Кривата гора

В северозападна Полша (близо до Грифино) има странна гора. Около 400 иглолистни дървета са израсли така сякаш са приклекнали – при това всичките в една посока (на север). Тази група дървета е посадена през 1930 и е обградена от нормални прави борове. Площта на тази територия е 1,7 хектара. Сега така наречената крива гора е природен паметник, и строго се охранява, а сеченето и е абсолютно забранено.
Но фактът си остава факт: повече от 400 дървета имат практически еднакви криви извивки на стволовете си. На 25 см от семята дърветата се изкривяват на север , а след това стволът им отново се изправя. Никой няма и понятие, защо те растат точно по този начин. Имало е предположения, че това се дължи на промени във времето или на някакви природни явления, но никой не е успял да докаже каквото и да било.
В Кривата гора се срещат екземпляри и с много по-извити стволове. Предполага се, че това се е получило в резултат на човешка намеса (макар че не е доказано напълно). Изглежда дърветата са подложени на някаква механична сила за да израстат по този начин.
Една от най-популярните версии (също недоказана) е, че там са се провеждали експерименти. Предполага се, че дърветата са били специално извити така, за да може от тях по-лесно да се произвеждат определени детайли за мебели, лодки и кораби.
Всъщност, каква е истината, никой не знае…

Двете чайки

Имало едно време на безлюдно островче, което сякаш случайно изплувало от океана, едно неизвестно дърво. Листата му били огромни, а клоните му, надвиснали над морето, почти докосвали повърхността му. Тъй като все още сезоните не съществували, това дърво било вечно зелено и листата му никога не увяхвали. Но ето, че един ден задухал страшен вятър и няколко листа паднали във водата. Почти всички изчезнали под вълните, само две успели да се задържат на повърхността.

Носени от течението, те плували дълго, докато един пенест водовъртеж им препречил пътя. Дълго се въртели в този вихър от вода и въздух, като бавно слизали по спиралите на водния лабиринт. Най-после стигнали дъното на океана, където се превърнали в двойка бели чайки.

Минало много време, преди двете птици да излязат отново на повърхността на океана: да плуват срещу течението на водовъртежа съвсем не било лесно. А когато изплували, те разперили големите си криле и литнали. Двете чайки летели в продължение на много дни, като навсякъде виждали безкрайния пенещ се океан.

Пожелали да намерят островчето, където се били родили като листи на странното дърво. Трябвало да летят твърде дълго, за да го открият, и когато го намерили, се почувствували истински щастливи.

После за тях настъпил периодът на ухажването и любовта. След време женската чайка трябвало да снесе яйцата си и тъй като все още не знаела как да свие гнездо, ги снесла във водата. И там те се разчупили.

От първото яйце се показали небето и звездите, луната и слънцето, облаците и небесната дъга. От второто – земята и нейните равнини, планини, езера и гори. И едва много, много по-късно дошли боговете, а те пък създали хората.

Легенда за какаото

Някога, в далечни времена, живял вълшебникът-градинар Кетцалкоатл, който имал невероятна градина. Сред многото дървета в градината растяло и какаовото дърво, от което хората готвели шоколатл. Но Кетцалкоатл много се възгордял, провъзгласил се за безсмъртен и боговете го наказали, като го лишили от разум. В безумието си той разрушил градината. Оцеляло само какаовото дърво, оставайки по този начин единственото вълшебно дърво на земята.

Източник:

http://prit4ite.blogspot.com/2013/03/legenda-za-kakaoto.html

Бонсай

За изкуството бонсай разказват много легенди и всички те са с много обич и почит към традицията. Говори се, че през ІІІ век китайският император от династията Хан  пожелал да има миниатюрно копие на своята империя, на която да се радва всеки ден и да усеща, че я владее. Архитектите и градинарите създали макет на империята, който бил истински шедьовър. Именно тогава се зародило и изкуството на миниатюрното градинарство.

Друга китайска легенда разказва за китайски поет на име Гуен Минг, живял през 4 век след Христа. След своето пенсиониране той започнал да отглежда хризантеми в саксии. Някои историци вярват, че това е още една крачка към отвърждаването и отглеждането на големи растения в малки саксии.

