Хор

Гръцкото име на египетския бог Хор е Хорус и означава „Този, който е горе” или „Този, който е далече.” Божеството има глава на сокол и носи двойната корона на Египет и ореол от слънчевия диск. Произходът на бог Хор е също толкова неясен, колкото е объркваща свързаната с него митологична традиция. В цял Египет има голям брой светилища на Хор, които често носели различни наименования. Изглежда първоначално е съществувал Хор (на египетски Хару), чийто символ е соколът (наричан бик). Този Хор бил господар на небето, а неговото владичество се потвърждава от текстове от Старото царство, които отъждествяват Хор с големия бог, същинското небесно божество. Въпросът е само, дали Хор бил символизиран от сокола, защото първоначално той е бил небесен бог, или защото първоначално е бил сокол и естеството на тази летяща високо в небето птица го е превърнала в господар на небето.

По времето на Хелиополския синкретизъм Хор е отъждествен с Ра в образа на Ра-Харахти (Хор от хоризонта), който се явил още в тиниската епоха в образа на човек с глава на сокол. Този Хор изглежда е Хор от Летополис (Втори ном от Делтата), с прозвището Хор Хенти Ирти – Хор с двете очи, който ръководи – като двете очи са Слънцето и Луната. Освен този небесен Хор, в мита за който някои египтолози привидяха историческо събитие, въз основа на което се е развил легендарен епос. В Бехедет (съвременен Даманхур в 17 ном от Делтата) откриваме един Хор с прозвището Стари или Велики (Хароерис), който бил смесван с един друг Хор от Шемнис, близо до Буто, наречен Младия или Детето (Харпократ). Този Хор, за когото решили, че е син на Изида и Озирис, изиграл решаваща роля в прочутата битка между Сет и Озирис.

Текстове от Пирамидите представят най-старата версия на легендата за този бог. Изида, въплътена в образа на лешояд, кацнала върху тялото на мъртвия Озирис и заченала Хор, когото родила и отгледала, за да отмъсти за баща си. Когато пораснал, Хор предизвикал Сет в битка. В нея Сет му извадил окото, но Хор си го взел, победил Сет и го кастрирал. Накрая съветът на боговете възкачил Хор на трона на неговия баща Озирис, а Сет бил осъден вечно да носи Озирис.

Към легендата Плутарх добавя елементи, които несъмнено отвеждат много назад във времето – той представя Хор като син на Озирис, роден след смъртта му, когото Изида отгледала в тръстиките и мочурищата в Шемнис, за да го скрие от преследващия го Сет. Когато станал мъж, той напуснал Шемнис и отишъл в Буто да получи короната на Долен Египет, откъдето тръгнал на война срещу последователите на Сет, заедно със своите поддръжници Шемсу Хор (Служители на Хор).

Според един документ от късната епоха (Шабана) Тот или Геб бил съдник на спора и разделил Египет между враждуващите. Геб размислил и накрая отдал цял Египет на Хор. Тези битки между привържениците на Хор и тези на Сет са изобразени върху вътрешните стени на галерията, която огражда наоса в Едфу. Там се виждат Шемсу Хор върху платноходки, въоръжени с харпуни, откъдето удрят последователите на Сет, изобразени като хипопотами.

Други текстове излагат крайния двубой между Сет и Хор. Последният е с извадено око от противника си, но успял да си го вземе и повалил Сет. Най-вероятно този двубой се е състоял в пустинята Кер-Аха, т.е. на изток от днешен Кайро.

Според някои автори Хор от Бехедет (Големият Хор), който впоследствие се превръща в бог-воин, вероятно е основателят на царството в Делтата, дотогава владение на последователите на Сет от Юга. Впоследствие Младият Хор повел бунта срещу господството на последователите на Сет. Изглежда така Хор успява да обедини Египет и да наложи култа към Озирис над цялата долина на Нил. Когато Египет отново се разделя на две земи в края на додинастическата епоха, Хор остава божество на държавата в Горен Египет, в Нехен (Хиераконполис). В Горен Египет имало и друго светилище на Хор – храмът в Едфу, в който е съхранен споменът за битката на привържениците на Хор срещу Апопис, т.е. срещу Сет. Един от Текстове на Пирамидите, отнасящ се за тази война, може да хвърли нова светлина върху едно стъписващо злодеяние, каквото е човекоядството, за което според Ювенал са виновни жителите на Дендера, т.е. последователите на Хор:

„(Хор) залови последователите на Сет, счупи главите им, отряза краката им, изтръгна вътрешностите им, извади сърцето и изпи кръвта им”, се казва там.

Това изглежда е ехо от племенните борби в додинастически Египет, където, подобно на някои примитивни народи, пиели кръвта на враговете си и дори изяждали суровото им месо, за да придобият жизнената им енергия.

Хор е смятан за първият фараон. Фараонът на Египет е негово въплъщение и именно тази божествена същност дава законното основание за владичеството. Според един папирус от Рамезеума, епосът на Хор вероятно е бил представян и като театрална пиеса или по-скоро като средновековна мистерия в различни храмове по време на някои празници, и най-вече на зимния празник в Едфу, с който била чествана победата на Хор над Сет и привържениците му.

Хор е баща на четири божества, свързани с канопите от египетските погребални вярвания: Имсет (Амсет) (човек), Хапи (маймуна), Дуамутеф (чакал), и Кебехсенуф (сокол).

Царете-богове

В Египет отначало царувал владетелят на всемира, баща на боговете, Ра. Когато се уморил да властва над земята, тронът му бил зает от сина му Шу. Шу бил добър и справедлив цар, на неговите заповеди се подчинявали небето и земята, силите на долния свят, вятърът, океанът, планините и реките. Както се научил от баща си, издавал закони и наредби за смъртните.

Появилите се в началото от царуването на Шу синове на злото страшилище, на змията Апофис, врагове на боговете и хората, унищожили по пътя си всичко, превърнали градовете в развалини, изтребили хората. Шу укрепил стените на градовете, съюзил се с източните царе и разбил армията на Апофис. След това на египетската земя настъпил мир, името на Шу било почитано като на бог, никой не посмял вече да вдигне оръжие срещу него.

