Растението Коледна звезда

Коледна звезда 1Коледната звезда е растение от семейство Млечкови. Родината Ѝ са тропическите райони на Мексико и Гватемала. Там тя се среща под формата на храсти. Коледната звезда е традиционен коледен символ в Америка, Западна Европа, а от скоро време и в България.
Коледната звезда в диво състояние е вечнозелен храст с височина до 3 – 4 м. Декоративните стайни хибриди са растения с височина до 30 – 40 см. Листата на коледната звезда са елипсовидни с ясно очертани жилки и с дълги дръжки. Във върховете на стъблата листата се променят и образуват розетка, която се обагря в червено и прилича на „звезда“. Същинският цвят представлява няколко дребни цветчета, разположени в средата на цветната розетка. Цъфти от декември до февруари. Растението е отровно, сокът му предизвиква кожни раздразнения.
Ацтеките са използвали растението като лечебно средство, както и за получаване на червена боя. Появата на цветето в страната на ацтеките е свързана с красива коледна легенда. В навечерието на Рождество бедно момиче много искало да остави някакъв подарък пред статуя на Исус Христос в малко мексиканско градче, но нямало нищо. „Исус ще приеме всеки дар, стига да е от сърце”, успокоил го баща му. Тогава момичето набрало от полето сухи цветя и ги поставило молитвено пред статуята на Спасителя. На Бъдни вечер сухият букет разцъфнал в големи алени цветове.
Има и друга версия на тази легенда. В нощта на Рождество малко момиченце вървяло тъжно към църквата, защото нямало какво да поднесе на Младенеца. Спряло до храстите и горчиво заплакало. Сълзите му покапали по листата на един от тях и те се оцветили в червено. Щастливо, момиченцето откъснало няколко клончета и ги сложило пред яслата на Исус.
Коледна звезда 2В Чили и Перу наричат това цвете Короната на Андите, защото красотата му била достойна да краси върховете на тази планина. По-късно, пак от Мексико, тръгнало и търговското му наименование – „Поинзеция”, което е съпроводено с интересна и загадъчна легенда. Според мексиканците, точно там, на мексиканска земя, през далечната 1825г. в Коледна звезда се влюбил Робърт Джоел Поинзет – американски посланик в Мексико по това време. Когато събрал смелост и представил своята любима в Щатите, всички не само я харесали, но и веднага започнали да я наричат с неговото име – „Поинзеция.” Американците дори са й нарекли специален ден от своя празничен календар – 12-тия ден от декември е обявен за ден на Коледната звезда в САЩ.
Първите растения са пренесени в Европа през 1843 г. в саксия, със стъбло, високо само 40 см. Като декоративно саксийно растение е селектирана за първи път в Америка и оттогава става популярна в целия западен свят. Поради големия интерес и търсене, цветарски компании в САЩ, Холандия и Германия непрекъснато работят върху нови селекции на растението. Освен класическите червени в различните им нюанси, на пазара се предлагат коледни звезди и с бели, жълти, розови и мраморни цветове.

Източници:
1. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B0_%D0%B7%D0%B2%D0%B5%D0%B7%D0%B4%D0%B0
2. http://zadoma.rozali.com/cvetia/p3086.html
3. http://zonazdrave.com/content/view/240/44/

Легенда за водната лилия

Водни лилииВеднъж Великият Воин решил да остави знак за своите умения и подвизи. Той бил много силен, бърз и ловък. Пуснатите от него стрели летели по-бързо от мълния, човешкото око не можело да проследи полета им. И той замислил да пусне една стрела в небето, като се надявал тя да остане там навеки в памет на неговата сила и ловкост.

– Звезди – обърнал се той към небето, – приемате ли моята стрела сред вас, за да остане тя в небесата в знак на моята ловкост и сила?

– Ако достигнеш до нас, какво пък…Приемаме и ще я оставим сред нас – отговорили Полярната звезда и Вечерницата.

Великият Воин натегнал тетивата на лъка си с всичка сила и пуснал стрелата. Тя се извисила в небето, разрязвайки облаците. Като видели това, двете звезди се спуснали да я ловят. Те летели почти със същата скорост като стрелата на Великия Воин и не обръщали внимание на нищо около себе си. Гонейки стрелата, цепели въздуха, но в един миг се сблъскали една в друга. Небето засияло от искри и елмази, които светнали при удара и се посипали към земята.