Принципите на даоизма също са в съзвучие с бонсай, тъй като се счита, че обектите могат да се контролират чрез контролирането на техните копия. Умалените копия са доста удобни, но трябва напълно да съответстват на оригинала, а далечната цел е безсмъртието.

Хората, които отглеждат бонсай вярват, че малкото дърво и съдът, в който то се отглежда са едно цяло. Всичко започнало с идеята да бъдат поставяни умалени модели на дървета в саксии, чиято основна цел била да създават чувство за близост с природата, хармония и спокойствие в дома.

Лесно се забелязва, че дърветата са много по-дълголетни от хората. Както се вярвало, че могат да се придобият качествата на победения враг – неговата сила, храброст и воля, така се вярвало, че с помощта на бонсай хората могат да постигнат и дълголетие.

Самата дума буквално означава „растение на поднос”, „засаден в поднос” или „градинарство в поднос”. За първи път бонсай се споменава през ІІІ век, а рисунки на хора, държащи миниатюрни дръвчета, са запазени от VІІІ век. Това изкуство постепенно се разпространява по целия свят.

Изкуството бонсай е пренесено в Япония от китайски монаси и намира радушен прием. Японците са така усърдни, че бонсай става неотменна част от тяхната култура. Това, че едно дърво достига до желаната форма след няколко поколения, се превръща в символ на приемствеността и традициите, с които Империята на слънцето се гордее.

Първите дръвчета бонсай пренесени в Европа били от Япония и Китай, а първото по-официално представяне на растенията било на Третата световна експозиция в Париж през 1878 година, по-късно през 1889-та и 1900-та година. Това запалило интереса на европейците по миниатюрното изкуство. Първите реакции в Европа обаче били отрицателни. На Запад смятали, че дръвчетата изглеждали измъчвани, а хората, които ги отглеждали били подложени на широко обществено обсъждане и порицание. Все пак трябвало да мине известно време, в което бонсаят да бъде признат за истинско изкуство, а това се случило чак през 1935 година. И така е до наши дни, когато да си отглеждаш бонсай у дома е най-нормалното нещо, което може да се случи на една домакиня.

Търпеливост и смирение

Един летен ден Буда решил да направи дълга разходка. Той тръгнал бавно по пътя, наслаждавайки се на красотата на природата. На едно кръстовище се натъкнал на мъж, който се молел. Мъжът, разпознавайки Татхагата, коленичил пред него и разплакано казал: „Учителю, колко тежък и горчив е животът. Някога аз бях щастлив и заможен, но онези, които обичах ми отнеха всичко с лъжа и измама. Сега съм отритнат и презрян. Кажи ми, учителю, колко пъти ще трябва да се прераждам в такива злочести съществувания, преди най-накрая да позная блаженството на Нирвана?” Буда се огледал наоколо и видял едно мангово дърво. „Виждаш ли това дърво, попитал той.” Мъжът кимнал. Тогава Буда му казал: „Преди да се освободиш от страдание, ще преживееш толкова прераждания, колкото плодове манго има на дървото.” А дървото било натежало от десетки и десетки плодове. Мъжът изпъшкал. „Но, учителю, рекъл той разочарован, аз съм спазвал Предписанията! Живял съм праведно. Защо трябва да съм осъден да преживея толкова страдание?” Буда въздъхнал: „Защото така трябва да бъде, после продължил по пътя.”

Стигнал до друго кръстовище, на което един друг човек се молел. Този човек също го познал и коленичил пред него. „Учителю, животът наистина е тежък и горчив, казал той. Аз съм изпитал толкова терзания. Като момче, загубих родителите си. Вече мъж, загубих жена си и чудесните си дечица. Колко пъти още ще трябва да се прераждам, преди да позная безграничната обител на твоята любов? Буда погледнал към ширналото се поле, покрито с разцъфнали цветя: „Виждаш онези цветя в полето, попитал той.” Мъжът кимнал. Тогава Буда казал: „Преди да познаеш свободата, ще се прераждаш толкова пъти, колкото са цветовете в полето.” Виждайки морето от цветя, мъжът заплакал. „Но, учителю, аз винаги съм живял като добър човек. Бил съм честен и справедлив и никога не съм наранил някого. Защо ще трябва да преживея още толкова страдания?” Буда въздъхнал: „Защото така трябва да бъде, и продължил пътя си.”