Един ден обаче Шу се разболял и в пищните палати настанала суматоха, тъй като по земята на двете империи се криели още много злосторници. Богът Геб сметнал, че е време да се вдигне срещу властта на Шу. Нахлул в царския дворец и започнал да обсажда с любовни предложения собствената си майка Тефнут. На пладне, докато боговете съпровождали Ра в неговия небесен път, Геб принудил майка си да приеме неговата любов.

Тогава над палата се спуснал мрак и избухнала ужасна буря, която вилняла непрекъснато седем дни и седем нощи. Нито хората, нито боговете можели да се видят един друг. Когато най-сетне се прояснило и небето утихнало, придворните намерили Геб на трона на неговия баща. Уплашени, те се явили пред трона на новия владетел, покорно коленичили пред него и зацелували краката му. След това Геб царувал 75 години, през което време баща му Шу останал на небето, за да не го сполети отмъщението на сина му.

Веднъж цар Геб тръгнал на път, за да обходи своите провинции. В храма на един северен град той се заинтересувал за съдбата на жителите. Народът с твърде голяма благодарност си спомнили за властването на Шу. Той бил укрепил техния град, победил синовете на Апофис, а победените – в образ на змии – нагодил върху своята корона. Геб със завист слушал похвалите за баща си и казал:

– И аз искам да украся короната си с такава змия.

Завели владетеля в храма на змиите. В един сандък там пазели една от змиите Апофис. Геб веднага посегнал към нея, но змията се надигнала и изпуснала от гърлото си огромен пламък. Свитата на Геб била умъртвена, а самият цар получил страшни рани и едва се избавил. По съвета на главните сановници Геб накарал да донесат от храма на Ра главната змия, закрепил я на короната си и я държал там, докато напълно оздравели раните му.

След това свикал на събрание подвластните си богове и поискал от тях съвет как да подобри управлението си. Придворните учени извадили светите книги, прочели написаното в тях за баща му и предложили да следва примера на владетеля Шу. Геб послушал съвета, осигурил реда в провинциите на Долен и Горен Египет, укрепил градовете, построил храмове и започнал да напоява земите с водите на регулирания Нил. Това било времето на царете-богове, на отколешния златен век.

Свещените животни в Древен Египет

Традицията на култ към свещени животни, които често са се явявали тотеми на племето, идва от най-древни времена, още когато хората не са били измислили такива сложни обяснения за устройството на света, като тези, свързани с божества и духове. Връзката с животинския свят се оказва толкова тясна, че не умира никога, а само преминава в ново качество. Например много божества имат свои двойници-животни, в които те са могли да се превъплъщават, при което се явявали и техни символи.

Монотеизмът на древната египетска религия, от гледна точка на съвременния човек, притежава всички черти на фетишизма. Но трябва добре да си даваме сметка, че безбройните изображения на боговете в египетския пантеон са само проявление на различните ипостаси на единния Бог и на неговата вечна божествена същност. В този смисъл е възможно да се разбере смисъла на култа, отдаван в различните региони на Египет към слънцето, земята, небето и някои животни, обитаващи тези земи. В Древния Египет, макар че първоначално всички божества се представяли в облика на животни, а в последствие повечето богове се изобразяват в зооморфни образи – или напълно, или понякога частично – самите животни никога не се отъждествявали с боговете и не се почитали като божества, с изключение на тези случаи, когато строго определено животно се считало за „въплъщение на душата” на някой бог, като например черния бик Мневис. Доста в по-късни епохи египетските богове започват да приемат човешки образи.

Най-разпространени в Древен Египет са култовете към бика, ибиса, сокола, ястреба, котката, павиана, крокодила и бръмбара скарабей. Култовете към останалите животни имали локален характер. Често се случвало животно, считано за свещенно в един ном, да не се приема за такова в друг ном, където можело спокойно да бъде убито. Това нерядко довеждало до вражда между жителите на различните области. Ловът на ибиси, орли и соколи бил забранен винаги и навсякъде, докато на лъвовете например – само в дните на празника на богинята Бастет. В някои области убивали крокодили, когато те се размножавали неимоверно много и започвали да се превръщат в опасност за хората и животните.
Умрялото свещено животно, ако смъртта му настъпвала в ном, явяващ се център на неговия култ, било балсамирвано, поставяно в саркофаг и предавано за погребение, което традиционно се извършвало в храма. Мъртвите котки били погребвани в специална свещенна гробница в Бубастис. Ибисите били изпращани за вечен покой в Хермопол. А биковете погребвали на това място, където намирали смъртта си, на западния бряг на Нил, докато мъртвите крави направо били изхвърляни в реката. Сред археологическите находки се срещат саркофази и на бръмбари, мангусти, змии и риби.

Във връзка с почитането на животните в Древен Египет съществуват редица обичаи. За да се грижат за животните от всяка порода, са назначавани специални служители – мъже и жени, като тези длъжности са се предавали по наследство от баща на син. Всеки жител на египетските градове със специален ритуал изказвал своето багоговение пред свещеното животно. След молитвата към бога, комуто е посветено дадено животно, египтянинът подстригвал децата си – цялата глава, половината или само една трета от косата и измервал отрязаните коси със сребро. Колкото тежали косите в сребро, толкова нарязана риба се добавяла в храната на животните.

По време на пожар египтяните не са се грижили да потушат огъня, а да спасяват свещените си котки. Скръбта им по умрелите животни била неутешима. Ако в някой дом оплаквали котка, всички негови обитатели обръсвали веждите си. Ако се жалило куче, всички остригвали косите си и бръснели космите по цялото си тяло.

Култът към бика в Древния Египет бил свързан преди всичко с това, че този вид животно се използвало в селсскостопанската дейност. Тъй като с него се орала земята, бикът се считал за олицетворение на плодородието и респективно почитането на тези богове на плодородието, които имали господстващо значение в дадена област, се сливало с култът към бика. Кравата също била почитана като даваща храна. Нейният култ, освен това, бил свързан с култа към Изида и Хатхор и с представата за небеко като за Небесна крава. Най-почитаният бик бил Апис (на египетски – Хапи) – душата Ка на мемфиския Птах, олицетворение на плодородието и душата Хапи-Нил и Ба Озирис като бог на възраждащата се природа. Приемало се, че Апис опложда Небесната крава и тя ражда от него златно теленце – слънчевия диск. След смъртта си, душата на Апис се съединява с Ба Озирис.