Великият Воин бил смаян от гледката, но нещо друго го поразило повече. Всички искри, които падали във водата, се превръщали във великолепни цветя.

– Да! Аз не можех да предвидя такъв изход от всичко това. Цветя! Великолепни цветя, това е много по-добре да оставя след себе си на хората.

И днес в езерата цъфтят водни лилии, спомен за силата и ловкостта на Великия Воин.

 

Лавандула

Лавандулата е декоративен ароматен вечнозелен полухраст с красиви сребристи, тесни листа. Растението е родом от Средиземноморския регион, Канарските острови и Индия. Названието му идва от латински- lavare (мия) и подсказва антисептичните и хигиенни свойства на лавандулата, която римляните добавяли във ваните за свежест и аромат, използвали при пране и почистване във времето, когато още не познавали сапуна.

В древния свят лавандулата, както и някои други ароматни треви, имала голямо религиозно, културно и търговско значение. Древните египтяни отглеждали лавандула, която наричали индийски класове, в свещената градина на Тива. Скъпоструващите благовония от лавандула били важни за международната търговия и съпровождали знатните хора през целия им живот и дори след смъртта – лавандула използвали при балсамирането. През 1922 година в запечатаните урни с благовония на Тутанкамон били намерени остатъци от лавандула, а ароматът им се запазил 3000 години.

Съпровождайки човека от древността, лавандулата завинаги е влязла в религиозната култура и митология. Предполага се, че за да облекчи живота на земята на изгонените от рая Адам и Ева, Бог им подарил полезни треви. Сред тях били розмарин и лавандула – розмарин за поддържане на духа, лавандула за наслада на душата. Още една красива християнска легенда твърди, че очарователният аромат на лавандулата й е подарен от самата Дева Мария в знак на благодарност, че върху лавандулов храст сушила дрешките на малкия Иисус.

С разширяването на Римската империя лавандулата попаднала в централна Европа и скоро завоювала там сериозни позиции. През средновековието, когато католическата църква люто преследвала древноримските традиции с топла и ароматна вана да се ублажава тялото, лавандулата преминала в категорията на свещено растение. Приписвали й възможност да плаши дявола и вещиците, затова растението станало задължителен атрибут при ръкополагането на свещениците. Суеверните жители носили кръстчета от изсушени съцветия или ги закачвали на входа на жилището си. Лавандулата наред с други ароматни и лечебни растения била отглеждана в манастирските градини. В зората на Ренесанса, през XIV век, знатните жени на Европа вече използвали първите парфюми, в чиито композиции се използвали същите тези лавандула и розмарин. Парфюма нарекли Унгарска вода и му приписвали вълшебното свойство да запазва младостта и красотата на жената завинаги. По-късно в периода на барока, с връщането на култа към изкуството и насладата, лавандулата се настанила в градинските дизайни от онова време – използвали я за създаване на жив нисък плет, с който ограждали различни елементи на модните тогава градини и партери. Растението станало символ на любовта, красотата и изискаността и се използвало широко за декоративни цели, при производството на козметика и парфюмерия, в кулинарията и бита. Всички тези функции лавандулата успешно е запазила и в наши дни.

В домашни условия лавандулата и маслото от нея се използват в композиции за вана, в ароматерапиятата и като добавка в кремове и масажни масла за успокоение, сваляне на стреса и за емоционално равновесие. Смята се, че ароматът на лавандулата помага при главоболие и болки в ставите, а маслото спомага за заздравяване на рани от изгаряне. Сухите цветове и листа от лавандула се използват в бита за освежаване на помещения и гардероби, за ароматизиране на спално бельо и облекло, срещу молци и други насекоми, както и с декоративни цели – в сашета и попури от ароматни треви, в сухи цветни композиции. Цветове от лавандула добавят за аромат в печива, мармалади, в мед, захар и сол.

Лавандула се продава и като сънотворно средство – саше с изсушена лавандула се слага под възглавницата или се капват няколко капки лавандулово масло върху носна кърпа или салфетка, така ароматът действа успокояващо и облекчава заспиването.

Днес, когато ароматерапията е отново много популярна, лавандуловото масло е много търсено и струва доста скъпо. Лавандулата е важна култура за химическата и парфюмерийната индустрия. В топлите страни може да се види и вдъхне аромат на лавандула в обширни плантации, където тя се отглежда в промишлени мащаби.