На следващото кръстовище пред него смирено коленичил друг молител. „Учителю, колко тежък и горчив е животът, оплакал се той. Денем се трепя под палещото слънце, а нощем лежа върху студената и влажна земя. Толкова глад, жажда и самота. Още колко пъти ще се прераждам в такива нещастия, преди да прекрача портите на Рая?” Буда се огледал и видял едно тамариндово дърво. Всеки клон на това дърво имал множество разклонения и по всяко разклонение растяли десетки дребни листа. „Виждаш ли тамариндовото дърво, попитал го Буда.” Човекът кимнал. „Преди да постигнеш освобождение от страданията, ще се преродиш още толкова пъти, колкото са листата върху тамариндовото дърво.” Човекът се вгледал в хилядите листа на тамариндовото дърво и по страните му се стекли сълзи на благодарност. „Колко си милостив, учителю, рекъл той и опрял чело в земята пред нозете на Буда.” Тогава Буда казал: „Изправи се, добри ми приятелю, и ела с мен.” От този ден тамариндовото дърво станало символ на търпеливостта и смирението.

Вайнамойнен

Имало едно време един свръхмагьосник, появил се от океана, на име Вайнамойнен. Светът бил още в самото начало и все още не съществували хората. Към небето се издигали само няколко дървета. Едно от тях станало толкова високо, че слънцето и луната се заплели в клоните му. И изведнъж всичко над земята замряло. Вайнамойнен разбрал, че трябва да стори нещо.

Той знаел още преди да излезе от морските дълбини, че без правилното редуване на деня и нощта живот на сушата не може да има. Докато размислял, видял нещо да се пени сред морските вълни и недалеч от мястото, където се намирал, от водата се показало дете.

То било високо колкото палец и сякаш цялото било изваяно от мед. Имало медна качулка, медни обувки, медни ръкавици, меден колан, медна брадвичка и нож.

Като го видял, Вайнамойнен си помислил, че то има вид на герой, макар да било още дете. Те застанали за миг един срещу друг мълчаливи, после свръхмагьосникът попитал:

— Кой си ти, малкият? Кои са твоите хора? Като те гледам така, ми се струва, че принадлежиш по-скоро на света на мъртвите, отколкото на този на живите?

Детето, излязло от водата, изчакало един миг, после отвърнало:

— Аз съм един малък морски герой и дойдох да отсека дървото, което е спряло движението на света.

— Като те гледам — отвърнал свръхмагьосникът, — ми се струва, че не си съвсем подходящ за подобно усилие.

Не бил изрекъл още тези думи, когато видял детенцето да се превръща в огромен герой, толкова висок, че краката му газели във водата, а главата му докосвала най-високите облаци.

Брадата му била толкова дълга, че стигала до коленете, а косите му плували по повърхността на водата. Главата му била огромна и разстоянието между двете очи било почти цяла миля.

Героят излязъл от морето и тръгнал през камънаците по брега. Като взел седем от тях, той наточил острието на своята бронзова секира. После решително се отправил към голямото дърво.

С три скока се намерил до него и веднага се заел да го сече със секирата си. Нанесъл му само три удара. При първия Вайнамойнен почувствувал миризмата на изгоряло, при втория видял една искра да изскача от огромното стъбло, а при третия удар един дълъг пламък започнал да лиже гигантското дърво.

В същия миг светът се залюлял. Дървото се наклонило най-напред наляво, после надясно и накрая рухнало. Тогава слънцето отново поело своя път и цялото небе се задвижило.

 

Световното дърво при славяните

Славяните си представяли Вселената като едно гигантско дъбово дърво, наричано „Световно дърво”. В короната му е свила гнездо вълшебната „Жар-птица” – вестителка на боговете, пътуваща между световете на хората и боговете. В корените пък живеела огромна змия, която свързвала света на живите и света на мъртвите. По вертикалата на Световното дърво били разположени трите вселенски свята – „Прав”, „Яв” и „Нав”.