Интересен е примерът с пищният култ към Апис в Мемфис. За да бъде признат там един бик за свещен, той трябва да притежава определени характеристики, известни единствено на жреците. След смъртта на Апис, жреците, след дълъг пост, започвали търсенето на новия Апис, който трябвало да има на челото си бял триъгълник, на шията си – петно, наподобяващо орел, отстрани – петно във формата на нарастваща луна, а под езика – изображение на бръмбар. Той трябвало да бъде роден от крава, която след отелването си не можела да има друго теленце. Като цяла свещеният Апис трябвало да удовлетворява общо 29 признака. Неговото търсене продължавало 60 дена. В Мемфис Апис живял в открит обор пред храма на Птах, където приемал дарове от покланящите му се египтяни и правел предсказания. До времената на управление на ХІХ династия всеки бик имал своя собствена гробница. След това Рамзес ІІ заповадва биковете да бъдат погребвани в общ некропол – Серапеум. Произходът на това название идва от това, че умрелият Апис получавал името Осор-Апис, откъдето произлиза гръцкото име Серапис. Френският археолог Огюст Мариет, следвайки точните указания в текста на Страбон, открива през 1851 г. в Сакара легендарния Серапеум – широка дълга подземна галерия с погребални камери. В нея мумиите на свещените бикове са поместени в монолитни саркофази от розов гранит, варовик и базалт, достигащи 4 м. височина и тежащи до 70 тона.

Египетските йероглифи

Древноегипетският език, отговарящ на семитските езици, е вече мъртъв език. Днес египтяните говорят арабски. Древноегипетският език е бил говорен обаче в продължение на повече от 3000 години и е имал известен брой писмени форми.

Системата на писане, използвана в древен Египет, е позната като йероглифи. Терминът йероглиф първо се споменава от гърците през 500 пр. Хр. Той произлиза от „hieros”, което означава посветен и от „glypho”, означаващо издълбан. Гърците използвали тази дума, тъй като употребявали подобен начин на изписване в свещените си книги.

Древноегипетските йероглифи се състояли от чертежи и рисунки, които покривали стените на храмовете и паметниците, и били изобразявани на папируси. Създавали се от художници, майстори и скулптори, които правели техни модели и ги измазвали в релефите. Картините на йероглифните азбуки били създадени, за да символизират древноегипетските букви. Казано по друг начин, рисунката, съставяща йероглифните знаци, е представяла звука на буквата. Освен това са се използвали и по-малки картини, които да представят цели събития, идеи или думи. Единствените хора, на които било позволено да четат или да пишат, са били т.нар. писари, за които се е смятало, че са професионалисти и са били много уважавани хора. Древните египтяни вярвали, че способността на писарите им е подарена от бога Тот, който те боготворяли като бог на йероглифите.

Въпреки че древноегипетската писменост е сложна, тя е и доста ясна. Наборът от знаци се е разделял на три основни групи: логограми- знаците, изобразяващи морфемите; фонограми – изобразяващи един или повече звука и определителни – изобразяващи не звук или морфема, а служещи като помощно средство за разбиране на предходните знаци. Както и другите писмености от този период, древноегипетската писменост се е състояла само от съгласни. Не е ясно какво гласни точно е имало между съгласните на всеки йероглифен знак. Тъй като на археолозите им е било трудно да произнасят набор от съгласни по време на своите лекции, те са съставили протокол относно четенето и по изкуствен начин са интерпретирали думите. Тази система се е възприела от всички и днес много хора си мислят, че древните египтяни наистина са имали гласни. Така например кралят от 19 династия, известен днес като Рамзес или Размус, всъщност би трябвало да се произнася Риамесеса. За това свидетелстват дипломатически документи, разменени между Египет и Месопотамия.

Древноегипетската система на писане се състояла от около 700 знака. Йероглифите основно са се използвали както за религиозни, така и за тържествени цели. Те продължават да бъдат използвани в Египет до около 400 г. сл. Хр., след което са заменени от Коптик, друга форма на писмен език. 24-те букви, от които се е състоял, са взаимствани от гръцката система, но са добавени и още шест други, представляващи конкретни египетски звуци. По-късно древната наука за писане и четене на символи се забравя и в момента в Египет се говори и пише на арабски.

Учени и изследователи са се опитвали да интерпретират древноегипетските йероглифи, но напредък се усеща едва след намирането на Розетския камък през 1799. Там се виждат три езика, като основната част е с прекъснат текст и с египетски йероглифи, централната е с народния скрипт, а най-долната част е на коински гръцки, форма на съществувал гръцки език. И народният египетски скрипт, и гръцкият език, били добре познати на египтолозите от 19 в., които работели по разшифроването на камъка. Тъй като текстът на народния език и този на гръцки съвпадали, станало ясно и значението на египетските йероглифи. Смята се, че Жан Франсоа Шамполион е този, който пръв разбива шифъра на египетските йероглифи. Той е успял да ги възпроизведе правилно при посещението си в Египет през 1828 г., където е видял рисунките в храма. Въпреки че през 1832 г. той умира, остават запазени неговите рисунки, преводи и бележки.

Боговете на животните

Още от началото на света, човекът е неделима част от природата и животните. Ето защо почти всички народи си имат свой Бог на животните, който управлява необятните горски царства и помага на хората.

В китайската митология, ролята на Царя на животните се е паднала на Тигъра. Той е Богът, носи в себе си началото на Ин и Ян. В китайската философия и метафизика Ян и Ин са доброто и злото. Ин е тъмният, пасивен елемент и се свързва с водата, въздуха, нощта и Луната. Ян е светлият, активен елемент на развитието, съзиданието и се свързва с огъня, земята, деня и Слънцето. В съответствие с  четирите елемента, четирите сезона и четирите посоки на света, свещените тигри са няколко типа. Белият тигър съответстна на Запад. На Изток царува Синият тигър. На Север доминира Черният, а на Юг – Червеният тигър.  Към тях има и пети тигър – Жълтият тигър, който е символ на владетеля, на слънцето, Богът на животните. На него се подчиняват всички природни царства и хора.