Теменуга

Теменугата като деликатно момиче крие ароматната си главица в тревата и затова я наричат „срамежливо цвете”. Теменужката е любимо цвете през вековете. Според древногръцката митология една от дъщерите на Атлас била преследвана от Аполон. Тя не отвръщала на любовта му и помолила всемогъщия Зевс за закрила. За да я спаси от страстните преследвания на слънчевия бог, той я превърнал в уханно цвете, което се открива само по аромата му, и то когато смирено сведеш глава.

Още рицарите от времето на крал Артур имали навика да се съветват с нежното цвете. Те гадаели за бъдещето по броя на цветчетата и разположението на багрите им. По-късно християните наричат теменужката „цвете на троицата”, тъй като тя винаги има три окраски на своите цветчета.

Според казаците пък теменужките са капките Христова кръв, паднали в основата на кръста. Затова те ги смятат за цвете на траура и скръбта. Белите теменужки пък според французите са докоснати от дрехата на Богородица.

Трета легенда замесва Афродита с появата на теменужката. Богинята се къпела в едно планинско езеро, когато забелязала, че смъртни мъже я наблюдават, скрити зад един храст. Тя веднага притичала при Зевс и помолила той да ги накаже. Гръмовержецът решил да ги превърне в теменужки, на чиито цветчета сякаш са изписани очи и устни.

Дивата теменужка пък се е появила от сълзите на изгонения от рая Адам. Според друга легенда Прозерпина беряла диви теменужки, за да ги подари на Юпитер. Но я отвлякъл владетелят на подземното царство. Докато я носел към своите покои, няколко цветчета изпадали на земята – там, където е сега Сицилия. Цветето толкова се харесало на местните, че те го изсекли и на своите монети.

Орхидея

Има легенда, която разказва как прекрасната Венера, докато се наслаждавала на любовни игри, изпуснала обувката си и тя се превърнала във възхитително цвете, символ на сексуалността й. Това цвете било орхидеята. На орхидеята и до ден днешен приписват вълшебни свойства, а от листата и семената й приготвят любовни еликсири.

Има и приказка за орхидеите, в която се разказва, че имало едно време една невероятно красива богиня. Тя отишла при хората да ги научи на доброта и взаимно разбирателство, но била прогонена от хората в гората. На мястото, където нощувала в гората, тя оставила ефирно було, което вятърът отнесъл, а на земята и по дърветата израснали нежни, ароматни цветя, подобни на веещи се воали, с прекрасни чашки и неземно красиви цветове. Може би точно така са се родили орхидеите.

А има и друга легенда, в която се разказва за един момък, увлечен по една от девойките, придружаващи бог Дионисий. Момъкът толкова силно пожелал девойката, че не се посвенил да й посегне. Момичето успяло да се отскубне и да избяга, но бог Дионисий, като разбрал, свикал зверовете и ги пратил да погубят момъка. Но нещо в него се събудило-май била зараждащата се мъжка солидарност, и го съжалил. Превърнал го в красиво цвете, чието име знаем-орхидея!

Съществува и една новозеландска легенда, свързана с орхидеите.

Хората от племето маори били очаровани от красотата на орхидеите и ги смятали за цветя с божествен произход. Те разказвали чудна легенда.
Било отдавна, отдавна, когато единствените видими части от земята били заснежените върхове и гори. От време на време слънцето разтопявало снега и тогава буйни потоци вода се спускали надолу и образували чудни водопади. Те от своя страна носели към моретата и океана блестяща пяна, която се изпарявала и се превръщала в къдрави облаци. Тези облаци в края на краищата съвсем закрили слънцето.

Веднъж на слънцето му се приискало да пробие този непроницаем покров. Започнал силен тропически дъжд. След него се образувала великолепна дъга по цялото небе.

Безсмъртните духове – единствени обитатели на земята тогава – били смаяни от невижданото до този момент зрелище. Те започнали да летят към дъгата и всеки искал да си намери място на този красив мост. Те се блъскали и се борели помежду си. Накрая се наместили и запели заедно.
Постепенно дъгата започнала да се огъва под тяхната тежест и рухнала към земята, разсипвайки се на хиляди разноцветни прекрасни късчета.
Безсмъртните духове и това не били виждали до този момент. Те наблюдавали ставащото със затаен дъх. Земята приела с благодарност късчетата от дъгата. От тях започнали да израстват чудни растения – орхидеите.
Така започнало триумфалното шествие на орхидеите по земята. Те ставали все повече и повече и никое цвете не смеело да оспори правото им да се наричат кралици на цветното царство.