Прав е короната на Световното дърво, горният свят, небесните селения, обитавани от боговете. Името му е в основата на думите правда, право, правилно, т.е. това е светът на върховната истина, на справедливостта. Там живеят боговете, които се подчиняват на основните космични принципи, на вселенския ред и божествената йерархия, установени от прародителя – бог Род. Всред тези богове пръв е бог Сварог – небесния господар, родител на божествата, наричан „Всевишният”. Той управлява над Прав, грижи се за поддържането на вселенския огън – един от четирите основни елемента – и не се интересува особено от земния свят.

Светът на видимото, на хората, се нарича Яв и представлява ствола на Световното дърво. Яв е всичко около нас, материята, сред която живеем, която е явна, т.е. видима. Тук най-силно се усеща типичният за славянския мироглед – дуализъм и противопоставяне. Тук се сблъскват живот и смърт, добро и зло, щастие и страдание, ден и нощ, светлина и мрак, здраве и болест, топлина и студ. Затова и Яв се възприема като преходна реалност между двете крайни реалности Прав и Нав. Над света на хората властва бог Перун – господар на мълнията и възмездието, наричан „Всемогъщият”. Той следи дали се спазва божественият закон на земята и ако бъде нарушен, въздава заслуженото на престъпилите го. А на ония, които спазват закона, почитат боговете си, уважават ги и се вслушват в поученията им, Перун донася благополучие.

В корените на Световното дърво е Нав – подземният свят на смъртта и злото. Там обитават духовете на мъртвите (нави), змейовете и други злотворни чудовища, а над всички властва богът на злото и мрака – Чернобог, придружаван от своята страховита спътница – богинята на смъртта Мора. Нав е пълният противовес на Прав, но съвсем в дуалистичен дух, на самия вход към Нав се намира и вечнозелената, винаги топла и светла градина Рай, където праведниците намират покой след смъртта си. В Рай живее богът на познанието, вълшебствата, богатството и стадата Велес, край когото често седят праведните души и водят дълги беседи. Точно тия души, които обитават Рай, усвояват големи свръхестествени способности, и когато живите им роднини са в затруднение, могат да помогнат.

Над трите вселенски свята бди бог Троян, „Всевиждащият”. С трите си глави, той вижда и знае всичко в Прав, Яв и Нав. Следи за съблюдаването на световния ред и възможно най-бързо възстановява космичния баланс, ако бъде нарушен. Именно балансът е основна грижа на Троян, не благодеянието, не налагането на светлото, доброто над тъмното, злото, а равновесието между стихиите.

Дървото на живота

Дървото е символ на живот, могъщество, дълголетие, щедрост, търпение, покровителство. В неговата символика и боготворене намира отражение обожествяването на природата. Всяка култура има свое Дърво на живота. И всеки бог си има свое свещено дърво. Навсякъде по света могат да се видят дървета, превърнати в светилища, окичени с различни тотеми, талисмани, конци, парцалчета, гирлянди от цветя.

За много народи дървото е образ на света и на световната ос, около която се групира вселената. Такова е дървото Сейба или Яхче, което според маите расте в центъра на света и носи небесните слоеве. Те вярвали, че във всяка от четирите зони на света по едно такова дърво се издигало като крайъгълен стълб на небосвода. Игдрасил, космическото дърво на скандинавците, пък било огромен ясен. Боговете всеки ден се събирали на съвет под неговата сянка. А кипарисът бил за финикийците Дърво на живота.

Дървото въплъщава съюза между земята, в която впива корените си и от чиито богатства се храни, водата, която всмуква и отделя, въздуха в който протяга листата си и огъня на слънцето, под който расте и ражда своите плодове. То е и символ на многообразието в единството със своите многобройни клони, които излизат от един корен и отново се връщат в едното – семето от плода на клоните, от което ще се роди ново дърво. В него се проявява цялото, защото корените му са в земята, а клоните му се протягат към небето и така в едно се свързват двата свята – също като в човека. Дървото символизира също и женското начало, Великата майка – природата, извор на живот във всичките му форми. Затова често е изобразявано като стилизирана женска фигура. Вечнозеленото дърво олицетворява вечния живот, безсмъртния дух, вечността. А широколистното, което се променя през сезоните, е символ на непрестанно изменящия се и обновяващ се свят – живота, смъртта, възкресението, възпроизвеждането, животворното начало.