В легендите на келтите, предците на съвременните ирландци, богът на животни е елен. От тази легенда, предполагат историците, е възникнала идеята Дядо Коледа да обикаля света с шейна, водена от елени.  Легендата разказва, че тези животни са присъствали в създаването на династията на ирландските крале. Елените се считат за закрилници на пътниците из тъмни и опасни пътища. На тези животни се преиписват лечителски способности.

Без съмнение, най-мистериозният Бог на животни, е еднорогът. Изследователите смятат, че прототипът на това митично създание, е индийският носорог. Образът на приказното създание е различен в различните легенди.  Първоначално животното е било описвано като магаре с дълъг рог на челото. Впоследствие еднорогът придобива красива визия на бял кон със златист рог. Най-често е изобразяван в картини близо до християнски девици. Еднорогът символизира чистота и девственост. Белият еднорог носи след себе си светлина, добро начало. В Древен Китай еднорогът е изобразяван на герба на императора, което е свидетелствало за покровителство от висши сили.

В Древна Индия пък животните си имат не Бог, а Богиня. Това е кравата. Тя е символ на плодородие, благоденствие, мир и просперитет. Тези животни са земното въплъщение на Боговете. Затова в индуизма е забранено консумирането на говеждо месо от хората.

Древните египтяни пък почитали бога на плодородието Апис, чието земно превъплажение бил бикът. Сияещият диск върху рогата му е бил връзката му с бога на слънцето Ра.  Специални участия в богослуженията на египтяните са взимали черните бикове с бели петна. Постепенно Апис започнал да играе важна роля в култа към Озирис, владетеля на подземното царство на мъртвите.  Апис е божеството на древния град Мемфис, което се превъплъщава в бял бик на черни петна, отглеждан в храма. След смъртта му, животното е било балсамирано и погребано с тържествена церемония в погребална галерия.

Легенди за съзвездието Лъв

Зодиакалното съзвездие Лъв най-добре се вижда през нощите на март и април. Заобиколено е от съзвездията Девица, Чаша, Секстант, Рак и Малък лъв. В съзвездието Лъв с просто око могат да се видят около 70 звезди, които са слаби звезди. Най-ярките са Регул и Данебола. Най-ярките звезди на съзвездието образуват характерна геометрична фигура – силно удалжен неправилен шестоъгалник. С малко въображение в тази фигура може да се види тялото на лъв с буйна грива. Десният крак на лъва е добре очертан от наредени звездички. Звездата Данебола блести в края на дългата и извита като обръч опашка на лъва. В съзвездието Лъв има много интересни двойни звезди, но те се наблюдават с помощни телескопи.
Лъв е едно от най-старите съзвездия. Името на това съзвездие е дадено от древните египтяни.

В древен Египет, когато през нощите на март и април, високо над хоризонта заблестявали звездите на съзвездието Лъв, настъпвали големи горещини. Страната се превръщала в една изгоряла пустиня и даже долината на р. Нил изсъхвала и се напуквала. По туй време през нощите се чувал само ревът на лъвовете, които скитали, за да си търсят храна. Никой не смеел да отиде там. Пустинята се превръщала в царство на лъвовете. Това всяка година се повтаряло и за това древните египтяни нарекли областта от небето със звездите, които виждали над главите си, с името Лъв.Според преданията под този знак на това съзвездие трябвало да се раждат влики царе.

Древногръцката митологоя много добре ни запознава и с Немейският лъв. Той е ужасяващо чудовище, което опустошавало околностите на град Немея, откъдето дошло и името му. Бил удивително едър и имал твърда като стомана кожа, неуязвима за оръжия. Да убие Немейския лъв и да донесе кожата му била първата задача, която цар Евристей поставил на Херкулес. Дълго търсил Херкулес леговището на звяра, но накрая го намерил в една голяма пещера. Притаил се и го зачакал да се покаже.

Щом лъвът се появил, Херкулес пуснал по него няколко стрели, но те само раздразнили животното. Лъвът побеснял, а Херкулес се хвърлил към него, ударил го с боздугана си и го доубил с голи ръце. Метнал убитото животно на гръб и отишъл в Немея, където положил началото на Немейските игри, по време на които в цяла Гърция прекратявяли войните и царувал всеобщ мир. А когато Херкулес се върнал в Микена жив и здрав и с убития лъв, Евристей се ужасил от мисълта каква огромна сила притежава. Зевс отбелязъл първия подвиг на своя син, като създал на небето съзвездието Лъв.

От гледна точка на митологията Лъвът е символ на запазването на царската власт, неин атрибут. А влиянието на този зодиакален знак се изразява в чувството на гордост и голямо самоуважение.

 

Змийските култове

Змийски култове е имало още от Египет, после при гностиците, един клон от тях, дори, са се наричали офити – от „офис” на гр.-змия. Върховното божество на пеласгите – Сабазий, също е изобразявано със седем змии около него. А знаем, че Сабазий и Дионис са едно и също божество – той владее мъртвата и живата материя. Хтоничността на Сабазий не противоречи на соларността му, защото двете начала образуват космоса, който е и всеобщност. В елинската епоха змиите имат криле, с което се подчертава космологичния аспект на този свещен символ. Китайските дракони, са всъщност змии, окичени с криле.

В Мезоамерика ацтекски мит описва сътворението на човека от Змийски бог, покрит с пера – Кетцалкоатъл, комуто помагала жена – змия, Кихуакоатъл. В древната столица на ацтеките Теночтитлан (днешния Мексико сити) свещеният район около черквата бил декориран с глави на змии с пера, а в средата входът към храма на Кетцалкоатъл бил пазен от страховитите зъби на гигантска змия. Тази древна змийска украса доминира в множество свети места като Теотихуакан в Мексико. Древните маи също се прекланяли пред пернатия Змийски бог, но името му било Кукулкан. Из цяла Мезоамерика ацтеки, маи и толтеки са украсявали свещените си места със змийски мотиви, които и до днес могат ясно да бъдат видени. В източната част на Мезоамерика, в Хаити, има легенди за змии, които водят началото си от сътворението. Местното население – вуду, вярва в бог, наречен Дамбала Уедо, чието изображение е змия. На Дамбала Уедо се гледа като на Велика Змия, Създателя на Вселената, Небето и Земята. Според един любопитен вуду-обичай за Потопа Змеят накарал водите да залеят Земята, появила се дъга и Змеят я взел и я нарекъл на името на жена си – Аида Уедо. В Северна Америка змиите също били главна отличителна черта на родените там индианци. Символът на змия доминира в изкуството на индианското племе хохокам в места като известния Снейгтаун (Змийски град) в щата Аризона в югозападната част на САЩ, датиращ от 400 г. пр. Хр. до 1200 г. сл. Хр. Междувременно на югоизток неизвестна култура оставила огромен и загадъчен хълм с формата на змия в Охайо.