500 г.пр.н.е. Конфуций определя аромата на орхидеята като Кралско ухание. Орхидеята е символ на пролетта, на изяществото и приятелството, символ на любов и любовното щастие, а според фънг шуй и носител на любов.

И нищо чудно, че ароматът й опиянява, защото ванилията се добива от шушулките на орхидеята, която краси земите на Мадагаскар.

Ирис (Перуника)

Ароматната перуника е като жива скулптура, която удивлява със своята хармоничност. В нейната устременост нагоре се вижда силно желание за надмощие и крехка нежност. Ирисът е универсално цвете, той може да се подари и на любимата жена, и на млада девойка, букет от перуники спокойно може да се поднесе и на мъж.

В Япония това цвете се счита за символ на воинския дух, вероятно защото изправените му листа напомнят мечове. В Древен Египет е символизирал красноречието, а според християнските традиции той олицетворява Христовите страдания и затова често се отглежда в манастирите.

Ирида или Ирис, което на гръцки означава „небесна дъга”, е богинята на дъгата. Тя била дъщеря на бог Тавмант и океанидата Електра, сестра на харпиите и понякога се явява съпруга на Зефир. Ирида е изобразявана като прекрасна девойка с дългоцветни шафранени крила. Богинята Хера, като владетелка на въздушната влага, била нейна главна господарка. Ирида безропотно изпълнявала задачите, които й възлагали. Така както дъгата се простира от небето до земята, така и Ирида била посредница между боговете и хората. Именно тя, по заповед на Зевс, съобщава на троянците за готвещата се атака на ахейците. При нея винаги имало златна чаша за вода, която Ирида наливала от подземната река Стикс, вода в която са се клели боговете. Тази вода тя давала на облаците и те с дъждовете си напоявали земята. Така се осъществявала връзката между трите свята – богове, хора и подземно царство. Ирида, вестителката на Хера, съпровождала душите на жените в царството на мъртвите, също като Хермес, вестителят на Зевс, душите на мъжете. Именно на богинята Ирида е посветено прекрасното цвете ирис.

Легенда за зюмбюла

През ранна пролет, когато снегът все още не се е разтопил, на повърхността на земята се появяват стъблата на зюмбюла. Сините, белите или розовите съцветия били известни на човека още преди 2-3 хиляди години. В древна Гърция зюмбюлът наричали цвете на тъгата.

Древногръцката легенда свързва произхода на зюмбюла (Hyacinthus) с една затрогваща легенда за приятелството. В онези блажени времена, когато богове и хора били близки приятели, очарователният юноша Хиацинт — син на спартанския цар Амикъл и музата на историята Клио, бил любимец на Аполон. Богът на слънцето учел младежа, въвеждайки го в тайните на науката, изкуствата и спорта. Веднъж двамата се забавлявали мятайки диск. Аполон гледал с възхищение с каква ловкост и точност мята диска Хиацинт и ликувал от успехите на своя любимец. Но Зефир, крилатото божество на източния вятър, бил ревнив към обичта, която изпитвал Аполон към младежа. С мощното си дихание отклонил хвърлениия от Аполон метален диск и той ударил смъртоносно Хиацинт в челото. Юношата с всяка измината минута побледнявал, очите му потъмнявали. Главата като венче на полски цветец клюмвала все по-ниско и по-ниско. Аполон здраво държал в ръцете си умиращия Хиацинт, а сълзите му падали върху окървавените къдрици. Разделяйки се със своя другар, той тихо прошепнал: „Ти винаги ще живееш в сърцето ми, прекрасни Хиацинт! Нека споменът за тебе остане вечно в душите на хората!”. При това нещастие Аполон бил обхванат от неутешима скръб и за да увековечи спомена за своя млад приятел, превърнал изтичащата от раната и багреща земята кръв в прелестно пурпурно-лилаво цвете, чийто чуден аромат се разпространявал на далечно разстояние, с чашка, във формата на лилия, която напомняла от една страна буквата „А” (инициалът на Аполон), а от друга — „Y” (Хиацинт). Така в него завинаги били съединени имената на двамата приятели. Според други формата на цвета загатвала за гръцката дума „ай”, което означава „уви!”

Прекрасното цвете и до днес краси нашите градини.

Previous Older Entries