В християнския рай расте забраненото Дърво на познанието. От ствола му после бил направен христовият кръст и оттам насетне то станало Дърво на живота. В „Битие” не се уточнява от какъв вид е било Дървото на познанието и това е дало известна свобода на трактовките при различните народи. Италианците и гърците се колебаели между смокиня и портокалово дърво, французите избрали ябълката. Но сигурно е, че тя е била истинско Дърво на познанието най-вече за Нютон, който под него формулирал идеята си за всеобщото притегляне.

Дървото носи символиката на възкръсването, защото през есента листата му опадват, а през пролетта от голите му клони покълва нов живот. С това значение е натоварено то и когато промените му през годишния цикъл са изобразявани в християнската иконопис. А когато е безплодно или изсъхнало, олицетворява грешника.

Дървото играе важна роля и в други религии. Индийските аскети и свети хора садху се събират под огромните корони на някой банян, там често се правят и малки светилища. Буда получил просветление под дървото Бо и то става символ на великото израстване.

На листата на вселенското дърво според исляма са написани имената на човеците, а ангелът на смъртта събира окапващите по волята на Аллах листа и отвежда определените да умрат. От едно дърво египетската богиня Хатор протягала на мъртвите или на тяхната летяща душа напитки и храна да се подкрепят. И шумерският бог на растенията Тамуз бил почитан като Дърво на живота. Дъбът бил за древните германци свещено дърво на бога на гръмотевиците, а за древните гърци – на върховния бог Зевс.
Всеки народ има свои предпочитания към определено дърво. В Китай на особена почит е прасковата, символ на дълголетието и безсмъртието. В Източна Азия и борът е дърво на живота, което и на преклонна възраст си оставало свежо и зелено. Най-традиционният символ на мъдростта и мира е маслиновото дърво, а известно е, че с венци от лаврово дърво овенчават победителите. Кедърът, чиято негниеща дървесина послужила за построяването на Соломоновия храм, е символ на сила, благородство, нетленност.

В Египет палмата е символ на щастие, изобилие и плодовитост и често може да се види в ръцете на богинята Изида. Гърците подарявали палмова клонка на победителите, с палмови клонки и „Осанна!” приветствали Исус в Ерусалим и те станали символ за духовен триумф.

А всички дървета, които раждат плодове, навсякъде са свещени. Не случайно те присъстват и в рая на всяка религия.

Дървесните видове и народните вярвания

Според народните вярвания дървесните видовете имат различни качества. Повечето от дърветата дават сили на човека, предпазват го от лоши влияния, но понякога могат да причиняват и неприятности. Затова е важно да се знае мястото и значението на всяко дърво в сложната система от вярвания и обичаи.

Един от най–разпространените митични символи на вселената е т.нар. „Световно дърво”. Отделните му части олицетворяват идеята за триделното разпределение на света. Короната е символ на небесното, там живее Бог, светците и ангелите. Стъблото е земният живот, а корените се схващат като представители на долния, подземния свят. Всички тези пространства са обитавани от различни свръхестествени сили, според народната вяра. Освен като модел на организираното космическо пространство, „Световното дърво” съдържа в себе си архаичното разбиране за възможността да се преминава от един свят в друг. Това преминаване е в основата на редица ритуали. Под вековните корони на дърветата някога извършвали ритуалните церемонии. Като в храм принасяли жертви, правели курбани. В живота на народа ни ролята на „Световно дърво” обикновено приемали няколко дървесни вида – дъб, явор, орех и бор. Те се радвали на особена почит. Традицията строго забранявала такива дървета да се секат, дори да се кършат клоните им.

Дъбът, наричан още цер, горун или благуняк (от „благ” – сладък) е дървото на Перун – върховния бог в славянската митология. Затова на Бъдни вечер в огнището трябва да гори голям къс дъбово дърво. От него се изработват и вещи от бита. Някога бухалката, използвана за пране на дрехи, можела да бъде само дъбова. Същото важи и за кобилицата, с която жените носели вода. Важно е да се знае, че и двата предмета участват в момински обичаи.