На противоположния край на света в Далечния изток отново откриваме богове, свързани със змиите. В Тибет, например, змиите украсяват свещените тръби на монасите. В Непал, в едно място, наречено Буданилкантха, се намира мистериозна статуя, известна като „Спящия Вишну”, в легло от змии във воден резервоар.

Не би трябвало да пропускаме Ирак, люлката на цивилизацията. Точно на север от Мосул, близо до град Шейх Ади, е Светинята на Йезидис, където символът змия е гордо възвеличен върху главната порта. Тази област е важно място за поклонение за хиляди от номадските йезиди. В очите на западняците те изглеждат като хора, прекланящи се пред сатаната, но това племе гледа на змията като на най-мощната сила в света, разпространител на доброто, както и на греха. В Австралия аборигените грижливо са запазили легенди за змията в техните т.нар. „Мечтания” – митове за сътворението на Земята. В централния район на Австралия могат да се открият древни рисунки на Змия – Дъга, която е създала реки, планини и хора, по време на легендарното си пътуване надолу от северното крайбрежие.

Множеството примери, цитирани по-горе, едва ли са примери за преклонение пред сатаната. Ако змията е сатанинска, тогава навярно теолозите би трябвало да обяснят защо змията е символ на медицината и лечението и до днес. Древните статуи често изобразяват бога Ескулап носещ жезъл, около който се вие свещена змия. Но свързването на змията с лекуването е много старо поверие и си струва да отбележим, че и до днес символът на професията на лечителя е змия, обвита около жезъл, макар че е свързана със свръхестественото изцеряване, а не с разумната медицина. Следите водят до гръцкия бог Хермес, който се идентифицира с египетския бог Тот. Кадуцеят е емблема на античния Хермес, който, според Херодот, е бил божество на тракийските царе. В египетската митология тракийският Хермес е известен като Тот, Теут (Техути). Нещо повече, преди да се установи в Египет, според Апулей, Хермес-Теут пребивава на Балканите. Мястото, където той пребивава, е известно като „Пелазгийски Аргос”. Кадуцеят най-често се изобразява като пръчка, около която са увити две змии в противоположни посоки. На върха на пръчката обикновено има малко сферично разширение (топка). На същото място понякога има кръст или разперени криле. Понякога пръчката се изоставя и тогава остават само двете змии. Така е изобразен върху трако-пелазгийските монети.

И все пак онзи бог е научил всичко от баща си – Енки, бога, който направлявал генетичното създаване на човечеството.

Възможно ли е всички тези легенди да са възникнали независимо, или имат общ източник сред боговете Енкии в Африка? В древен Египет, например, няма съмнение, че от многото изобразявани животни в изкуството им змията била най-свещена и вещаела благоденствие. Обикновено се изобразяват две змии, носещи царските корони съответно на Горен и Долен Египет. Фараоните също често са показвани със змии на челото. А най-голямата светиня – крилатия диск на Нибиру, обикновено бил изобразяван обрамчен от две змии. Във вражеската страна Куш, Южен Египет, змията била не по-малко боготворена. Кушитските и мероитските царе и царици били изобразявани, носещи корони с царската емблема на кобра. Символът на крилатия змей е типична характеристика на местното грънчарство.

Змията е емблема на мъдростта на материята. Тя отразява безкрайното движение и развитието, обновлението и прераждането в ново качество. Насочена нагоре, главата на змията означава възходящите енергии, стремежа към познание. А змия, която гледа надолу, символизира както плътското, така и духовното изкушение.

Ако човек се абстрахира от атавистичната си погнуса към това земноводно, ако подходи с дори съвсем мъничка доза обич към него, ще се убеди сам, че змиите, взето чисто биологично, са едни наистина разумни животни – те не хапят, ако не са предизвикани, също като всеки един друг представител на животинското царство. Ако се обърне внимание към ДНК-спиралата, там също се откриват двете змии, преплетени една в друга.

Легенди за виното

Съществуват множество красиви легенди за виното и неговото производство, а също и много популярни истории, разказващи за появата на омайната напитка.

В Стария Завет се разказва как  първият човек,  засадил лозе след Големия Потоп и открил виното. Това бил Ной, който след като излязъл от ковчега в планината Арарат  започнал „…да обработва земята и засадил грозде. И пил той от виното и се опиянил.”  (Битие, IX, 20-21). Напитката била наградата на Ной и неговите спътници за тежките страдания по време на Потопа.

В християнската легенда Ноевият ковчег е спрял на планината Арарат (прието е да се смята, че става въпрос за възвишение в източна Турция, макар че планина със същото име има и на арменската граница), и първата култура, която Ной засял е било гроздето. Днес все още има диви лози в тези райони, както и в долините на реките Тигър и Ефрат, в Кавказката планинската верига и в планината Загрос (Иран). Дивите лози в тези области показват най-голямо генетично разнообразие, което навежда на мисълта, че растението води произхода си от споменатите места. Освен това, в тези страни има и много култивирани лози с различна генетика – над 600 в Турция, над 500 в Грузия и над 200 в Армения. Това показва, че тук култивирането е започнало на много ранен етап, което е дало възможност на всички тези разнообразни видове да възникнат.

Библейското повествование за насаждането на първото лозе от праотеца Ной  e лаконична митологема за усилията на човека да култивира дивата лоза (лат. vitis).  Най-ранните вкаменени останки от нея датират от ерата на миоцена (преди 20 милиона години), а първото известно сведение за култивирана лоза, от която днес има над 60 вида, са йероглифите на четвъртата египетска династия (2400 години пр. Хр.).

