и риби във водата, Двойна луна и др.

Има много красиви предания за Западното езеро.  Едно от тях е за прекъснатия мост и е взета от известната на всички китайци легенда за бялата змия. Мостът е мястото, където се срещат случайно Бялото момиче Бай няндзъ и Сю Сиен.

Според легендата, имало една бяла змия, която се усъвършенствала хиляда години и най-накрая се превърнал в красивата и възпитана Бай няндзъ. Друга зелена змия се усъвършенствала 500 години и се превърнала в богата и изпълнена с младежка жизненост девойка Сяо Цин. Двете се събрали заедно и отишли да се разходят покрай Западното езеро. Когато стигнали до Прекъснатия мост, Бай няндзъ съзряла в тълпата хора един млад изтънчен образован човек и веднага се влюбила в него. Сяо Цин тайно направила магия и завалял дъжд.  Студентът Сю Сиен разтворил чадър и седнал да поплува в лодка.

Той видял двете момичета, които били измокрени до кости и им дал собствения си чадър, а себе си оставил да го вали дъжда. Бай няндзъ, като видяла, колко е добър и скромен Сю Сиен, още повече го харесала. В сърцето на Сю Сиен също се зародила любов към красивата девойка. С помощта на Сяо Цин, двамата млади влюбени се оженили и отворили лечебница на брега на езерото. Те лекували болести и така си спечелили любовта на местните хора.

За нещастие, майсторът от Храма на златната планина разбрал, че Бай няндзъ е дух и може да навреди на хората. Той тайно казал на Сю Сиен, че жена му е била бяла змия, която се превърнала в човек и му показал, как да разпознае това. Сю Сиен не бил съвсем убеден. Дошъл празника Дуану дзие, когато всички пият специално вино за прогонване на злите сили. Сю Сиен, по съвет на майстора, накарал Бай няндзъ да изпие това вино. По това време, тя вече била бременна, но не могла да разубеди Сю Сиен. След като изпила виното, тя си възвърнала веднага образа на змия, а Сю Сиен се стреснал до смърт. За да го спаси, въпреки че била бременна, тя отишла в далечната планина Кунлун да открадне билката на живота. Заради тази билка, тя се борила с пазителя и той най-накрая се трогнал от историята и й подарил билката. След като Сю Сиен се възвърнал към живота, той осъзнал, че жена му много го обича и двамата заживели щастливо.

Но майсторът от храма не желаел да вижда тази змия сред хората. С измама той вкарал Сю Сиен в храма и го накарал да стане монах. Бай няндзъ и Сяо Цин много се ядосали и повели водните войници да обсадят храма за да спасят Сю Сиен. Те използвали различни магии, предизвикали наводнение, като целият храм бил обкръжен с вода (от тук идва израза „Водата е потопила Златната планина Дзин шан”). Майсторът също използвал магии и понеже Бай няндзъ скоро трябвало да роди, то била надвита от майстора и с помощта на Сяо Цин избягали.

Когато те стигнали до Прекъснатия мост, се срещнали с избягалия от манастира Сю Сиен. След толкова много премеждия, те били пак на Прекъснатия мост. В гърдите им се смесвали различни чувства и те се прегърнали и заплакали. Бай няндзъ едва родила момченце и пак дошъл майстора. Той безсърдечно затиснал Бай няндзъ под пагодата Лейфън на брега на езерото и произнесъл заклинание, според което само ако изсъхне водата на езерото и пагодата падне, Бай няндзъ може да излезе на бял свят.

След много години, Сяо Цин се самоусъвършенствала още повече и се върнала на Западното езеро. Тя победила майстора, накарала водата на езерото да пресъхне, пагодата да падне и така освободила Бай няндзъ.

Тази трагична история на срещата и раздялата на Бай няндзъ и Сю Сиен на прекъснатия мост трогва посетителите на езерото и го прави още по-незабравимо.

Previous Older Entries