Яворът също е на голяма почит. Счита се, че под сянката на явор човек може да се седи или да се спи без страх от лоши духове. В народните приказки и песни се разказва, че дори Свети Никола, когато се изморял от битките с морската стихия, лягал да си отпочине под яворово дърво. Сладкогласните кавали, с които овчарите свирели по цял ден също били изработвани от явор. Яворова е и сватбарската чаша, с която ритуално се дава вино на младоженците, за да живеят в любов и сговор. Ведрото, с което булката за пръв път ще донесе вода на другия ден след сватбата, също е яворово. Защото само това дърво може да запази булката и момата от змейове и самовили.

Независимо, че орехът е свещено дърво, народната вяра не препоръчва да се седи дълго под неговата сянка. Според поверията, ако някой заспи под орех, ще се разболее.

Крушата не е сред свещените дървета. Но народната вяра й приписва предпазващи качества. Крушата расте у нас и в гората, по ниви и ливади. Нейната сянка е добра за жетвари и косачи. Народът ни вярва, че на круша може да се връзват люлките на малките деца, без страх от посегателства на лоши „влияния, дихания и духове”. Във фолклорните представи около люлките на бебетата винаги витаят различни митични същества, готови да им навредят. По време на изнурителния полски труд майките трябвало да оставят децата си задълго. Ето защо било много важно дървото, под което се връзвала люлката, да е именно круша, защото всички тези зли сили бягали много надалеч от крушата. Някога вярвали още, че крушата предпазва от лоша среща. Затова през лятото девойките носели венци, увити от листата и клоните на това дърво. А през зимата – на Бъдни вечер, трапезата не се кади без да има на нея сушени круши.

Източник:

http://bnr.dev.bsh.bg/sites/radiobulgaria/Lifestyle/Folklore/Pages/Folkstudio_090611.aspx

Легенди за Коледното дръвче

Вечнозеленото дърво, най-често бор или ела, украсено със светлини и орнаменти е важна част от коледните празници.

Използването на вечнозелени дръвчета, венци и гирлянди символизирало вечния живот за древните египтяни, китайци и евреи. Съществуват много легенди за произхода на коледното дръвче. Едната е историята на Свети Бонифаций, английски монах, който организирал християнската църква във Франция и Германия. Един ден, пътувайки, той видял група езичници, скупчени около величествен дъб, готвейки се да пренесат в жертва на бог Тор едно дете. За да спре жертвоприношението и да спаси детето, той повалил дървото само с един мощен юмрук. На мястото на дъба израслa малка ела. Светецът обяснил на езичниците, че тази малка елхичка е дървото на живота и в него живее Христос.

Друга легенда свързва традицията  на коледното дръвче с Мартин Лутър, основателят на протестантството. Вървейки през гората една коледна нощ, изведнъж той изпаднал в благоговение пред вечнозелените дървета, в чиито клони блещукали милиони звезди. Той бил толкова запленен от тази красота, че отсякъл малко дръвче и го отнесъл на семейството си. За да пренесе у дома същата божествена светлина, която видял в гората, Мартин Лутър запалил по клоните на дръвчето свещи.

От древни времена коледното дръвче играе важна роля в зимните празници. В много езически обичаи се използват дървета за честването на езически богове и духове. В Северна Европа викингите считали вечнозелените дървета за символ, който напомня, че тъмнината и студът на зимата ще свършат и зеленината на пролетта ще се върне. Древнокелтските жреци в Древна Англия и Франция  украсявали дъбови дръвчета с плодове и свещи, с които почитали своите богове на плодородието. Древните римляни пък „обличали” дървета с  дрънкулки и свещи на фестивала в чест на бог Сатурн.

Първото коледно дръвче в Англия датира от 1841година, когато съпругът на кралица Виктория, принц Алберт, поставил елхичка в замъка Уиндзор. В Америка, немските имигранти следвали традицията на коледното дръвче още от 1830 година. Няколко десетилетия минали, докато американските семейства приели коледното дръвче като незаменим символ на Коледа.