Според една еврейска талмудическа легенда Ной намира лоза, която е изхвърлена от райската градина. На стъблото ѝ има гроздове и след като вкусва от тях, праотецът възжелава този плод. Той засажда лозата, която израства и узрява само за един ден. Смачквайки плодовете в ръцете си, Ной прави вино и пие от него.

Друга легенда, заимствана в Gesta Romanorum и Исляма, разказва, че дяволът склонява Ной да садят лозата заедно. Той излива върху корена ѝ кръвта на агне, лъв, маймуна и свиня, които символизират промените в поведението на човека според градацията на неговото опиянение.

Някои легенди гласят, че тайната за производството на вино е дадена на египтяните от бог Озирис (прототип на гръцки Дионис, а след това и на римския Бакхус). Виното, известно на египтяните като „yrp”, е било скъпо удоволствие, което малка част от обществото е можела да си позволи. Използвано е и като дар – към боговете или такъв, съпровождащ покойника към гроба му. Възкръсналият фараон е бил известен като „един от четиримата богове, който се храни със смокини и пие вино.” От време на време е било използвано и като заплата – работниците на пирамидите в Гиза са могли да избират между четири вида вино и пет вида бира. Виното е участвало и в религиозните ритуали – някои от храмовете са имали собствени лозя, за да подсигурят достатъчно количество за събитието.

Гръцки мит гласи, че гроздето е било открито, благодарение на овца, която постоянно бягала от стадото, принадлежащо на Ойнос (гр. οίνο – вино) и се завръщала в обора много по-късно от останалите животни. Пастирът Стафилос започнал да следи тревопасното и видял, че то яде плодовете на някакво непознато растение. Набрал от зърната и ги занесъл на своя господар Ойнос. Последният забелязал, че полученият сок от плодовете след известно време придобива друг вкус и има опияняващи свойства. Решил да го предаде в дар на Дионис. В замяна и като благодарност към подаръка, богът посветил Ойнос в тайните на винопроизводството и нарекъл омайното питие на негово име, а гроздето – на името на пастира (σταφύλια).

Друг мит разказва за дружбата между Дионис и изключително красивия сатир Ампелос. Един ден Ампелос паднал от висока скала и издъхнал. Смъртта му била съкрушителна за Дионис и той горещо се помолил на Зевс да възвърне живота на красивия му приятел. Върховният бог се смилил и превърнал сатира в лоза, която започнала да дава плодове. Сокът, извлечен от тях, имал вкус на божествен нектар. Оттогава нататък Дионис започнал да странства по света и да учи хората как да отглеждат грозде и да правят вино. Направил го в чест и памет на мъртвия си другар, вярвайки че по този начин, духът му ще живее вечно. От името на сатира Ампелос се появила и гръцката дума αμπελος – лоза. Ампелография се нарича и науката, която се занимава с изучаване и описване на видовете и сортовете лози, както и процеса на изменението им под влиянието на околната среда и целенасочената дейност на човека. В медицината има отрасъл, изучаващ лечението с грозде,познато още от древността, носещ името ампелотерапия.

В Персия съществува легенда, разказваща за цар Джамшид (Ямшид). Един ден владетелят си почивал под сянката на своята шатра, наблюдавайки процеса на обучение на млади стрелци от армията си. Изведнъж обаче вниманието му било отвлечено от сцена, разиграваща се в непосредствена близост. Красива птица се борела за живота си в пастта на огромна змия. Царят заповядал на стрелците си незабавно да убият влечугото. Освободеното създание разперило криле и кацнало в краката на добрия цар. От човката му се отронили няколко зрънца, които мигновено покълнали. Израснали виещи се растения, отрупани с много плод. Джамшид вкусил от тях и се влюбил във вкуса им. Консумирал ги както свежи, така и на сок. Един ден обаче, по невнимание, му поднесли вкиснала напитка. Царят отпил една глътка, разгневил се и бързо изгонил слугата. Глиненият съд с питието бил забравен. Минали няколко месеца… Една прекрасна робиня, фаворитка от харема на Джамшид, започнала да страда от нетърпимо главоболие.  Загубила разсъдък от страдание, тя решила да се самоубие. Случайно намерила съда с вкисналия сок и ѝ хрумнало да сложи край на живота си, отравяйки се с „развалената” напитка. Изпила течността до дъно и изпаднала в безсъзнание за няколко часа. Какво било удивлението ѝ, когато се събудила и установила, че няма и следа от ужасното главоболие, и не само това –  чувствала се по-бодра и здрава от всякога. Вестта за чудодейното ѝ изцеление достигнала до ушите на Джамшид, който провъзгласил вкисналия сок от грозде за „царско лекарство.”

Египетска легенда за сътворението

В началото нямало нито небе, нито земя, нямало нито живи, нито мъртви и съзидателните и разрушителни елементи почивали във вцепенено бездействие в бездънната дълбина на бога Нун. Нун бил първичния елемент, божествено същество във формата на първична вода. От неговите съставни части се създала вселената. Повърхността на първичната вода била покрита от гъста тъма, защото и свещения извор на светлината почивал в скута на Нун. И творецът на боговете, великият Нун, създал слънчевата светлина. На повърхността на първичната вода се подал крехък зародиш и бързо израстнал в стройно, блестящо и многобагрено цвете – лотос. От прозрачната затворена чашка на цветето прониквала тайнствена светлина, листенцата бавно се разтворили и от чашката излязло едно сияещо дете. Нун събудил за живот Нефертум, детето-слънце. Нефертум отворил очи, тъмнината се разпръснала и светът бил облян от живителна светлина.

Подалото се от своята люлка-цвете дете-слънце се огледало и на безкрайната вода не се оказала нито педя място, където то да стъпи. Тогава от дълбочината то извикало първичния хълм. Стъпило на твърдата почва и създало Маат, закона на вселената, богинята на истината, задгробния съдия на сърцето на мъртвите.

Богът-слънце забелязал една стройна четвъртита колона, Бенбен, древен образец на обелиска (на нейното място бил построен по-късно градът на бога-слънце, на гръцки Хелиополис.) Изкачил се на върха, огледал наоколо и видял, че е сам. Тогава Хепер, изгряващото слънце, упражнил вълшебно влияние върху собственото си сърце и създал Су, бога на въздуха, и Тефнут – богинята на влагата. От любовта на Су и Тефнут се родили Геб – земята, и Нут – небето. Геб и Нут дълго време живеели тясно притиснати един до друг, но един ден техният баща ги разделил. Су грабнал жената на Геб и я издигнал в безкрайната висина, за да създаде от нея свода на небето. Нут като огромна дъга се надвесила над вцепененото от болка тяло на Геб; стъпалото й докосвало източния хоризонт, а с ръка се опирала на западния. Нут погледнала на земята и й се завил свят. Поради оплакванията и богът на въздуха Су подпрял раменете и кръста на Нут, а корема й украсил със звезди; от този ден нататък богинята Нут властвала на безкрайния небесен свод, а нейният мъж Геб станал великият бог на земята.

Ра, слънцето, си направило две ладии. През деня с едната обикаляло чудните простори на небето, а с другата всяка нощ тръгвало на своето подземно пътешествие. И в зори отново достигало на изток камъка Бенбен. Всяка заран като прекрасен момък то поемало своето небесно пътешествие-тогава го наричали Хепер изгряващия, на пладне като зрял мъж достигало средата на небесния свод – тогава го наричали Ра, вечерта като Атум – измъчен, уморен старец – сядало в нощната си ладия и на другия ден, отново подмладено, започвало своя тежък път. На носа на небесната ладия стоял на стража сърдитият Сет, червеният бог, и със страшното си оръжие държал настрана враговете не бога слънце.

Земните мъже и жени се зародили от падналите на земята сълзи на Ра. Преди хората да населят териториите на Долен и Горен Египет, Ра създал растенията, животните и страшилищата, населяващи водите.

Ра едно време бил господар на хората и боговете. Около бога-слънце се събирали най-великите; девет богове съставяли божественото тяло: Ра; Су и Тефнут; техните деца Геб и Нут; Сет и Нефтис; накрая Озирис и Изис участвали в божествения съд. Тези девет богове властвали на небето и земята, над добрите и злите създания, те решавали борбите и споровете на боговете. Деветте богове били такива като Нун, първичния елемент, в който били преди едно цяло и от който се зародили всички.

Хората обаче не почитали боговете и се възбунтували срещу тях. Тогава Ра повикал при себе си боговете и те, опирайки чело о камъка, треперещи се проснали на земята. Ра се обърнал към Нун, първичният елемент, така:

– Ти си първоначалния бог, от когото произхождам и аз, и ти си преди мене бог на боговете. Погледни хората, породени от моите сълзи. Тези червеи кроят нещо срещу нас. Кажи, говори, боже, какво трябва да направя, защото не искам да ги унищожа, преди да изискам твоя съвет.

– Дете мое, Ра – отговорил величествения Нун, – ти си свой собствен баща и творец. Ти си създал сам себе си! Седи спокойно на царския си трон, защото ти си толкова страшен, че съзаклятниците ще се ужасят само от погледа ти.

Тогава Ра насочил погледа си към земята и хората побягнали в пустинята, защото ужас обзел сърцата им. Но боговете ги погнали. Тогава хората се укрили в планините; боговете обаче помолили господаря на слънцето да изпрати окото си против съзаклятниците. Ра извадил окото си и окото се спуснало долу в образа на богинята Хатхор. Богинята извършила големи опустошения сред хората и след това се явила пред лицето на Ра.  Ра обаче се страхувал, че Хатхор ще унищожи човечеството и казал:

– Повикайте светкавични ладии, които да се носят като сянка.

Появили се бързите кораби и всевластния бог казал:

– Идете бързо в Елефантине и донесете много, много пиво.

Слугините приготвили пиво от хмел и Ра боядисал течността червена. Кървавочервеното пиво сложили в огромни съдове; седем хиляди амфори били напълнени с опияняващия нектар.

На другия ден в зори, когато Хатхор искала окончателно да унищожи хората, Ра казал:

– Ще спася хората от мъста на богинята!

Заповядал да наводнят с пиво земите около скривалищата на хората и когато богинята слязла долу, обагрена течност отразила лиццето й. Хатхор опитала течността, която й допаднала, и толкова се напила, че дори не познала хората. Помислила, че кръвта им обагрила повърхността на земята и водите.

Ето как Ра спасил смъртните от унищожение, оттогава насетне не искал и да чува за неблагодарните създания.

– Сърцето ми се измори – казал той, – не искам повече да бъда между хората. Качил се в ладията си и тръгнал по светлите пътища на небето.

 

Феникс

Фениксът (древногръцки: Φοῖνιξ; персийски: ققنوس; арабски: العنقاء أو طائر الفينيق; китайски: 鳳凰 или 不死鳥; иврит:פניקס) е митична свещена огнена птица, легенди за която могат да се открият в персийската, гръцката, римската, египетската, китайската, японската, корейската, индийска, славянска и други митологии.

Китайската митология гласи, че птицата живее далеч от хората, високо в планините Кунлун, където свива гнездо върху масивните дървета У-Тунг. Появява се за пръви път по времето на императора Хуанг Ти (около 2600г. пр. н. е).

Източните легенди разказват, че огнената птица олицетворява Огъня, от който се е родила майката Земя. В азиатската митология Фениксът е един от четирите свещени пазителя на света, известни още като четирите небесни краля / воина. Те са:

—   Костенурката-змия – Пазител на Севера и елемента Вода, нейният сезон е Зимата, цветът – черен.

—   Белият тигър – Пазител на Запада и елемента Метал (или стихията Земя) , сезон – Есен, цвят – бял

—   Драконът – Пазител на Изтока и елемента Дърво (или стихията Въздух), сезон – Пролет, цвят – син/ зелен

—   Фениксът – Пазител на Юга и елемента Огън, сезон – Лято, цвят – червен

Тук е моментът да отбележим, че в китайското изкуство Фениксът е изобразяван понякога и с окраска, преливаща в цветовете бяло, черно, синьо, зелено и червено – тоест всички багри и на останалите три пазителя. Това на свой ред още веднъж потвърждава преданието, че Фениксът е най-силният пазител.

Китайските легенди разказват, че първоначално това са били две птици – мъжка и женска. Женската е носела името Хуанг и е символизирала лунния цикъл, а мъжката – Фенг: лятото и слънцето. Едно от древните имена на Феникса е именно Фенгхуанг. В последствие боговете завинаги свързали мъжкия и женския Феникси, като ги превърнали в една единствена птица, която става символ на Ин и Ян, на грацията, мира и любовта.

Корейската митология гласи, че Фениксът има два духа – този на огнената птица, пазител на Света, но същевременно и Черния Феникс, олицетворяващ същинската, безгранична ярост, способна да изгори в пламъци Земята.

Всяка отделна част на свещената птица символизира нещо: главата – целомъдрието, но и доблестта; крилата – отговорността, но и свободата; гърба – благоприличието и сигурността; корема – вярата;  гърдите – милостта и състраданието.

Японските предания гласят, че огнената птица (при тях изобразявана със златни пера и украсено със скъпоценности чело) се появява на Земята винаги и само с цел да помогне на хората. Появата ѝ се свързва с началото на нова ера. Символ е на Слънцето, верността и Любовта.

При корейците птицата е изцяло огнена, създадена от пламъци и олицетворява Жената – като символ на безграничната обич на майката Земя към чедата си. Драконът е бил изцяло отдаден и влюбен във Феникса.

Всички митологии гласят, че птицата може да се преражда в жив човек, който може да изживее цял един живот, без тя да се „активира.”
На Земята винаги може да има само един Феникс, едва когато той избухне в пламъци и се прероди от пепелта се появява нов.

В Древен Египет Фениксът е свещеният бог Бену, обикновено изобразяван като чапла или паун с красиви огнени (или златни) пера. Неговият истински дом е бил в Арабия. Но на всеки 500 години птицата е идвала върху парчето скала Бен-Бен, намиращо се в Храма на Слънцето, Египет, за да изгори и се прероди в пламъците на Свещеното Дърво. Очаквайки изгрева и първите слънчеви лъчи, възпламеняващи Дървото, Бену е пеел своята приказно красива и единствена песен, звуците от която карали целия свят да притихва в захлас. Египетският феникс символизира прераждането, благоденствието и слънцето. Безсмъртието му е дар от Озирис, за да може птицата да служи вечно на хората, олицетворявайки живота и силата на съзиданието.

Персийският аналог на Феникса е Симургх. В тяхната култура е изобразяван като голяма, силна, сребърна птица с огнени метални криле, опашка на паун, нокти на лъв и глава на куче. Домът ѝ (гнездото) се намирал в Дървото на познанието, което понякога птицата разклащала толкова силно, че семената му се понасяли във всички земни посоки. Древните перси са смятали, че Симургх  живее във всеки един човек.

В Талмуда евреите наричат своя Феникс „Милчам” или „Хол”. Според легендата, когато Ева е изяла плода от Дървото на познанието, била обзета от завист заради безсмъртието и чистотата на останалите райски създания. По тази причина ги убедила и те да ядат от плода, за да станат като нея. Всички с изключение на Милчам я послушали. Господ го възнаградил като го поставил в опасан с високи стени град, където да живее в мир 1 000 години. В края на тези хиляда години всички негови пера окапвали и той се свивал до размера на яйце, от което се прераждал. Наричат Милчам Пазител на земната твърд. Той следва слънцето по неговата орбита, улавяйки слънчевите лъчи с разперените си красиви криле. Без него животът на Земята би бил невъзможен. На дясното му крило са изписани думите: „Не съм роден нито от Небето, нито от Земята. Роден съм от огън.”

Славяните и по-точно руснаците наричат Феникса  Жар-птица. Описват я като вълшебна птица с многоцветни, сияещи като огън пера. Жар-птицата обитава короната на Свещеното дърво и е вестител на божествената воля, тъй като има способността да прелита между света на боговете Прав и света на хората Яв. Огнената птица охранява и плода на живота — златната ябълка, която расте по клоните на Дървото. Когато Жар-птицата умре, тя се превръща в пепел, след което се възражда от нея.

Класическият Феникс (въпреки, че самото име най-вероятно е с асирийски произход) е роден от гръцки мит, който до голяма степен обединява елементи от всички изброени дотук култури, като в по-голямата си част стъпва върху египетската легенда. Фениксът е красива птица, подобна на паун или орел с огнено-златисто оперение. Гърците са вярвали, че Фениксът живее в Арабия край прохладен извор. Всяка сутрин при пукването на зората се къпе в извора и пее толкова прекрасно, че Аполон, запленен от гласа ѝ, спира колесницата си (Слънцето), за да се наслади на песента ѝ. Фениксът се храни с утринна роса. Циклите на прераждане варират между 500, 1 461 и 12 594 години. Птицата е надарена със способността да се регенерира и поради това не може да бъде наранена. Но е самотна. В един отрязък от време може да съществува само една птица, тъй като се възражда от собствената си пепел. След изтичането на поредния жизнен цикъл Фениксът си построява гнездо от най-благоуханна дървесина, канелени клонки и мирта и се самозапалва в него. Птицата и гнездото горят заедно, превръщайки се в пепел. От пепелта след три дни се възражда новият Феникс, млад и силен. Събира останалата пепел в яйце от смирна и отлита до Хелиополис, където полага яйцето на олтара на бога на Слънцето. За гърците Фениксът е символ на възкресението (прераждането), безсмъртието, живота след смъртта, триумфа над бедствията, на огъня и живота, на новото начало, на божественото и Любовта.

Почти няма народ, който да не е разказвал и пази легенди за Феникса. Тук са само някои от най-популярните, но огнената птица присъства и в индианската, филипинската, скандинавската и много други митологии. Стотици автори – и съвременни, и древни са били запленени от мистичната аура на Феникса и са го изобразявали с думи или по приложен начин. Независимо от различията ни – цвят на кожата, религия, местоположение, обичаи и т.н., легендата за Феникса обединява определени характеристики и е доказателство, че ние сме просто хора, изповядващи едни и същи непроменливи във времето ценности и идеали – любовта, божественото, знанието, вярата в доброто, чистата сила, състраданието и благоденствието.